На 24 юни в Унгарския културен институт в София бе представена книгата „Невена Крапчева – Спасителното упование“, за която дължим благодарност на журналистката Виолета Радева, наричаща скромно себе си „съставител“ на тази книга. Всъщност тя е автор на повечето интервюта с Невена Крапчева, записвани през последните години от живота на голямата българска интелектуалка и общественичка - дъщеря на Данаил Крапчев, знаменития издател на най-европейския вестник в историята на българския печат – „Зора“, убит от комунистите без съд и присъда още на 10 септември 1944 г.
И както всяко почтено и добро дело трудно намира признание в България, така и книгата „Спасителното упование“ трябва да чака 15 години, докато бъде издадена... Сега е пред нас. И въпреки дистанцията на времето, звучи учудващо актуално. От една страна, Невена Крапчева е била надарена с остър аналитичен ум, а от друга – България уж върви напред, а всъщност се върти в един омагьосан кръг. Такъв е замисълът, сценарият на тоталитарните служби.
В първите години след 10 ноември 1989 г., когато Невена Крапчева пише своите статии и дава своите интервюта, имахме шанса да се освободим от тази страшна зависимост, но не успяхме да го постигнем напълно. Днес България отново е на съдбовен кръстопът. Даден ни е втори шанс. Това рядко се случва в рамките само на две десетилетия. Този път не трябва да го пропуснем. Длъжни сме не само пред децата си, които избягаха от тази българска действителност, длъжници сме и пред паметта на хора като Невена Крапчева. Тя ни е оставила завещание как да го постигнем. Да го отворим и прочетем!
Светла ЛЕФТЕРОВА
Институции без държавност
Защо в съвременна България, в която с такъв ентусиазъм и категоричност, беше възстановена многопартийността, беше възродено народното представителство, осъществяващо автентичната воля на избирателите, и конституция, скрепяща и регламентираща нормалното функциониране на парламентарния механизъм, отговорното действие на изпълнителната власт и разделението и суверенитета на трите власти – се създадоха институционни предпоставки за разцъфтяването на политически недъзи, водещи към подобен задкулисен произвол? 
Разбира се, основната аномалия се породи от сеизмичното разместване на пластовете в парламента, но тъй като тази тема е вече амортизирана от многобройни анализи, няма да се спирам на нея. Според мен обаче опасната морална и институционна деформация настъпи, когато се прие порочният и непознат в световната политическа практика похват една парламентарна сила, получила мандат на съставяне на кабинет, да го преотстъпва на лица или формации, неспадащи към нея самата. Защото мандатът не е партийна собственост или привилегия, а държавнически дълг, който не може да бъде делегиран. Действително Конституцията повелява, че президентът възлага този мандат последователно на първата, втората и т.н. политическа сила. Но само толкова и само това. А от вековната парламентарна практика, от вътрешната логика на парламентаризма произтичат само две възможности: или с дадения мандат оторизираната политическа сила да състави самостоятелно еднопартиен кабинет, или при затруднение и извънредна ситуация (както напр. в Англия по време на Втората световна война правителството се състоеше от консерватори и лейбъристи) съответният лидер обезателно са възглави коалиционно правителство, което е съумял да композира.
...Изумително е обаче, че този трик на ловко заобикаляне на основния закон (а всички знаем, че комунистите са майстори на заобикалянето на законите) се превърна в парламентарна практика, в един утвърден политически обичай. Така се стигна до съставянето на правителството на Любен Беров с мандата на ДПС, при което установените парламентарни правила на играта бяха накърнени от ходове, характерни за ориенталския пазар. И именно тази порочна практика породи и фундаменталния проблем за отговорността, която носи министър-председателят и правителството за своите действия, от една страна, и отговорността на самия парламент в поддръжката и доверието към този кабинет. Именно това преобръщане на причината и следствието даде една непочтена и непозволена свобода на БСП и ДПС да поставят под политическа опека и шантаж въпросното правителство, да го превърнат в пионка на политическите си интереси и пазарлъци, да го критикуват и се дистанцират от него, когато това им е изгодно, и същевременно с трогателно единодушие да продължават дните му, като му гласуват едно наистина необяснимо и абсурдно доверие.
Не се изискваше много голяма прозорливост, за да ни е ясно от самото начало, че подобен изкривен и изкуствено създаден известно в чии кабинети модел на управление (чисто балканско изобретение) ще ни доведе до това, на което сме свидетели днес: пълно безсилие и обърканост на правителството, опасен общ обществен вакуум и държавна безтегловност, или онова, което в историята се нарича междуцарствие.
И като последствие – проектирано или необмислено – се стигна до разклащането на двете власти – законодателната и изпълнителната, а е на път да се дестабилизира и третата, съдебната.
Коя е зловещата фигура, дърпаща задкулисно конците на институциите, е добре известно на всички. Това ...е партийната формация, исторически доказала изключителния си талант в политическата поквара и разрушителност – травеститната приемница на българската комунистическа партия.
В настоящия момент, при появяващите се твърде настойчиво признаци на нова криза в управлението, се ужасявам, когато срещна хазартния израз „завъртане на парламентарната рулетка“, при това не само като иронична журналистическа метафора, но и като официализирана формула от най-високи места, ако това ще означава повторение на антиконституционния по дух цикъл на безпринципни политически пазарлъци за правителствени комбинации. Недопустимо е банкрутиралият експеримент с експертно или друг род „компетентно“ правителство, събрано безразборно, лишено от политическа физиономия и самостоятелна политическа воля, да се повтори в страна, изградена на принципите на партийния плурализъм, на изборната представителност и на историческата отговорност за така критичното настояще и изпълнено с неизвестност бъдеще на нашия народ.
в. „Ново слово, 14 април 1994 г.
(с малки съкращения)
Бел. ред. Колко актуална е и днес тази статия, написана преди 20 години!
