• Д-р Георги ЕФРЕМОВ – радетелят за широка здравна просвета и природоцелесъобразен живот, който помогна за спасяването на българските евреи
В миналия брой започнахме да ви разказваме за някои изключителни българи, направили възможно спасяването на близо 50 000 наши сънародници от еврейски произход по времето на Холокоста. За да оцелеят те – недадените, трябваше да се противопоставят на хитлеристките планове недалите ги – хора с голяма гражданска смелост и висока хуманност.
За един от тях – д-р Георги ЕФРЕМОВ – днес разказва неговата внучка д-р Евгения МАРКОВА, която от 11 години е консултант на „Лечител“.
Първите ми спомени от дядо са някъде много далеч в най-ранните дни на моя съзнателен живот. Високата му слаба фигура е приведена над мене. Преглежда ме. Лицето му е загрижено. Присъдата е произнесена. Болна съм и трябва да лежа, както винаги сама, за да не заразявам другите деца. А те играят в съседната стая! Чувам радостната им глъчка. Много ми се иска да погледна там, поне за мъничко. Не може! Дядо е забранил. За да оздравея бързо, трябва да лежа, а не бива и да заразявам другите. Най-лошото е, че съм само на най-лека храна, а умирам от глад! Излишно е да хленча, защото... няма да се получи.
Голямата ни фамилия живееше задружно под един покрив, окриляна от дядовата авторитетна личност. Никому и през ум не минаваше да му противоречи. Той никога не повишаваше глас, за да наложи някое свое становище. Мнението му тежеше, то беше закон. У дома идваха много роднини и приятели. Обменяха се мисли по най-различни въпроси. Често споделяха с дядо ми проблемите си, търсеха съветите му и неговото компетентно лекарско мнение. За всички той беше „най-висшата инстанция”, не само по медицинските, но и по много общочовешки въпроси. Нескривани бяха уважението и възхищението им към цялостната личност на един голям и всеотдаен човек и лекар, който със силата на своя характер и целеустременост беше постигнал всичко това.
Дядо ми, д-р Георги Ефремов, е роден на 30.03.1883 година в село Зелени град, Кратовско, днес в границите на Република Македония. По онова време тези земи са все още в пределите на Османската империя. Едва на 20-30 км от това място, съвсем близко до гр. Кюстендил, минава границата с новоосвободена България. Много хора бягат през тази граница, за да търсят спасение в новоосвободената си Родина. Прабаба ми, въпреки че е неграмотна, в ръце с невръстния си син, също търси убежище там. Говореше се, че бащата на моя дядо бил комита (поборник за национални свободи) и умрял в турски затвор. Едва 2-3-годишен дядо ми остава сираче. В новото семейство на прабаба ми, създадено след време в Кюстендил, се раждат още 5 деца. Бедността е голяма, но родителите на дядо ми, въпреки че са неграмотни, вместо да го дадат „на занаят”,
правят невъзможното, за да продължи учението си
Така през 1902 г. той завършва кюстендилската педагогическа гимназия. А сега накъде? В своя дневник той си спомня: „...всички пътища за по-нататъшно образование бяха съвсем затворени и единствен изход беше да търся път за Америка. Това беше една дръзка мисъл, защото не знаех английски, нямах никакъв контакт в Америка, нямах пари, не можех да се снабдя с паспорт, защото не бях отбил военната си служба. И все пак, упорито работех в това направление. С много усилия успях да се снабдя с 500 лв., след като почти една година измервах полските земи по чукарите на едно от кюстендилските села, намерих двама другари, които като мене искаха да си търсят щастието другаде – един от тях сладкар, а другият бозаджия, снабдих се с паспорт на чуждо име и тръгнах към далечния и непознат нов свят...” Късметът го пресреща още на парахода за Америка. Там пътува млада битолчанка, която, както дядо ми, пише в своя дневник: „Пътуваше за Батл-Крик, щата Мичиган, където в един голям лечебен институт щяла да следва 3-годишен курс за милосърдни сестри. Само 50 дни след тази среща, след като работих по един железопътен път, и аз успях да се добера до споменатия институт и в него намерих идеални условия за образование: вечерно училище за учащи се, които се издържат сами, платена работа, отлична среда за изучаване на английски и прекрасна обстановка за живеене. И най-важното – оттук можех да вляза в медицинския колеж в Чикаго, където завърших медицина...Оказа се, че институтът, където бях попаднал, беше прочутият в Америка Баталкрикски санаториум, възглавяван от д-р Келог. Лекуването в него се извършваше изключително с физически средства: вода, електричество, масаж, диета, гимнастика.” В този съвършено нов за него свят дядо ми започва живота си като метач на стаите.
Една година по-късно той вече е
студент по медицина в Чикаго
Събрал е достатъчно пари, за да си купи учебници. Освободен е от таксата за записването, която плаща, когато вече е лекар. През всичките си студентски години дядо ежедневно работи по два часа в един от амбулаторните клонове на Института Батл-Крик, където се провежда лечение чрез масажи, бани и електрофореза. През ваканциите се връща в санаториума, като работник, което му позволява да спестява необходимите за следващата учебна година средства.
Д-р Келог, директорът на Института Батл-Крик, проявява голям интерес към България и, както си спомня дядо: „...неведнаж е искал от мене някоя статия за България. Той с радост помести една моя голяма статия за столетниците в България, като я придружи с най-похвални думи за моята лекарска работа... По това време Мечников разнасяше името на България по цял свят със своята теория за влиянието на киселото мляко върху дълголетието. Според него в България имало най-много столетници поради повсеместната употреба на кисело мляко.”
След завършването си д-р Ефремов е назначен като лекар в Санаториума Батл-Крик, но не мисли да остане там. „Бях всецяло завладян от мисълта да се завърна в България, където полето за работа за мен бе по-голямо, отколкото това в Съединените щати. Смятах, че
призванието ми беше да бъда лекар в България, а не в Америка
С тая мисъл бях живял през всичкото време на студентстването ми и сега тя стана още по-настойчива. Но преди да се завърна в България, реших да прекарам една година в Единбургския университет, Шотландия... Напуснах Америка и се озовах в столицата на Шотландия, тъкмо когато започваха учебните занятия. Стана обаче нещо, което разбърка плановете ми. Съобщиха ми, че по случай провъзгласяването Независимостта на България правителството е публикувало Закон за амнистиране на всички отклонили се от армията... Оставаха още 4-5 месеца до изтичането на амнистията... Реших да се откажа от следването ми в Единбург и се завърнах в България...” Веднага след завръщането си, за да отбие военната си служба, дядо ми влиза в школата за запасни офицери в Княжево. Само за два месеца всичките му документи са легализирани и той е допуснат до колоквиум. „Издържах много добре както писмения, така и устния изпит. На 19 януари 1910 година бях удостоен с правото да практикувам медицина в България... Реших да отида на село и подадох заявление...
В село Калище прекарах четири години,
като включвам в това число и почти едногодишното ми участие в Балканската война. Селският живот ми хареса и аз с любов вършех новата си работа, която бе много разнообразна. Много често обикалях участъка пеша или на кон и се запознавах с бита на нашия селски народ.”
Край на този спокоен и съзидателен период от живота на д-р Ефремов слага избухването на Балканската война, когато той е мобилизиран като дружинен лекар в 26-и Пернишки полк. „На 11 септември 1912 година се простих с жена си и дъщеря си и заминах за частта. След няколко дни полкът беше на турската граница... Аз бях назначен за дружинен лекар в една от дружините на полка... Първото сблъскване с турците стана на една височина над гр. Кочани и в него паднаха от наша страна 34 души и 150 ранени. Нашите атакуваха турската позиция около 11 часа през нощта. Валеше силен дъжд и нощта беше страшно тъмна. Малко преди атаката ние попаднахме под турски артилерийски огън и санитарите се разбягаха. Останах с един или двама около мене и се настаних в някаква селска колиба без жители в нея. Тя ми бе и превързочен пункт през нощта... На следния ден бяхме в Кочани, след това се занизаха дни на поход на юг – Щип, Струмица, Дойран, Кукуш, Солун. От Солун ни натовариха на параходи и ни стовариха в Деде-Агач, откъдето... поехме за Баба-Ески. Така само за няколко дни се бяхме озовали от Македония на турския боен театър...” И спомените му от войната продължават, конкретни и искрени спомени за нечувания български героизъм в условията на глад и студ, на ръба на оцеляването. „Нам се падна участта да заминем на юг към Булаир и да пристигнем там след голямата битка..., в която турците бяха дали убити няколко хиляди души и бяха върнати назад в крепостта. Една от задачите ни там бе да погребем тия трупове. Пред Булаир стояхме два месеца – два месеца на големи страдания поради тежката зима... Войниците бяха без зимно облекло и без землянки.” През пролетта на 1913 година в полка, където служи д-р Ефремов, се появява холера. Борбата с тази животозастрашаваща инфекция е неравна, войниците са гладни и изтощени до крайна степен, а подръчните фронтови средства за лечение на заболелите и предпазване на здравите от заразяване – мизерни. В дневника си дядо ми подробно разказва за развитието на войната и участието на неговия полк в нея. За проявените от него доблест и героизъм д-р Ефремов получава и военни отличия: „За участието ми в боя с турците над Кочани
бях награден с орден за военни заслуги,
а със сърбите – с кръст за храброст.”
След катастрофалния край на войната с много впечатления и проекти д-р Ефремов се завръща към нормалния цивилен живот: „Мислех си, че е вече време ... да постъпя в някоя болница. Чувствах, че имам нужда от болнична опитност, докато реша въпроса със специализацията ми... Тъй или инак трябваше да остана още една година в Калище. За специализация в София не можеше и да се мисли, тъй като беше започнала Европейската война.”
Пет месеца след началото но Първата световна война дядо ми получава съобщение, че е командирован в Александровска болница. Там той завежда две големи бараки с болни от петнист тиф. „Тия бараки бяха под прекия надзор на д-р Васил Молов (по-късно – известен преподавател в Медицинска академия)... Не го познавах лично, нито той мене. Познавал ме, обаче, по моята книжовна и обществена дейност, която, макар и слаба, му направила голямо впечатление. Докато бях в Калище, хрумна ми мисълта да напиша едно ръководство, което да има заглавието „КАКВО ТРЯБВА ДА СТОРИМ ПРИ ЗЛОПОЛУКА И ЗАБОЛЯВАНЕ ДО ИДВАНЕТО НА ЛЕКАРЯ”. Смятах, че една такава книга ще бъде от голяма полза за нашия народ.” Непосредствено преди разформироването на бараките д-р Молов запитва дядо ми дали би искал да работи в болница „Червен кръст”, където има вакантно място в хирургическото отделение. В спомените си д-р Ефремов възкликва „По-хубаво нещо от това не можех да желая!” ...Той ме взе със себе си и ме представи на управителя д-р Софрониев с думите: „Вземи го, препоръчвам ти го...“ И така от селски лекар станах лекар
в най-хубавата болница в София,
защото по това време болница „Червен кръст” беше най-добре уредената и най-реномираната болница.”
Малко след постъпването му в „Червен кръст” дядо ми се разболява много тежко. Лежи дълго време в тежко състояние, преди да бъде опериран от абсцес на черния дроб. Основното заболяване и операцията, направена по повод на него, влече след себе си тежки последствия – фистулизация на оперативната рана, червен вятър, гноен плеврит и нова операция, около 50 дни след която дядо е напълно „скован” от токсичен полиартрит. В дневника му четем: „Това са най-тежките дни в живота ми и всякога си ги спомням с горчивина, но и с благодарност, защото страданието ми промени изцяло моя мироглед. Видях цялата същност на живота и безсмислие вън от ЗАДЪЛЖЕНИЕТО НА ЧОВЕКА ДА СЛУЖИ НА СВОЯ БЛИЖЕН И ДА МУ БЪДЕ ПОЛЕЗЕН В СТРАДАНИЯТА МУ. Струва ми се, че на това тежко боледуване дължа до голяма степен моята неуморност по-късно в лекарската и просветителската ми дейност”.
Войната продължава. Към края на 1917 година д-р Ефремов е извикан от лекарската контролна комисия при главната квартира в Кюстендил, намерен за здрав и изпратен в Румъния за началник отделение на 6/6 полска болница, която е близо до северния фронт. След приключване на бойните действия там, при най-тежки зимни условия, болницата е преместена далеч на юг, чак в Македония, където се водят тежки боеве. В края на войната той е преместен в болницата Горна баня, където става свидетел на войнишките бунтове. За това време той пише: „София преживя няколко тревожни дни, но бе спасена от метежниците... Войната свърши и България бе окупирана от чужди войски. Безумието на нашите държавници я бе довело до прага на загиването. Бяхме напълно разорени икономически... Народът, обаче, успя да се съвземе и скоро настъпи подем във всяка област на нашия живот... Бяха минали седем години и половина, откакто бях в „Червен кръст”. Бях работил вече достатъчно в хирургическо отделение и исках да започна самостоятелна работа. Към края на 1921 година заминах за Виена и там изкарах едномесечен курс по цистоскопия.”
През 1922 година в кюстендилската държавна болница се овакантява хирургическо място, за което дядо ми кандидатства и бива назначен. По това време болницата е в окаяно състояние: „...стени олющени, подове немити, стъкла изпочупени... без дюшеци, без чаршафи и само с едно парцаливо одеяло. В операционната само няколко обикновени газови лампи. По това време
в Кюстендил нямаше електрическо осветление
и целият град потъваше в мрак след залез слънце. Освен това страшна война се водеше между двете крила на македонската революционна организация... Всяка вечер улиците се огласяваха от гърмежите на техните револвери и в болницата биваха донасяни ранени за лекуване или труповете на убитите за аутопсия.” Всичко това е придружено със забрани и най-неприятни заплахи за живота на дядо ми, ако лекува и спасява ранени от противниковата фракция. По-късно по същия въпрос получава извинителни писма и благодарствени такива.
Не след дълго д-р Ефремов е назначен за управител на болницата. „Вложих всички сили и амбиции да я видя в друг вид и успях донякъде... В операционната висна една голяма бензинова лампа. Сега вече нощните операции извършвах при бляскава светлина над самата операционна маса, не с газови лампички, държани от прислужниците над главата ми. Доставихме и една модерна операционна маса. Тия реформи и успешната ми работа ми създадоха име на добър лекар и скоро пред моята къща се заточиха кервани от болни. При мене идваха не само хирургично болни, но всякакви, та дори и неврастеници. А в това време в мене зрееше мисълта да започна един здравен вестник, за който бях мечтал дълго време... На 10 ноември 1923 година излезе
първият брой на „ДОБРО ЗДРАВЕ”
Кръстих го на името на здравното списание на д-р Келог „Good Health”. Успехът на „Добро здраве” надмина всяко очакване. Много скоро тиражът му се покачи и стигна до 6000, твърде висок за нашия пазар по това време.“ Вестник „Добро здраве” излиза най-редовно. Успоредно с голямото одобрение расте и тиражът му. За главните идеи на този вестник д-р Ефремов пише: „Основните му линии – въздържание, вегетарианство и повече оптимизъм в живота – оставаха непроменени. В 1929 годна дадох на абонатите и по една книга – безплатна премия, между които са книгите „ КАК ДА ЖИВЕЕМ” и „ЗАЩИТНИТЕ СИЛИ НА ОРГАНИЗМА”. Скоро броят на абонатите стигна до 9000. Но това стана причина да не ми остава нито една свободна минута в денонощието. Вършех болничната работа, поддържах голямата си частна клиентела, списвах, администрирах и експедирах самичък „Добро здраве” и книгите на библиотека „Добро здраве”. Помагаха ми само членовете на моето семейство. Най-после работата се разрасна толкова много, че трябваше да разреша належащия въпрос: да бъда или само лекар-хирург, или само книжовник. Двете работи бяха вече несъвместими... Реших да остана книжовник.
Хирурзи в България имаше много, но списвачи на здравен вестник – съвсем малко...
Ето защо в края на април 1931 година подадох заявление до Дирекция на народното здраве, с което молех да ми бъде приета оставката, понеже съм решил да се отдам изключително на обществена работа. Скоро оставката ми бе приета и това бе последвано от телеграма от Министъра на вътрешните работи и народното здраве, с която ми благодареше за дългата ми безукоризнена служба.”
През есента на 1931 година д-р Ефремов се установява в София, след като преценява, че тук условията за развитие на неговата книжовна дейност са много по-добри. За този период от живота си той пише: „Отдадох се всецяло на вестника и на библиотеката при него.
Скоро издадох книгата „Домашен лекар”,
която намери добър прием и за кратко време бяха пласирани 6000 екземпляра. Едновременно с това се заангажирах активно във въздържателното движение – във Въздържателния съюз и във Въздържателната федерация – като член и подпредседател. Също тъй станах член на Периодичния печат, на който по едно време бях и председател.
В 1933 година реализирах едно дълго таено желание – да видя у нас на български език едно популярно научно списание. Плод на това ми желание беше появата през месец септември в казаната година на
списанието „Свят и наука”,
което също се посрещна много добре и просъществува до бомбардировките над София през 1943 г., т.е. цели 10 години. Към него основах и библиотека „Свят и наука”.
От тази библиотека абонатите получават около 10 книги, между които и двете монографии на д-р Ефремов: „Храната като източник на живот и смърт” и „Полова просвета за младежта”.
Паметна остава за дядо ми 1937 година, когато в качеството си на секретар той е натоварен да представлява Съюза на българския периодичен печат на Международния конгрес на съюзите на периодичния печат в Париж. Конгресът се състои в Сорбоната, където той пред повече от 400 души изнася доклад за състоянието на българския съюз. Със задачата се справя много добре.
(Краят в следващия брой)
Д-р Евгения МАРКОВА
