Иван Василев е един от доайените на българската журналистика. Човек с блестящо перо и още по-сладкодумен събеседник – с великолепно чувство за хумор и самоирония. За него казват, че е един от „най-добрите хора“, а ние ще добавим - блестящо име в родната журналистика в последните 65 години. Дори и сега, на достолепната 85-годишна възраст, Иван Василев продължава да улавя интересните моменти от живота, като част от екипа, изготвящ сайта на Съюза на българските журналисти.
Името му свързваме с журналистическите му публикации в „Земеделско знаме”, „Кооперативно село”, „Поглед” и „Труд”, където работи дълго, със заснетите интервюта и филми по Българската национална телевизия, с много преведени книги и вълнуваща публицистика. Разговорът с Иван Василев е приятна среща с твореца, с дълголетника и с общественика, който разгръща пред читателите на в. „Лечител“ не само една вълнуваща страница от своя живот, но ни кара да се замислим какви хора сме, в какъв свят живеем и кои са ценностите в този свят.
• Ако направите ретроспекция на Вашия живот – с какво най-много се гордеете?
- Опааа! Дойде ли това време?! Как съм го пропуснал! С какво най-много се гордея? Още като малък, научих, че „Скромността краси човека”. И реших, като не съм чак толкова красив, колкото ми се искаше, да го давам по-скромно в живота, който ми се мержелееше пред погледа занапред – пред хората. А какво ми е било самочувствието, то си е моя работа. Не се оплаквам.
А казано сериозно – това, че съм жив. Щото можеше и да не съм. Преди мен моите родители са си родили друго момченце, което починало като бебе. Като съм се появил аз, огледал съм се наоколо и изглежда, не ми е харесал точно този свят и на свой ред и аз съм си тръгнал. Паника! Татко излязъл и тръгнал из махалата (Банишора) да ми търси кръстник, да не умра некръстен. Срещнал го млад комшия (по-късно стана артист във Военния театър, чудесен човек, обичахме се и се уважавахме докрай!) и го запитал що е така угрижен. Като разбрал, рекъл: „Абе, що се кахъриш, аз съм насреща!”. И ми дал своето име, с което наистина се гордея - Иван. В превод: Божия благодат. А инак, откак се помня и досега, все си имам проблеми дали законно се намирам на този свят, дали той ме приема, или не… И оттук може би са чувствата и привързаността ми към думата „лечител”. Пък и любимата ми фраза: „Дори да умирам!” – демек не се отказвам от себе си, от това, на което държа, каквото и да става (намирисва ми на легендарния шопски инат)…
Живота обичаме – и трябва да го живеем дори напук.
• На какво се дължи дълголетието според Вас: на правилно хранене, силен дух или ген?
- Защо ме питате мен? Мога ли за някакви 85 години да разбера това?! Да бях поне на 185, че да кажа нещо дълбокомислено. Толкова много умни и учени хора през цялата велика история на човечеството са се блъскали да разберат това, и какво? Едни и същи самоизключващи се банални отговори. От: всеки ден по чаша ракия и да не си лишаваш душицата от нищо, до пълно въздържание и природосъобразен живот. Пък и знае ли някой и може ли да знае какво е дълголетието и изобщо дали е потребно на човека? Помня, че като студент, любимият ми преподавател проф. Любомир Андрейчин ни прати с колега да посрещнем и доведем да се срещне с нас легендарният деятел за чистотата на езика - проф. Балан. Намерихме го спрял на втория етаж на Ректората, събираше душа да продължи нагоре. Беше на 97 или 98. Подхванахме го от две страни, а той рече: „Някои ми пожелават да живея до сто и повече години. Тези хора не ми желаят доброто”. Ха сега де? А можем ли да си представим какво ще стане, ако поотеснялото ни земно кълбо се препълни с достолепни дълголетници (да не говорим за здравните и менталните им проблеми) – просто потомци и предшественици няма да се знаят и познават, втора Вавилонска кула.
Не че съм против човек да живее колкото се може повече. Дори в акростиха на кирилица четем: „Добро-Еъш-Живети-Зело“ („Добро е да живеете много“) – въпросът е не КОЛКО, а КАК? От прогимназията помня едно стихотворение на Богомил Райнов в случайно попаднала ми книжка на списание „Из-Кри” („Изкуство и критика”, мисля така се казваше, издавал го е Георги Цанев в края на 30-те):
Хубаво е да живее човек.
Хубаво е, ако може.
Ако не – има отрова или пистолет…
Ние живота обичаме,
но да живеем, не можем…
По-нататък обяснява защо не можем: за някои пролетта е слънце, цветя и пр., „за нас е само тема”; за някои любовта е трепети, възторг, щастие – „за нас е само тема”.
И завършва:
Някой се трови с отрова,
А ние – със стихове.
Е, а какво да кажем ние, които се тровим с ядове от всякакъв род и повод – коя е по-неспасяемата отрова? Как да живеем?
• Вашата рецепта за дълголетие каква е?
- Не съм доктор, че да давам рецепти на другите. Всеки човек си е башка… вселена. Помня думите на татко: „Всеки знае себе си” – как е и какво му е потребно да се чувства добре. За себе си мога да кажа: хармония със себе си, да се обичаш такъв, какъвто си (чудесна ваксина срещу ръждата на завистта!). Здрави и щастливи най-близки хора. Професия, по-любима и от хоби. Чувство за хумор и самоирония. Неизбежните неща в живота да ги посрещаш с усмивка. Например старостта.
Още преди двайсетте почнах да побелявам (родова черта) и оттогава непрекъснато повтарям (хваля се!): аз съм много, много стар. И неусетно и с усмивка посрещам каквото и да ми носят годините.
Кефя се за себе си да говоря с ирония, да си „признавам” съществуващи и несъществуващи недостатъци – нека кой каквото иска да говори по мой адрес: вече съм го казал аз! А в себе си знам, че това е нещо като моята скромна роля на световната сцена (по Шекспир). При това напълно искрена. Като се замисля, това ми е било противоотровата срещу всичко, с което съм се сблъсквал… Но не съм бягал и от конфликтите (имал съм бая сериозни) и не съм бягал от тях, държал съм на моето мнение докрай – и съм си патил. Но това е било, както казват - „рисковете на професията.” И на характера... Минало и заминало.
• Разкажете за рода си? Какво не знаят за Вас хората?
- Мога да ви отговоря със стиховете на Багряна:
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род…
И тъй като всяко нещо на тоя свят е „дабъл” (двойно) и родовете винаги са два. При мен единият е от под Мургаш, другият – под Ком. Но все шоплук, шопски инат – няма спасение.
Или може би спасението е в него, кой знае? Нека си припомним Балканджи Йово. Във всеки от родовете имам по двайсетина първи братовчеди, с повечето сме като братя. Мога много да разказвам за детството, което изкарах по време на войната, като евакуирани в Годеч – безкрайните игри край река Нишава и из боровите хълмове. За това как посрещнахме там и немците, и руснаците, че сме играли на баира над полицейското управление и сме гледали как един висок мъж с брада и голф, който седеше край нас и ни наблюдаваше с тъжен поглед, отива и влиза в участъка. По-късно видях снимката му, правена от местния фотограф, и разбрах, че е бил Никола Вапцаров…
Но защо трябва да разказвам за това, което не знаят за мен хората? Защо пък трябва да го знаят? Толкова ли им е интересно? Според наблюденията ми, а и като погледнеш жълтите медии, интересът е към пикантериите, криминалните случаи, перверзиите, тъмните страни от живота на т. нар. звезди.
Е, за съжаление, не съм от тях, какво да правя, да си измислям ли? Другото е дребно и смешно самохвалство, чуждо ми е. Стремя се да не занимавам другите със себе си. Навремето бях прочел от Маяковски, че ненавижда да го питат за една или друга подробност от живота му – да четат стиховете на поета, той е в тях и „с това е интересен”! Ще вметна, че този начин на реагиране ми донесе и някои огорчения: неща, които съм правил и смятах, че имат някаква стойност, минаваха просто незабелязани от приятели и колеги. Не обичам да вдигам шумотевица около себе си, да се саморекламирам.
За първи път ще дам един пример. Сред другите филми в телевизията направих и „Случаят Барби” (за заловения хитлеристки военнопрестъпник във Франция). Предварително на никого не казах да го гледа, не „разшумях”, както правят повечето автори. След това в печата го оцениха като „най-добрия публицистичен филм в телевизията за годината” – мина и си замина почти незабелязано. Ето ви нещо интимно, което не е за хвалба.
Да споделя нещо за родителското тяло. Баща ми имаше страшен пиетет към книгата, научи ме да чета преди училище, непрекъснато ми купуваше книги. В края на 20-те години е издавал вестник
„Шоп” с помощта на софийския владика. По-късно е работил във в. „Пладне”, говореше с възхищение за инж. Вълков, бащата на Ивайла Вълкова.
Майка се славеше като „най-добрата” в големия род, раздаваше се и помагаше на всички. В малката ни квартира са живели всички братовчеди, когато учеха в София. Бивши състуденти често си припомнят за нейния фасул през ония гладни години.
Може ли и малко да се поизфукам? Когато завеждах Културния отдел в „Кооперативно село”, при мен дойде на работа Димитър Яръмов - много талантлив белетрист и по-късно главен редактор на „Родна реч”. Той издаде и книга за изкуството да се редактира, където хвали скромното ми име и качества. Дори пише, че съм бил „най-добрият човек, когото познавал”.
Това стига ли ви за родата ми?
• Стана дума за здравни проблеми и ще Ви помоля по-подробно да споделите опита и мислите си за отношенията с медицината.
- С удоволствие! И не само защото интервюто е за читателите на високоуважавания от мен вестник „Лечител”, а и защото целият ми „дълголетен” живот е протекъл благодарение - или може би, в съпротива срещу медицината. Та след като се ошмулих и се наиграх по улиците на Банишора и ливадите край Нишава, кандидатствах в механотехникума. (Обичам я тая пуста техника, обичам да поправям котлони, часовници, хладилници – каквато нещастна джунджурийка попадне в ръцете ми).
От 670 души се класирах пръв. Но за късмет още на втория месец напуснах. Ревматизъм и порок на сърцето. Шест месеца изкарах, без да излизам, в дървените бараки на окръжна болница на Сточна гара. 12-13-годишен в стая с 6 легла. Какво не видях – как страдат и как умират хора. Изпих много кила салицил – с това лекуваха. Когато ме изписваха, шефът на отделението д-р Васил Цончев (после стана известен кардиолог и професор) ме напътства строго: „Цял живот няма да забравяш, че си болен от сърце. Ще спазваш строго режима. Всяка зима – месец на легло!”
Няколко години отсъствах по месец от гимназията, бях освободен от физическо и дори от пеене, наборната комисия ме шкартира за войник.
Докато попаднах на друг лекар, чиито първи думи бяха: „Ще забравиш, че си болен! Никакъв режим! Няма да хукнеш отведнъж, но ще се чувстваш като другите!”. Хареса ми много. Инжекциите, които ми поставяше с някакви течности, негово откритие, бяха болезнени, но скоро дадоха резултат. При това той лекуваше освен с тях и с всичко друго – последни швейцарски лекарства, правени прахове по стари австрийски рецепти, антибиотици, билки. Всяка вечер 20-30 души минаваха през кабинета му, от близо и далеч, идваха със, а по-късно без патерици. Като се пенсионира пък, започна да рисува, и то с есенни листа – едно лице, което страшно приличаше на неговото, а той го наричаше „извънземния”.
Въпреки разликата в годините се сближихме и често му гостувах. Черпеше ме с безкофеиново кафе и ми разказваше за хората, с които е общувал – Йордан Йовков, Емилиян Станев и др. Безкрайно интересна и богата личност. Д-р Георги Бояджиев - негов син е големият сърдечен хирург проф. д-р Людмил Бояджиев…
Да не забравя – по-късно другите лекари не вярваха, че съм имал ревматизъм и порок на сърцето. Но чиновниците му вгорчаваха живота докрай. А това, че животът (или болестта?) ме срещна с него, промени много неща в мен – не само здравословно, но и отношението ми към много проблеми и личности. Такива хора, уви, вече няма…
• А какво е отношението Ви към народната медицина?
- Най-положително! Още преди „да открия” д-р Бояджиев, татко ме „открехна” за нея. Той притежаваше една или две билкарски книги. И когато няколко години летувахме в родния му край - на „Двете реки” под Мургаш, там срещнах прочутата в този край баба Дона – лечителка с билки и баене, леля на татко. Ниска, прегърбена и съсухрена, тя неудържимо по цял ден шареше из Балкана да събира билки и да посреща закъсали със здравето отблизо и далеч. Обикалях с нея из гората по баира да събираме билки, тя най-подробно ми описваше коя за какво е. А след това посрещаше и „пациенти”. Асистирах й и там. Провеждаше комплексно лечение – с процедури, внушение и накрая с билки. Например идваше човек с подута буза и силен зъбобол. Сядаше. Баба Дона слагаше вълнена кърпа (шал) на главата му откъм болката (да не вижда какво се прави), аз държах парче ламарина до бузата му, тя слагаше върху нея купчинка барут до болния зъб, след това вземаше жив въглен и докосваше барута. Той шумно се възпламеняваше, болният се сепваше. След това тя вземаше стрък босилек и с него докосваше болната страна, като редеше някакви неразбрани заклинания. Накрая му даваше билки да свари и да се жабури. И резултатът в повечето случаи беше положителен…
Трябва да кажа, че отдавна имам интерес към нетрадиционната медицина. Навремето преведох една изключително интересна книга – „Размисли за здравето” от световноизвестния украински сърдечен хирург Николай Амосов. Писах за него и във вестник „Лечител”. Той открито отричаше традиционната медицина, смяташе, че лекарите заблуждават пациентите, заблуждават и себе си. Според него медицината ще започне истински да помага, когато разкрие какво става в клетката на молекулярно ниво.
За първи път преведох на български и друг нетрадиционно мислещ лекар психотерапевт - Владимир Леви: „Аз и ние” и „Изкуството да владееш себе си”. С него станахме приятели, гостувах му в Москва. В „Поглед” публикувах интервю с известния сърдечен хирург проф. Валерий Шумаков – държах в ръцете си създаденото от него пластмасово сърце, изпробвано успешно на телета, и го попитах: „А как влюбените ще „подаряват” пластмасовото си сърце?“. Той не влезе в шегата и отговори най-сериозно: „Важното е да се спаси човекът…“. А всъщност различия нямахме.
• Ако можехте да върнете годините назад, кои са моментите, за които обичате да си спомняте?
- Започнахме с въпрос за дълголетието. Смятам, че за него не са здравословни нито връщането в спомените назад, нито бляновете за бъдещето. Или се събуждат болки и съжаления за нещо отлетяло в безвъзврата, или човек се отпуска в размекващи мечтания. Истината е в сегашния миг и той трябва да бъде истински и богат, вълнуващ и изпълващ душата с нещо светло и хубаво, да е изживян докрай.
• Какво е за Вас журналистиката? Какво Ви даде и какво Ви отне?
- Дори без да гледам назад – всичко. След първото ми публикувано стихотворение в младежкия вестник ме извика Димитър Георгиев, и той ученик тогава, и ми възложи журналистическо разследване – за т.нар. ключове, които се разпространяваха по книжарниците – издадени на циклостил решения на задачите от учебниците, преводите на чужди текстове и пр. Чиста работа! Преписвай, и си готов с домашното!
Започнах работа във вестник, преди да завърша следването си. Имах късмета да работя в изданията, когато бяха най-добри в този момент – „Земеделско знаме”, „Кооперативно село”, „Поглед”, „Труд”, БНТ. Даваха самочувствие, свобода за работа, каквато трудно могат да си представят днешните журналисти. Възможност да видиш света – от Корея до Куба, Европа и Азия, неизбродните пътища на Русия. Да се срещаш със знакови личности…
• Срещите с кои хора са знаменателни за Вас?
- Знаменателно ми звучи малко префърцунено. По-скоро – незабравимо, вълнуващо, оставили са дълбоки следи в душата. Над 65 години в журналистиката – насъбрали са се много имена, с които съм разговарял: големите поетеси Десанка Максимович и Силва Капутикян, космонавтите Гагарин и Валя Терешкова, личният лекар на Дьо Гол, световноизвестният астроном Амбарцумян, Михаил Ром, Ориана Фалачи, Валентин Распутин, акад. Лихачов, Пабло Неруда – много. Много са и големите имена на българското изкуство и култура.
Но има и други, чиито имена не се срещат по медиите, но въпреки това тежат с нещо свое, достойно, неотменимо. Една есен, по време на изложение на книги по „Витошка”, видях един от тези, които наричат „клошари”. Седеше, изпружил боси, загрубели от студове и други несгоди нозе, с хусарска шапка, който, като видя, че го снимам, попита: „А снима ли ми обувките? Не съм ги свалял от двайсет години”. Видях го тази пролет по време на студовете, до магазина на „Раковски”, пак с кучето и шапката, с мукавен капак до познатите боси крака, в който се търкаляха стотинки. Прибавих няколко монети, той учтиво ми благодари. На връщане му подадох една от двете банички, които бях купил, а той възпитано ме попита: „А мога ли да я разделя с него?“ „С кого?” „С кучето”. То го погледна с благодарност. А той допълни: „Вярно, не съм учил много, но от интелигентни хора разбрах, че всички трябва да се уважаваме и да не си пречим…”.
А преди двайсетина години видях в една от боклукчийските кофи по „Раковски” да рови добре облечен, интелигентен на вид мъж. По това време край нас мина мой приятел, поет, извади от чантата си новата си книжка и почна да ми я надписва. Клошарят видя и се намеси: „И аз пиша стихове…Живея тук наблизо…” „Кажи някое твое.“ От него запомних само думите: „Българинът не е най-големият боклук на света”. Не говоря как е като изкуство, но беше впечатляващо - клошар до кофа с боклук рецитира думи, защитаващи достойнството на българина…
Може тези случайни срещи да не са кой знае какво, но се запомнят, карат те да се замислиш, че дори можеш да ги наречеш по свой начин знаменателни…
• Кои са нещата, пред които не можете да останете равнодушен?
- О, тук нещата само изглеждат прости – само в два потока: които ни възхищават и които ни възмущават. Маяковски казва: „Истината ли казвам, лъжа ли – аз не мога да бъда равнодушен”. И комай е прав. Не мога да измисля какво да отговоря. Като почнеш от хубавата жена, стихотворение или песен, тежка съдба или достойна постъпка – край нямат примерите: в живота няма място за равнодушие - и за равнодушните.
Мен и снегът валящ ме пияни
и всяка нова песен ме развлича…
Равнодушието е престъпление, откъдето и да го погледнеш – с изключение на правораздаването може би… Може би трябва да отговоря: не мога да остана равнодушен към равнодушието, което все повече ни обзема като нация – не един и два са примерите, показвани и по телевизията: пребиват, дори без повод, възрастна жена на спирка на транспорта, а хората наоколо гледат безучастно и с любопитство. Управниците ни прецакват отвсякъде, а ние като в руския виц питаме да си носим ли въженцето за бесене, или държавата ще го отпусне…
Тук можем да си спомним и думите на Бруно Ясенски: „Не се бой от враговете – в най-лошия случай те може да те убият; не се бой от приятелите – в най-лошия случай те може да те предадат. Бой се от равнодушните – те не убиват и не предават, но само с тяхното мълчаливо съгласие съществуват на земята предателствата и убийствата…”.
• Как минава един Ваш ден? От какво не се лишавате, какво обичате?
- Как – като на всеки днешен българин. Борба за хляб, мечти неясни… Все повече ми липсва всекидневното общуване с приятелите – и причината е не само че остават все по-малко. Компютърът и скайпът не могат да ги заместят.
Обичам да не се лишавам от „нищо човешко” – макар че с кафето започна лишаването от другите удоволствия. Останаха медиите, книгите, компютърът. Пенсионерски живот, откъдето и да го погледнеш…
• Кои са нещата, които най-често попадат във Вашия обектив?
- Възприемате ме като фотограф? Благодаря – макар че това е допълнително в трудовия ми стаж като журналист. С апарата съм още от гимназията, а след това във всички медии си снимам сам за репортажите и интервютата.
Като пенсионер сега, снимам за материалите, които прави жена ми, журналистка в сайта на СБЖ. За мен няма по-красив и богат на информация обект от човешкото лице. Да доловиш през обектива човешката му същност, е приятно занимание.
• Как предпочитате да възприемате света – в черно-бяло, или в цялата му цветност и колорит?
- Зависи от целта и настроението. Много по-изразителна за мен е черно-бялата портретна снимка, но за репортаж – цветната.
• Какво най-много обичате да правите в свободното време?
- Какво наричате „свободно време”? Може ли да има в журналистиката такава благинка? Ще ви дам пример. Чаках трамвая, когато откъм паметника на Гарибалди чух тромпет да редува възрожденски песни и български военни маршове с мелодии от Моцарт и Щраус. Младо момче, на вид студент, изпълваше площада с вълнуващи звуци и спираше минувачите. Снимах го, разпитах го – и разказах и показах случката на сайта на СБЖ. Това от „свободното” ми време ли беше? Не е кой знае какво, но излиза, че може да се работи, когато почиваме, и да се почива, когато работим. Нещо такова.
• Какво е мнението Ви за днешната журналистика?
- Зависи къде я търси човек. За щастие, все още има отделни островчета – във вестници, дори някои нарочени за жълти, радиото и някои сайтове, които отстояват високото призвание и професионализъм в тази изчезваща професия. Там се изявяват големите имена на днешната българска журналистика, мненията им тежат не само с позицията, но и с високото журналистическо качество. Те са известни. Но другото… Така наречените големи електронни медии – основните телевизии, са „жива отврат и пълна скръб“, както се изразяваше талантливият карикатурист Слави Митев. Такова бездарие се шири в тях, при това нелепо претенциозно – нямам думи. Не говоря само за репортерките, налапали микрофоните и смятат, че това е журналистиката. Неграмотни до потрес. А водещите предавания, които са авторски само по имената им, а отвсякъде им личи колко са зависими и какви поръчки изпълняват.
Навремето Асен Агов беше обвиняван за думите си, че „Медиите вървят след победителите”. Сега истината е май друга – медиите вървят пред победителите. Ангажирани са да им разчистват пътя. Като онова спортно състезание, как се казваше, където надпреварват дискове върху лед (б.р. кърлинг), а състезателите разчистват пътя пред тях. Уж конкуриращи се телевизии, а си приличат „Като две капки вода”. Канят (или приемат?) едни и същи събеседници, които ошетват едно след друго всички студиа, говорят едни и същи неща, отговарят на едни и същи въпроси.
Всички едновременно подхващат някой криминален случай, правят го неизвестно защо най-важната тема и го чоплят до припадък. Драгият зрител си казва: „Да отклоняват вниманието от това и това” – и превърта канала. Където върви същото…
Мисля си колко прав излезе великият Алберто Моравия, който по средата на миналия век писа с тревога, че телевизиите може да унищожат духовно и интелектуално човека. Е, виждаме, че това става. За опростачването и обезверяването на народа в годините на прословутия преход голяма вина имат според мен и медиите. За съжаление, планът на Ран-Ът, на съвременните глобалисти или на който и да е, продължава да се изпълнява…
• Имам още много въпроси, но не мога да пропусна: какво бихте пожелали на читателите ни?
- Наистина много ценя важната и човеколюбива мисия на „Лечител”, която в тези трудни условия изпълнява талантливо и високопрофесионално, и затова искам да пожелая на читателите му нашенското: „Да не се куртулисате от здраве!”.
А за останалото – здраве да е!
Интервюто взе
Антоанета ТИТЯНОВА
