В средата на ноември миналата година в Театър „София“ се състоя благотворителният спектакъл „Чуй ме, любов“, в който участваха едни от най-успелите български артисти и музиканти. Набраните средства от инициативата бяха дарени на новооткритото отделение за лечение на анорексия и булимия в болница „Токуда“, носещо името „Василия“.
Василия Стоилова е талантлива художничка, която увековечи в портрети Бербатов, Станка Златева, Калоян Махлянов – Котоошу. Повече от петнайсет години тя се бори с анорексията, за да отлети към Небето на Великден м.г., на 28 години. Не на последно място тя е внучка на големия майстор на акварела проф. Васил Стоилов. Нейното име се свързва и с рода Яворов.
Разговаряме с майката на Василия, Явора СТОИЛОВА, за борбата с коварната болест и за подетата кауза след смъртта на дъщеря й.
• Г-жо Стоилова, как се чувствате сега, повече от половин година след трагичния инцидент?
– Опитвам се да мисля, че Василия е отлетяла на по-добро място, където след време ще се срещнем отново. Това, което обаче ми дава наистина сили, е, че кончината на дъщеря на тази крехка възраст, 28 години, отвори вратите за едно по-голямо разбиране на болестта анорексия. Обаждат ми се психолози, психиатри, които споделят с мен, че откакто Василия си е отишла и е започнал медиен шум (който държа да отбележа - не беше жълт), ги търсят много повече болни, притеснени от болестта си. Затова казвам, че понякога смъртта на някой човек е част от неговия живот. Това е неговата мисия. Колкото и жестоко да звучи, Василия е трябвало да си отиде, за да помогне на други хора. Прави го чрез картините си и чрез дневниците, които остави след себе си.
• Разкажете за Вашите настоящи инициативи в помощ на болните с анорексия.
– Когато намерих дневниците на дъщеря ми и ги прочетох, реших, че задължително трябва да направя, каквото е възможно, за да се сформира център за лечение на това заболяване. Василия още приживе със своите думи определи мястото – болница „Токуда“. Тя казваше, че то е идеално за такива като нея.
Инициативата по създаването на центъра не беше лесна, защото държавата нехае. Анорексиците се лекуват в психиатрични отделения, но те не са луди. Събирането на пациенти, страдащи от шизофрения, с едни толкова чувствителни души, каквито са анорексиците, е крайно неподходящо. В тягостната атмосфера там болестта се развива по-стремглаво. Приемат ги и във вътрешни отделения, където лекуват телата им, но там пък липсват психолози и психиатри. Реално тези болни се нуждаят от грижи за душата и тялото, както е в цивилизованите държави. В Япония се полагат особени грижи за анорексиците. Хранителното разстройство е обявено за една от трите най-трудно лечими болести след рака и проблемите на миокарда. Затова в тази страна 70 на сто от терапията се плаща от държавата, лекарствата са безплатни. Ние само можем да мечтаем за подобно нещо. Центърът по анорексия в „Токуда“ беше създаден с разбирането на японците за същината на проблема. Досега анорексиците у нас търсеха помощ в чужди страни, продаваха апартаменти и други вещи, за да могат да осигурят лечението на децата си. И у нас цената на терапията не е малка. Затова искрено се надявам, че Министерството на здравеопазването ще си отвори очите за сериозността на заболяването.
• Имате ли данни колко са потърпевшите от заболяването в нашата страна?
– 200 хиляди регистрирани анорексици за 7 милиона население, а колко има още - не се знае. За сравнение - в Япония, където процесът е много напред и е овладян, пак са 200 хиляди, но вече на 120 милиона души население. Това в съотношение спрямо България е около 15 пъти по-малко. В Америка цифрата на болните от анорексия е плашеща – около 10 милиона, но тяхната нация е толкова многобройна, че отново на глава от население се падат по-малко в сравнение с нашата страна. Водеща държава по заболеваемост е Великобритания. Може би се дължи на дъждовния климат и липсата на слънце.
• От Вашия личен опит на майка, борила се 15 години с анорексията на дъщеря си, какво бихте посъветвали родителите, които сега са изправени пред този проблем?
– Още при първите симптоми родителите не трябва да се притесняват, че болестта е психическа, и да не търсят помощ. Защото едно психическо разстройство не е по-различно от физическо заболяване. Културата на обществото трябва да се обогати по отношение на заболяването, трябва да има обучени лекари, а не едни да лекуват само тялото, а други – душата. Общата медицина е безсилна пред феномена анорексия. Само психиатър или добър психолог може да помогне. Колкото по-бързо потърсите тяхната помощ, толкова шансът за лечение е по-голям. Смъртността от анорексия е 12 пъти по-голяма, отколкото при рак в младежка възраст. Започва от 10-годишна възраст, вече има случаи на 5-6-годишни, което е изключително рано. Затова човек се пита какво е това, какъв е този ужас?
При Василия болестта се отключи на 12 години. Тя беше пълничко момиченце, с розови бузки, като захарно ангелче от коледна торта. Седейки на своя чин в училище, Кристиян (момче от съседния клас) й разби главата с железен стол с думите: „Защото си дебела“. Василия се върна вкъщи със сплъстени от кръв коси и се затвори в детската си стая, без да каже нищо. На следващия ден това момче и майка му дойдоха у нас, за да ни предложат 200 долара и да забравим инцидента... Около месец след него Василия започна да пази строга диета. Тя казваше: „Дъвчещите хора... Те изядоха сърцето ми и на негово място се появи леден къс...“ Според дневниците на дъщеря ми причината за анорексията е в разболяването на душата от безразличието на обществото към страданието на другите, от липсата на възможност да приемеш различния до теб. Анорексиците до един имат коефициент на интелигентност далеч над средния. Това е болест на интелектуалеца. От нея страдат и манекенките, но при тях положението е друго. Те могат да бъдат спасени по-лесно, защото смъкването на килограми ги кара да изпаднат в състояние на анорексия, т.е. поради ниското тегло. Но при тях болестта не е дълбоко навлязла в психиката. Тук е моментът да цитирам отново дневника на дъщеря си, за да разберете по-точно какво имам предвид: „Хората не приемат различните, нито тънките, нито дебелите..., само безличните. След като другите те изолират, в един момент решаваш – а защо пък аз да не се изолирам от тях? Около теб всички дъвчат – живота, проблемите, чувствата, храната. И ти отказваш да бъдеш като тях, да дъвчеш и да гълташ“. Василия например наблюдаваше клошарите край кофите и казваше: „Гнусно е да си беден и да бъркаш в кофите. Но още по-гнусно е да си богат и да произвеждаш боклуци за гладуващите“. Следователно анорексията в нашето общество е един вид протест срещу крайния му материализъм. Донякъде тя напомня отшелничество, стремеж да унищожиш материалното в себе си. Лечението е трудно, защото страдащите се затварят вътре в себе си. Най-важното е да се промени обществото, а това е толкова трудно. Анорексията ще приключи, когато се промени обществото, т.е. никога.
• Вие как се борихте с болестта?
– Храната за Василия беше нейният ад. За първи път забелязах това в един ресторант във Велико Търново. Донесоха й голяма чиния, тя се дръпна рязко назад, сякаш оттам изскачаше страшен звяр. Закри лицето си с ръце и заплака. А после, когато видя, че съм смутена, излезе навън и се върна с малко бяло цвете, специално за мен. Така живеехме - между болката и красотата, но ни обединяваше една необикновена любов. В началото за болестта, когато ние се сблъскахме с нея, не се знаеше почти нищо. Накрая дъщеря ми беше паднала под 30 килограма.
След ремисия Василия ставаше 45 килограма. Когато хората я виждаха и се радваха на външния й вид, дори една неволна дума от тяхна страна, че се радват да я видят напълняла, отново отключваше състоянието. Затова е толкова важно обкръжаващите да се научат да се държат правилно с анорексиците. Не е достатъчно само да се отвори център за лечение. Болният излиза оттам оздравял и навън среща същото отношение, което дава нов ход на болестта.
Майките трябва да внимават да не създават дебели деца. Нито пълнотата, нито слаботата е здраве. Мога да споделя отново от личния си опит кои са първите симптоми, по които близките могат да се ориентират за анорексията. Първо, децата започват да проявяват специално отношение към храната. Някои от тях предпочитат да не сядат на масата с родителите си. Болните са много изобретателни – казват, че са поканени на гости при приятели, че са на лекции или просто трябва да излязат. Други най-спокойно сядат на масата и изглежда, че ядат огромни количества, а всъщност в скута си имат торбичка, където изплюват всичко. Видимо ядат много, а слабеят драстично. Тъй като анорексиците са с висок коефициент на интелигентност, е трудно да ги хванеш. Например дъщеря ми под широката нощница беше сложила 10 килограма консерви по себе си. Това беше преди да отидем при психиатър – една година след отключване на болестта.
Тялото на анорексика е като един съвършен компютър, който болният сам настройва на определени килограми. При дъщеря ми беше под 30 килограма, което се оказа и фатално. Болестта е нещо хронично, влияе се от сезона – най-силно избухва през есента и пролетта. Мислиш, че човек е оздравял, но всъщност изобщо не е така. При всяка нова криза лицето се изостря. Очите стават бягащи, като на птица, която се готви да отлети. Така и Василия отлетя един ден.
Интервюто взе Елица ПАЛОВА
