в-к Лечител
в-к Лечител
 

Спортните рекорди – между пиедестала и болничното легло

Брой: 30, 26 юли 2012 - ХЕПАТИТ – A, В, С, D, E, F

     27 юли -12 август – Лятна олимпиада в Лондон 
 
     Представете си, че седите пред телевизора и гледате голямо международно състезания, например олимпиада. Всички движения на спортистите са отработени до съвършенство. Дори когато те падат, незабавно се изправят и, сякаш нищо не се е случило, продължават надпреварата. Изглежда, че телата са им от каучук, а чувството на болка им е напълно непознато. И само когато на спортната арена се появяват хора в бели престилки, илюзията се разрушава и ние разбираме, че и в най-силните и тренирани атлети тялото има предел на издръжливостта. 
     Известно е, че редовните занимания със спорт укрепват здравето. Така е било, когато с понятието „спорт” наричали различни занимания, с които заможните хора се развличали или състезавали помежду си. Това остава в сила и за любителите на здравословния начин на живот. Което обаче съвсем не може да се каже за съвременния „спорт на високите постижения”, който се е превърнал в сериозна заплаха за здравето на атлетите. 
     Според данни на експертите, само около 12% от спортистите от висша класа към момента на завършване на спортната си кариера (настъпващ обикновено между 30 и 40 години, т.е. на възраст, която за хората с всяка друга професия се смята за разцвет на силите) могат да бъдат признати за практически здрави. И то независимо от това, че по плътност на медицинския контрол и осигуреност с най-доброто, което съществува в съвременната медицина - от лекари до прибори и препарати, спортният елит просто няма равен на себе си, с изключение на космонавтите и висшия политически елит. 
     Причините за превръщане на рекордьорите в болни хора са доста много. Към тях се отнасят и хроничният стрес (обратната страна на спортната страст, без която в надпреварата нищо не можеш да постигнеш), и систематичната употреба на изкуствени стимулатори (допинг), и самият момент на напускане на спорта, свързан както с възрастова, така и с психологическа криза. Но един от главните фактори за разрушаване на здравето на спортистите са травмите, получавани по време на тренировки и състезания. 

     В света на спортните травми 
     Разбира се, на риск са подложени не само спортистите, които преследват рекордни постижения. Нивото на травматизъм в спорта се характеризира от няколко показателя. Най-популярен е т.нар. интензивен показател за травматичност, определян като брой на случаите на травми на 1000 спортисти годишно. В литературата може да се прочете, че средното значение на този показател за хората, редовно занимаващи се с някакъв спорт, е примерно 4,7. Тази цифра изглежда не особено плашеща: ако се изберат произволно 1000 съвсем обикновени, несвързани със спорта хора и се проследят те в течение на година, травмите им със сигурност няма да бъдат по-малко. Наистина, при по-внимателно изучаване на въпроса се изяснява, че в основата на тази благополучна цифра лежи статистика с 40-годишна давност, когато обемът на натоварванията е бил съвсем друг. 
     Но средният интензивен показател на травматичност не носи повече информация, отколкото прословутата „средна болнична температура”: в различните видове спорт и за различните категории спортисти този показател може да се различава твърде много. През 2003 г. American Sports Data (най-голямата американска маркетингова фирма, специализирана в изучаването на пазара на спортни стоки и услуги) публикувала резултатите от мащабно изследване на спортния травматизъм в САЩ, в което били включени данни за 20 милиона американски спортисти - професионалисти и любители. Съгласно тази статистика, в някои видове спорт интензивният показател за травматичността се изразява с трицифрени числа. При това боксът, където съперниците се стремят съзнателно да си нанесат травми един на друг, заел едва трето място в списъка с най-травматичните дисциплини. Неговият интензивен показател за травматичност е „само” 127. Водещите места били заети от ръгбито (188) и хокеят (159). С други думи, през 2002 г. почти всеки пети американски ръгбист е получил травма, последвана най-малкото от краткотрайно прекратяване на участията в състезания. В същото изследване се посочва и друг показател: броят на случаите на травми на 1000 „спортни сеанси” - тренировки или участия в състезания. Тук цифрите се по-ниски и изравнени: лидер с голяма преднина е бокса (5,2), а след него в плътна група се подреждат ръгбито, хокеят и сноубордът (по-малко от 4). 
     Друго голямо статистическо изследване, публикувано през 2007 г. от Националната асоциация за университетски спорт в САЩ (NCAA), се основава на анализа на повече от милион протоколи от тренировки и състезания от 1988 до 2004 година. В тях били открити сведения за 182 000 травми, получени от американски студенти спортисти. Цифрите били сходни с тези, които посочило изследването на American Sports Data, но университетското проучване открило някои допълнителни детайли. Първо, оказало се, че във всяка дисциплина нивото на травматизъм по време на състезания е няколко пъти по-високо, отколкото по време на тренировки: средно на 1000 тренировки се падат 4 травми, а на 1000 състезания - 13,8. Второ, в течение на обхванатите в изследването 16 години честотата на травми практически не се променяла, макар че през всичките тези години и администрацията на университетите, и самите спортни асоциации с всички сили се стараели да я понижат. Разбира се, всички тези данни се отнасят изцяло за любителския спорт. Световният спортен елит предпочита да пази в тайна лекарските подробности от света на спорта, насочен към рекордни постижения, но косвени данни позволяват да се предположи, че травматизмът е изключително висок. По думите на сътрудници от отделението по спортни и балетни травми в Централния институт по травматология и ортопедия, нито в тогавашния съветски отбор на олимпиадата в Сеул, нито в отбора на Руската федерация на олимпиадата в Атина не е имало поне един гимнастик или гимнастичка, не оперирани по това време минимум веднъж в тяхното отделение. За това свидетелстват и биографиите на спортистите, много от които заради травми са били принудени да се сбогуват със спорта в разцвета или дори в самото начало на своята спортна кариера. Възможно е, цялата работа да е в това, че съвременният професионален спорт вече е достигнал пределите на физическите възможности на човека. Кумирът на милиони хора по света от 20-те и 30-те години на миналия век Джони Вайсмюлер, легендарният Тарзан, бил, както е известно, петкратен олимпийски шампион по плуване. През 1924 г. той поставил световен рекорд на дистанция 400 метра (5 минути и 4,2 секунди). Днес притежателят на подобен резултат изобщо би отпаднал от всяка класация. Впрочем още по-бързо от рекордите, нараствали натоварванията по време на тренировки: през 1952 г. маратонците пробягвали средно за една година на тренировките около 1750 километра. Към 1980 г. този показател нараснал почти пет пъти. Както скоро се изяснило, това бил таванът в обема на физическо натоварване. За същото говори и прогресиращото забавяне на растежа на световните рекорди във всички видове спорт, освен в тези дисциплини, където повишаването на резултатите се обезпечава за сметка на качествено нови прийоми в изпълнението на упражненията или използването на нови материали. 
     Това означава, че шанс за победа имат само тези, които работят на предела на собствените си възможности. Разбира се, националните и международни спортни организации се стремят да направят големия спорт колкото може по-безопасен. Днес нито един боксьор не може да участва в официална среща без шлем, нито един скиор няма да си сложи ските без „безопасни” крепежни елементи, забележимо се повишили защитните възможности на екипировката в отборните видове спорт. И въпреки това травматизмът в спорта не намалява. 
     Паралелно с повишаване на изискванията за безопасност на традиционните състезания се раждали и стремително придобивали популярност така наречените екстремни видове спорт: сноубродинг, скиорски и велосипеден фристайл, рафтинг, бейсджъмпинг и роупджъмпинг и т.н. Тяхната привлекателност е свързана именно с необичайно високия риск, което не позволява да се предполага, че в скоро време големият спорт ще стане безопасен. 

     Цената на професионализма 
     Междувременно в медицинската литература отдавна съществува един специален термин - „боксьорско слабоумие”, или „боксьорска деменция”, макар че днес някои специалисти предпочитат да наричат това заболяване „синдром на Мартланд” - на името на американския невропатолог, описал тази болест още през 1928 г. Става дума за прогресираща енцефалопатия, външно изразяваща се в отслабване на висшите психически функции (памет, мислене, реч), емоционална неустойчивост и симптоми, сходни със симптомите на болестта на Паркинсон. Легендарният боксьор от 50-те и 60-те години на миналия век, бившият абсолютен шампион на света Флойд Патерсън бил принуден да напусне поста на председател на Нюйоркската атлетическа комисия, когато неговата памет се влошила толкова, че той вече не можел да дава интервюта. 
     По единодушното мнение на специалистите, причина за синдрома на Мартланд са безбройните микротравми на мозъка, възникващи по време на ударите по главата. Прието е да се смята, че тази разплата за миналите победи застига боксьорите в напреднала възраст, вече след края на спортната им кариера. Но легендарният Мохамед Али бил принуден от това заболяване да напусне ринга още ненавършил 40 години, а някои отчетливи признаци в него били наблюдавани още преди да стане на 30 години. Ехото от получените удари може да се прояви с отслояване на ретината, нарушения на слуха, епилепсия... 
     Впрочем в това, че редовните удари по главата могат с времето да доведат до сериозни последствия, съвсем не е трудно да се повярва. Но, на пръв поглед, каква опасност може да представлява такъв мирен спорт, като тениса? Но още през 1873 г. английският хирург Рунге описал заболяване, изразавящо се в регулярни болки в лакътната става. То се оказало характерно за много хора, на които се налага да извършват еднообразни движения с мускулите на китката и рамото - дърводелци, машинописки, някои музиканти. Но Рунге му дал названието „тенисен лакът”: именно сред тенисистите този синдром се проявявал по-често и по-отчетливо, отколкото във всеки друг. 
     „Тенисният лакът” е класически пример за характерната за много видове спорт тендиноза - заболяване на сухожилията, възникващо при повтарящо се натоварване на определени мускули. Ако това натоварване е твърде голямо, започва прераждане на хрущялната тъкан, влизаща в състава на сухожилията и придаваща им еластичност. Хрущялните влакна се заместват от мастна тъкан, в тях възникват отлагания на неразтворими калциеви соли. В най-запуснатите случаи хрущялът се замества от костна тъкан: върху костта, към която е закрепено сухожилието, се появяват израстъци - шипове, остеофити и т.н. Това не само влошава механичните характеристики на сухожилието, но и травмира околните меки тъкани, предизвиквайки болка. Наред с „тенисния лакът” е известен и ”лакътят на хвърляча” (характерен също за тласкачите на гюле и баскетболистите), футболистите страдат от синдрома на тънкия мускул. Преходът от регулярни микротравми, предизвиквани от повтарящи се въздействия, в сериозни заболявания е характерен и за други органи и физиологични системи. Например за стрелците и биатлонистите са характерни неврити (възпаления) на слуховия нерв - не е трудно да се досетим, защо. 

     Между стълбичката на победителите и... болницата 
     Всъщност методите за лечение на спортните травми и техните последствия не се отличават твърде много от лечението на битовите или производствени травми. Счупеният на боксовия ринг нос изисква същото лечение, както и носа, разбит в училищен бой. Разбира се, има и специфични случаи: съвременният човек има малко шансове да си заработи скъсване на гръден мускул някъде другаде, освен в спортната зала. 
     Наистина, самите спортисти се отличават от обикновените пациенти: за организма, приучен към регулярни физически натоварвания, тяхното рязко ограничаване може да стане причина за някои медицински проблеми - от нарушения в работата на сърцето до развитие на депресия. Отчасти това се преодолява със специални упражнения, чието изпълнение е възможно дори в болничното легло. Но как да се тренира поразената част от тялото, например счупеният крак? За да срастне правилно костта, тя трябва да се фиксира в нужното положение и да се държи неподвижно. Но при това мускулите губят маса и могат дори да се деформират. А мозъкът през това време създава нови двигателни стереотипи, в които пострадалият крайник не е включен... За да се предотврати такова развитие на събитията, се използват масаж, пасивни движения (с помощта на специални тренажори) и дори така наречените идеомоторни тренировки, в хода на които спортистът мислено напряга мускулите си, скрити под гипс. Такива упражнения могат да се изпълняват дори в първите дни след травма, на фона на оток и болки. 
     Когато пациентът става от болничното легло и пристъпва към по-привични тренировки, проблемите с това не намаляват. Травмираният участък трябва да работи, да участва в привичните движения - това е необходимо преди всичко за предотвратяване на т.нар. непълно възстановяване - ограничение на подвижността на пострадалата става, загуба на сложни двигателни и други професионални навици. В същото време колкото по-интензивни са тези движения, толкова по-голяма е вероятността от повторно повреждане или обостряне на недоизлекуваната травма. Нужно е голямо изкуство, за да се преодолее това противоречие, като се подбере оптималното натоварване. 
     Положението се усложнява още и от това, че възстановяващият физическата си форма спортист обикновено изпитва естествен страх пред необходимостта да натоварва повредената част на тялото и особено пред тези упражнения, които са довели до самата травма. Понякога именно той, а не физическите последствия от травмата, правят по-нататъшната спортна кариера невъзможна. 
     След всяка сериозна травма, довела до преждевременно прекъсване на спортната кариера или дори до инвалидизация и смърт, в обществото възниква въпрос: а струва ли си? Ако спортът на високите постижения не само не допринася за здравето, но и се оказва източник на допълнителни рискове, нужен ли е той въобще? Навярно, на този въпрос всеки човек си има свой собствен отговор. Но що се отнася до медицината, то за нея съществуването на обладани от спортните постижения хора е безусловно благо. Едва ли ще се намери друг толкова удобен, масов и надежден източник на информация за пределните възможности на човешкия организъм.

     Влади ДЕМИРЕВ



Брой: 30, 26 юли 2012
 
 
Продукти
 
ИСЛАМАКС (Islamax)
 
ХЛОРЕМАКС® (CHLOREMAX)
 
РЕМАСАН® (REMASAN)
 
Lechitel.BG :::
 
Биомаре Имуно
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД