Брой: 26, 30 юни 2016 - ФИТОЕСТРОГЕНИТЕ

Д-р Христо Алексиев, специалист по коремна хирургия в Германия:
Предизвикателство е да потиснеш емоциите си и да правиш това, за което си призван

„Хирургията е нещо като професионалния спорт, където без необходимата физическа и психическа кондиция можеш да се провалиш. Човек не свиква, а всеки път наново е силно овладян от предизвикателството да достига пределите си.”

Д-р Христо Алексиев е български хирург, специалист по коремна хирургия, който от 37 години живее и практикува в Германия. Скоро след като завършва медицина в германския град Хале и защитава дисертация в тогавашния Източен Берлин, той се издига до постовете главен лекар и директор на хирургична клиника. От 18 години д-р Алексиев живее в ханзейския град Хамбург, където ръководи собствен медицински център и допълнително практикува като съсобственик в частна хирургична клиника, намираща се на територията на университетската болница в Хамбург. Освен професионализма, с който е отдаден на лекарското призвание, хирургът се е посветил и на редица благородни каузи: от 9 години той подкрепя делото на отец Иван от Нови хан, като организира изложби, при които една част от придобитите средства се заделя за социалните проекти на българския свещеник. Д-р  Алексиев и германските му съмишленици осъществяват дори заснемането на документален филм за отец Иван, който преди една година бе показан в едно от най-старите кина в Хамбург. Междувременно хирургът от български произход съоснова благотворително дружество с името „Ars & Humanitas e.V. Hamburg”, чиято главна цел е именно подкрепата на благотворителни каузи чрез културни инициативи.
Социалният ангажимент на хирурга филантроп не свършва дотук. Един път месечно той предлага безплатна консултация на граждани в тежко социално положение и без здравни осигуровки, сред които и много български емигранти, в Центъра за бездомни хора към евангелската социална организация „Диакония” в Хамбург, а интересът му към изкуството и връзката му с българското православие го карат преди година да участва в журито на детския творчески конкурс към българската енория в Хамбург.
Срещаме се с д-р Христо Алексиев в края на работната седмица. Само преди няколко дни той се е завърнал от поредното си посещение при отец Иван. Изпълнен е с въодушевление и енергия и разказва за бъдещите си проекти в монтанското село Якимово, в чието съживяване отец Иван влага в момента всичките си усилия. С д-р Алексиев разговаряме още за предизвикателствата на лекарската професия и за задачите пред системата на съвременното здравеопазване.

• Вие сте един от старите емигранти в Хамбург. Кое Ви накара да се установите в Германия?
- Първото ми идване в Германия става през 1960-а г. като осеммесечно бебе – с родителите ми, които по онова време като млади лекари идват тук на специализация. Баща ми беше хирург, майка ми - интернист, така че от 1960-а до 1964-а живях с родителите си в Южен Харц. След това редовно съм идвал с баща си, защото той цял живот продължи контактите с болницата, в която направи специализацията си. Когато той вече беше опитен хирург, колегите му в Германия му заделяха трудни случаи, за да ги оперира. Още от дете, от 1968-а г. си спомням пътуванията от България за Германия с един стар вартбург. По онова време нямаше аутобани в Източна Европа и познавах всяко дърво по пътя. Тогава това си беше цяло „околосветско” пътешествие, защото се пътуваше една седмица. Оттогава обичам да пътувам с кола. Това беше първата ми връзка с Германия.
Когато бях последна година в гимназията, отидох с баща си в Мароко, където той работеше като хирург. В България завърших впоследствие като частен ученик, кандидатствах медицина и ме приеха. Междувременно баща ми се беше установил в Източна Германия. По тази линия дойдох да следвам медицина в бившата ГДР. Тогава имаше закон, че ако някой те издържа, можеш да следваш в Германия.
• Отраствайки в лекарско семейство, имали ли сте други представи за себе си за професионална реализация или медицинското Ви поприще никога не е стояло под въпрос?
- Мисля, че от осемгодишна възраст (смее се) знаех, че ще ставам лекар.
• Въпреки че винаги сте практикували в Германия, имате ли поглед върху медицината в България?
Що се отнася до техническото ниво, изхождам от това, че има болници в България, които могат да се сравняват с болниците в Германия, със сигурност това се отнася и за лекарите. Нямам по-конкретни наблюдения, тъй като не съм следвал там и не познавам колеги.
Следвах медицина в Хале, след това работих в една католическа болница. Това беше още преди Промяната. По онова време съществуваха много църковни болници в Източна Германия, 10% от болничните легла принадлежаха към църквата. Лекарите в тези болници нямаха всички права, например не беше решен въпросът с пенсионното осигуряване, те имаха право да получават само социални издръжки. Бях млад лекар, когато малко преди падането на стената промениха закона и поставиха лекарите от църковните и държавните болници на едно равнище. По онова време църковните болници бяха държава в държавата, нямаха нищо общо със системата. Човек можеше да живее и да разговаря спокойно, въпреки че знаехме, че ни слуша трети. Това беше онова, което ме задържа там. Нямах намерение да се връщам в България по Живково време, останах в Източна Германия, защото там се чувствах добре.
Когато падна стената, току-що бях завършил специализацията си и защитил дисертацията си, намирах се в отлично положение и оттам започна кариерата ми. Хоспитирах по света, в Америка, в Австрия, участвах в международни конгреси и по този начин за кратко време станах от ординатор главен лекар. През 1993 г. се преместих в една църковна болница в Магдебург, където след две години се издигнах до главен лекар и впоследствие до директор на хирургичната клиника в болницата. Когато постъпих, владеех методи, които бяха непознати за тогавашния главен лекар. Бях твърде млад, за да си представя, че така ще прекарам целия си живот, така че през 1998 г. се преместих да живея в Хамбург и купих сегашния си лекарски кабинет, който се намира на това място от 50 години.
• Кои са според Вас най-големите предизвикателства на лекарската професия?
- Най-голямото предизвикателство е човешката близост и да изпитваш емпатия към хората, които лекуваш. Това всеки път е голямо предизвикателство. Ако при мен дойдат 40 или 50 души на ден, всеки път трябва да създам с тях емоционална връзка. Предизвикателство е да потиснеш собствените си емоции и да правиш това, за което си призван. Особено в хирургията много често достигаш границите си, много често изпадаш в ситуация, в която никога не си изпадал до този момент, в която никой не може да ти помогне и ти трябва да решиш какво е нужно да се направи, а това понякога е решение на живот и на смърт. Това е едно от най-големите предизвикателства, което може да ти се случи всеки ден. На човек му е необходима добра кондиция – и физическа, и психическа. Особено хирургията е нещо като професионалния спорт, където без необходимата физическа и психическа кондиция можеш да се провалиш. Човек не свиква, а всеки път наново е силно овладян от предизвикателството да достига пределите си. Една тежка операция, един тежък случай, една тежка ситуация, в която трябва да вземеш правилните решения както на операционната маса, така и в кабинета, в който преглеждаш. Общо взето, често достигаш границите си и трябва да се владееш. Това е от медицинска гледна точка.
От друга страна, ние живеем във време, когато медицината значително промени същността си. През последните 20 години пациентите също  промениха очакванията си и погледа си към медицината. Един лекар вече не се позовава единствено на авторитета си, а и на това как ще подходи емоционално към пациента, за да може да го убеди в избрания от него за правилен метод на лечение. Още нещо много се промени. В моя случай аз не съм само лекар, а и мениджър. Имам едно предприятие, което трябва да се развива, и аз трябва да поставя стратегията му. Тук, в Хамбург, може би съществува една от най-суровите конкуренции в цяла Европа, що се отнася до медицината. В Лондон, Париж или Стокхолм например медицината е предимно държавна и лекарите там не са принудени да водят подобна борба за съществуване. Там не съществува този риск да се провалиш финансово. Тук, като свободно практикуващ лекар, си зависим и от банките. Тоест към предизвикателствата, заложени в професията, се прибавя и предизвикателството да създадеш едно предприятие, което да оцелее. В този кабинет, преди да започна аз, един граф и един професор се провалиха преди мен един след друг. Всеки от нас е изложен на подобен риск. Никога не съм си въобразявал, че някой ще ме пощади или че пък някой ме е очаквал тук, в Хамбург. Никой не ми е поставял камъни на пътя, но и никой не ми ги е събирал (смее се).
• Стана въпрос за това, че очакванията на съвременните пациенти са по-високи. Съвременният човек се храни по-здравословно, консумира много биохрани, по-добре информиран е отпреди, спортува редовно, ходи на йога и сауна. Всичко това прави ли го по-здрав от прадедите му?
- Разбира се, по-здрав е. Той е по-съзнателен, що се отнася до здравето. Като си помисля, преди 20-30 години всеки пушеше, а сега, ако запалиш една цигара, ще ти се учудят всички. Съзнанието за здравето в обществото много се разви и животът ни стана по-продължителен.
• Но в Германия се говори и за нови болести, най-вече на психическа основа. Много често срещан е, макар и все още непризнат като медицинско заболяване, бърнаутът – състоянието на професионално изчерпване. Съвременният човек се опитва да живее по-динамично, с по-бързо темпо, изложен е на друг вид стрес…
- Да. Съществуването на други предизвикателства поражда и появата на нови заболявания.
• Вярно ли е, че в Германия лекарите по-бързо прибягват към операция, преди да изпробват други методи на лечение?
- Не бих казал така. Вярно е, че тук се оперира повече, но причините са други. Ако вземем например Германия и Швеция. В Швеция имаме една здравна система, която се финансира от данъците. Тази система не е толкова ефициентна, колкото нашата. В нашия медицински център например извършваме широка диагностична дейност – рентген, ултразвук. Извършваме ендоскопии, имаме операционна, където могат да се извършват амбулантни операции под наркоза. Отделно оперираме и в хирургичната клиника. В Германия сме твърде ефициентни, което се дължи на системата. Тя винаги е била ефициентна и в момента става още по-ефициентна. В някои случаи се стига до границите на системата. В Скандинавия за една операция човек понякога може да чака и четири години. В Англия системата е подобна като тази в Скандинавия. В Скандинавия не е необичайно да се чака осем часа в спешната медицинска помощ. Това, ако се случи в Германия, пациентите не биха го приели. Освен това е грешно една система да се характеризира по броя на операциите, които се извършват в страната. Има други фактори, които са от значение, които тук дават известни изкривявания и със сигурност може да бъдат подобрени. В медиите нещата понякога се представят много елементарно. От 30 години се занимавам само с това, от сутрин до вечер си мисля само за това. Не може въз основа на някаква медийна информация човек да си мисли, че е прозрял истината, тъй като нещата са много по-комплексни и многопластови. Във всяко едно общество здравеопазването е много важен фактор и не искам да кажа, че тук сме го решили идеално, но е много ефициентно и колегите са много съвестни.
• От много години Вие подкрепяте отец Иван от Нови хан. Как се стигна до това Ваше начинание?
- През 2007 г. съпругата ми претърпя много тежка катастрофа. Това промени живота на цялото ни семейство и беше едно огромно предизвикателство на абсолютно екзистенциално ниво. Слава богу, справихме се с тази ситуация и решихме да направим нещо добро с благотворителна цел. Бяхме благодарни и щастливи, че животът продължава, затова искахме по някакъв начин да върнем на някой друг Доброто, което ни бе дадено на нас. Тогава брат ми случайно ми разказа, че великденското богослужение ще се предава по телевизията от една църквичка в Нови хан. Така случайно разбрах за отец Иван. Заинтересувах се, качих се на самолета и отидох в Нови хан. Тогава отецът се намираше в много трудна ситуация, защото искаха да събарят приюта. В този момент там беше на посещение и една немска група. Така се запознах с журналиста Клаус-Петер Лийкфелд, с когото по-късно обединихме усилията си. По този начин тук, в Германия, се създаде един кръг от хора – от Мюнхен, Берлин и Хамбург, които решихме да подкрепим хуманното начинание на отеца. Започнахме да организираме изложби и дела, който по принцип е предназначен за галериста, да го изпращаме на отеца. Миналата година основахме благотворителното дружество „Ars & Humanitas e. V. Hamburg”. След прожекцията на документалния филм от германския режисьор Теес Клан „На гости на Ноевия ковчег на отец Иван”, която се състоя преди една година в Хамбург, дружеството ни успя да събере дарения за трактор за жителите в с. Якимово, където в момента отец Иван основно влага усилията си.
Последния уикенд посетихме отеца в с. Якимово и разговаряхме с кмета и зам.-кмета на селото. Ние представихме три проекта: единият се отнася за млади хора от Германия, които правят доброволческа социална година, да преподават немски език на деца в местната детска градина. Другият проект е за създаване на база за орнитолози и средствата, които се генерират там, да бъдат предназначени за дружеството на отец Иван и да се инвестират в ревитализирането на с. Якимово, което е било много богато и значимо, но след промените се обезлюдява. Отец Иван отива в монтанското село с триста души, млади хора с деца, и от това по-хубаво няма. Третият проект е създаването на  здравен център. Такъв център искахме да направим още в с. Нови хан, но то се намира близо до София. В Якимово здравеопазването е много по-наболял въпрос, защото повечето хора са безработни и съответно не са здравно осигурени, а без застраховка няма лечение, така че решихме да направим център, в който да се лекуват и хора без застраховка. Съществува идеята високопоставени специалисти от Хамбург на световно ниво да пътуват примерно за три дни до Якимово и да оперират на място нуждаещите се. Ще се оперират и хора в добро материално положение, така че да могат да се финансират операциите на хората, които не са осигурени. Дай боже тази идея да се реализира.
• Имахте и идея да се осигурява стипендия за изявени ученици от с. Нови хан или с. Якимово за обучение в Хамбург.
- Да, идеята съществува все още. Трябва да се помисли обаче върху езиковата бариера и върху това как тези деца ще се почувстват тук, в големия град. Отец Иван има и идеята да създаде девическа гимназия, в която да се обучават момичета за медицински сестри и медицински административни помощнички. Ще се опитаме да го подкрепим и в това начинание. На обучаващите се можем да предложим хоспитация в Хамбург. Бихме им предали ноу-хауто, което притежаваме. Бихме ги обучавали тук за няколко месеца.
Голямата ни цел е да създадем здравен център, отговарящ на стандарта, с който сме свикнали да работим в Германия. Бихме искали да подготвим хората, които ще работят там, по тукашния стандарт. В Монтана имат много проблеми, защото нямат лекари. Който е могъл, си е отишъл. Който е останал, не смогва.
• Като медик и в този смисъл човек на науката, Вие подкрепяте каузата на един духовник. Самоизключват ли се според Вас науката и религията?
- Точно обратното.
• Значи вярвате, че в медицината има неща, които не зависят и от най-добрите специалисти, а от Бога като по-висша сила?
- Разбира се, че да.
• Има ли българска черта, която въпреки Вашата космополитност, винаги ще е част от Вас?
- Разбира се. Не знам откъде да започна и къде да свърша (смее се). Най-ярката българска черта в мен е може би нашата емоционалност, благодарение на която човек веднага се разбира със сънародниците си, дори и да ги познава съвсем отскоро.
• Какво бихте пожелали на нашите читатели? Как да се грижат по-добре за здравето си?
- Да спазват физическа и психическа хигиена. Психическа хигиена ще рече човек да мисли съзнателно за себе си и за обкръжаващия го свят, да успее да се вписва в него, и да живее в мир със себе си и околните. За това религията също е много важна, така че ето медицината и религията не се изключват, напротив.
За доброто ни здраве голяма роля играе движението – физическото и духовното. Духовно означава дори и на старини човек да е в състояние да приема духовни импулси, да е комуникативен и да поддържа връзката между поколенията. В противен случай се стига до старческа инволюция.