Лъчезар ТОШЕВ
Наскоро публикуването на откритото писмо на Драган Цанков до руския дипломатически агент в България от 1881 г. – известно с финала си „не ти ща нито меда, нито жилото“, както някога, така и сега, 186 години след рождението на неговия автор, предизвика голям интерес, бурни коментари и сблъсъци на мнения. Особено шокирани бяха някои русофили, които не познаваха добре историята на автора на това писмо, когото едва ли не бяха обявили за свое знаме. Целият живот на този забележителен деятел на Възраждането е белязан със скандали и остри конфликти, които не са били самоцелни. Те са изиграли голяма роля в раждането на българската нация. Ето какво казва за Драган Цанков първостроителят на българската култура проф. Иван Шишманов:
„Можем всички да признаем, че дядо Цанков имаше несъмнено някои слабости, но и едно голямо преобладно качество – нещо, което обяснява всичко и извинява много – неговата фанатична вяра в гения на българския народ... Зашеметени още от вихъра на политическите страсти (съвременниците), не могат да видят зад политика Цанкова, големия мъж на Възраждането – дяда Цанкова...“
Първи прояви
Драган Цанков е роден на 28 октомври/9 ноември 1828 г. в Свищов. Той е шестият, най-малък син в семейството. Кръстен е Димитър. Променя името си по-късно на Драган, за да не носи гръцко име... Братовчед е на художника Николай Павлович, на автора на нашия химн Цветан Радославов, на прототипа на Инсаров от „В навечерието“ на Тургенев – Николай Катранов, на дарителя Димитър Хадживасилев и други възрожденци. Брат му Антон Цанков е от основателите на дружеството на свищовските търговци във Виена – „Напредък“, което дава стипендии за български деца – да учат за учители в периода преди Освобождението. Син на Антон Цанков е Киряк Цанков – председателят на БТБО в Букурещ, организирало Ботевата чета.
Първата „политическа“ акция на Драган Цанков е на Велики четвъртък 1843 г., когато в църквата “Св. Преображение Господне” в Свищов идва да служи Търновският митрополит – Архиепископ Неофит Византиос. Единствено в тази църква в града тогава се е служело на гръцки. Един хилендарски монах, отец Неофит Бозвели, вече е започнал църковните борби именно като учител в Свищов. Явно посетите от него семена са дали плод в сърцето на 14-годишния младеж. За да не може владиката – грък, да прочете 12-те откъса от Евангелието на гръцки, Цанков и приятелите му успяват да откъснат страници от гръцкото Евангелие, да изнесат другите гръцки богослужебни книги, с цел провеждането на службата да стане на български. Акцията е неочаквана! Нещо повече, когато все пак донасят едно гръцко Евангелие, за да чете от него владиката, Цанков накарва хората да си гасят свещите при четене на гръцки и да ги палят само при четене на Евангелието на български. Огромен скандал за времето си. Добър старт за бъдещия активен участник в църковните борби.
Скоро след това младият Цанков се проявява отново. През 1844 г. младежът избягва от къщи и заминава за гр. Елена – къде пеш, къде с минаващите каруци. Мотивът му е новината, че там, в „даскалоливницата“, се появил нов учител – Иван Момчилов. За да се яви пред него в приличен вид, по пътя носел обувките си в ръка, за да не ги повреди...
В Елена Цанков остава една година, след което получава стипендия да учи в Семинарията в гр. Одеса през 1845 г. Две години по-късно се озовава в Киев, където постъпва в гимназията. На следващата година през ваканцията посещава своя братовчед Димитър Хадживасилев в Букурещ. Не успява да се върне в Русия заради избухването на Унгарската революция, когато границата се затваря. Тогава, вместо да остане в Румъния, той се прехвърля при брат си Антон във Виена.
Граматиката от 1852 г.
Във Виена е първото значимо постижение на двамата Цанкови. Те издават „Граматика на българския език“, която не е основана на църковно-славянския или старобългарския език, а на говоримия български език. С граматиката за първи път се определя литературната норма на езика. Останалите български говори остават като диалекти. Тази литературна норма е в сила и днес. По понятни причини тя е основана на свищовския говор. Малко по-рано, през 1845 г., в своя предговор към превода от гръцки на „Пътеводител за щастливия живот“ Антон Цанков пише:
„Твоят език о, Българио, не е беден, но е необработен. Не е безсловен, напротив, достоен е да се сравнява с първите езици от старо и ново време... Всеки народ почита и е предан на своя език. Както всяко дете се храни първо с майчино мляко и после с чужда храна, така и децата на всеки народ трябва първо да се учат на матерния си език и после на гръцки, а не наопаки, както някои мислят. О, чада на някогашна славна България! Встъпете с готовност в трудното и славно състезание на музите! Старайте се с непрекъснат труд да усъвършенствате нашият майчин език! А ти, малко градче Свищов, където за първи път видях Божия свят, от много години ти държиш първенство в изучаването на майчиния и на гръцкия език. Дерзай, труди се и пръскай от тебе във всички околни градове светлината на просветата. Старай се да се покажеш пръв между всички околни градове по просвета и облагородяване!“
Граматиката на братя Цанкови изиграва и друга роля. Тъй като е издадена на немски език, в една от водещите европейски столици, тя показва на света, че има народ, който има свой език, а не само народни говори. Този език е консолидиран, има своя граматика и правила. Следователно е знак за формирана нация. Но за да бъде всичко това с покритие, е било нужно на този език да започне литературна дейност. И тя се появява. Разбира се, Цанков е сред първите. Със заем 50 000 гроша от другия си брат Стамат той купува печатница, която иска да инсталира в Свищов, където по Дунава е можело лесно да се доставят консумативи за нея. Дори във Виена работи като печатар, за да научи как се борави с тази техника. Тъй като не получава разрешение за Свищов, закарва печатницата в Цариград и успява да уреди нейното откриване там. До Освобождението на литературната норма, определена от „книжицата“ на братя Цанкови, са издадени над 2000 книги, а и всички български вестници използват тази литературна норма. Това е ставало без закон, без министерство – единствено с желание и ентусиазъм, който постепенно обхванал всички. Докато е в Свищов, през 1853 г. Цанков се записва в организираното от Раковски „Тайно общество“ под името Димитрий Цанкович.
Елементите на нацията – обща история, общ пантеон от герои, общ език, общ проект за бъдещето – започват да се появяват един след друг в българската общност. Ролята на Драган Цанков, заедно с личности като Христаки Павлович и Николай Павлович, в този процес е ключова.
В Цариград
В Цариград Цанков създава „Община за българска книжнина”, която издава сп. “Български книжици” под редакцията на Димитър Мутев.
За 3 години те публикуват над 100 западни произведения на български език. В Цариград Цанков влиза в контакт с полската общност. Той и приятелите му се появяват по своя инициатива на изпращането на тленните останки на писателя Адам Мицкевич, починал в Цариград, с когото Цанков е успял да се срещне по-рано. Появата на българите се забелязва! Драган Цанков се свързва с княз Адам Чарториски, който е организирал нещо като задгранично полско правителство в Париж в „Отел Ламбер“, и печели подкрепата и приятелството на тази организирана полска общност с влияние във Франция и в цяла Европа. Княгиня Чарториска лично подкрепя редица действия, свързани с българската кауза. Цанков използва създадените си връзки да урежда обучението на други българи. Така например той изпраща Васил Друмев да учи в Одеса. Урежда своя 16-годишен съгражданин Григор Начович във френския лицей в Бебек – Цариград, а после - в Париж. Помага на десетки други сънародници за тяхното образование. Чрез епископ Щросмайер изпраща много българчета в Загребската гимназия, които по-късно, въодушевени от националната идея, подпомагат акцията, предприета от Цанков и Марко Балабанов пред европейските правителства. Самият Цаков на няколко пъти работи като учител. Един от неговите ученици е революционерът Ангел Кънчев.
Издател, преводач, писател...
В Цариград Цанков започва да издава „Месецослов“, където помества „Кратка българска история“, претърпяла скоро след това 5 издания. Така и той, наред с Христаки Павлович, се включва в масовото разпространяване на българската история – друг важен елемент от създаването на нацията.
Вестник с името на България
През 1859 г. Цанков основава свой вестник. Нарича го
„България“! В името на вестника е казано всичко. Това е имало ефект на взривяване на бомба. На политическата сцена, чрез вестника, се появява името на някогашната държава България! Тогава това е било и претенция, и програма, и политика! Нужна е била голяма смелост за такъв предизвикателен ход. Вестник „България“ заявява своята ясна линия –
противопоставяне на панелинизма и панславизма. Вместо това Цанков лансира френския език и литература, френската педагогика и наука. За тази си позиция той е нападнат в „Цариградски вестник” от… френските възпитаници Гаврил Кръстевич и Александър Екзарх. Отговорът му е много силен: той им заявява, че е изненадан, че такива видни хора могат да заемат позиции срещу изучаването на чужди езици. Срещу лансираното изучаване на френски език се обявяват и двама руски консули – М. Хитрово – в Битоля, и К. Леонтиев – в Тулча. В една от първите си уводни статии (4 юли 1859 г.) в. “България” пледира за българска литургия и духовенство, за опазване на нашата народност,
„една защита повече срещу фанариотското или московското присвояване”. Цанков пише: има три вида панславизъм, от които най-опасен е “книжовният”, т.е. разпространението на руската култура. (в. “България”, бр. 48, 20 февруари 1860 г.)
“Българският народ отблъсква всякакво чуждо влияние и най-вече онова на московците, на панславистите и панелинистите, на които и първата и последната цел е да подигнат спънки на нашите работи.” (в. “България”, бр. 73, 10 август 1860 г.) В брой 112 от 10 май 1861 г. Цанков отправя атаки към Русия, обвинявайки я в изостаналост, варварство и азиатщина.
“Ако азиатското варварство ти е сладко, дръж го за себе си!” Вестник “България”, наричан и “Цанковата газета”, започва да се чете навсякъде, където има българи.
Църковните борби
Проф. Тончо Жечев в своята книга „Българският Великден или страстите български пише”:
„Всичко е трябвало да започне от самото начало, от дъното. Цялата хилядолетна история спяла, не съществувала или била само смътен неясен спомен...
Надявам се, че няма да прозвучи смешно, ако кажа, че Драган Цанков от Свищов – без власт и средства да обуздава тълпата – трябваше да играе ролята на княз Борис I и да предприема неговите сложни политически маневри... Главното, в което упрекват Цанков, са неговите крайности. Именно тези крайности отлепиха българския въпрос от мъртвата точка и направиха от него „малък Източен въпрос”. ... „Трябвало е нещо невиждано, нечувано, за да се размърда застиналият и прогнил механизъм на Патриаршията. Търсел се е майстор на политическия блъф, за да се стресне дипломацията на самодържавна Русия, влюбена в своята мъртва идея за единство на православните в Турция. Трябвало е някой, който да бие едновременно 10 барабана, за да се привлече европейското участие в българските работи. ...Кой е могъл да се нагърби с тази задача, рискувайки да спечели презрението на съотечествениците си, без да спечели уважението на чужденците. Имаше само двама души за тази работа – Драган Цанков и Раковски. И всеки я свърши по своему!…”
Унията
На 18 декември 1860 г. групата на Цанков (около 120 души) се явява при католическия нунций в Цариград и обявяват преминаването на българите към Ватикана. Това е натиск и към партията на „умерените” и коз в споровете с Русия и Вселенската Патриаршия, които са противници на българската кауза. Този ход ги тласка към отстъпки по българските искания за собствена църковна йерархия. Пак тогава Цанков изпраща мемоар до френския император Наполеон III (какво самочувствие!) с искане за френска защита над българите (документът е запазен).
“Аз принадлежа към една от най-забравените нации в света“, посочва Цанков в обръщението си до императора. Франция застава зад Унията. Императорът дори дарява значителни лични средства в подкрепа на нейната кауза. В Париж през 1861 г. се създава „Комитет за католическа Уния в България”. Появяват се няколко книги за България – напр. на Бенджамен Дюпра „Християнска България”, комитети в защита на българската кауза и пр. Италианските мисионери от своя страна влизат в остра конкуренция с французите за контакти с българите. Великобритания (Британският посланик Хенри Булвер) внася 10 предложения за реформи на Османската империя при Великия везир, сред които и за създаване на българска църква. След обявяването на Унията руските дипломати получават инструкция да започнат да подкрепят исканията за православна българска йерархия чрез Патриаршията. С един удар българският въпрос става част от европейската политика. Съвсем очевидно е, че именно Унията отваря пътя към създаването на Българската екзархия през 1870 г.
Архиепископ Йосиф Соколски
На 27 март 1861 г. делегация начело с Цанков тръгва с кораба „Ефрат“ за Рим. В делегацията е 72-годишният игумен на манастир до Габрово и бивш хайдутин (Стоян Войвода) – архимандрит Йосиф Соколски. Той е приел да стане пастир на „присъединените“ българи. В Рим Дядо Йосиф поискал от титлата му „Архиепископ – апостолически викарий на българите – католици“ да отпадне думата „католици“. Със смесени чувства Св. Престол се съгласил с това искане. Един от официалните обеди, който папата дал на българската делегация в присъствието на неаполитанските крал и кралица, се случил в петък. Тогава, като видял поднесените ястия, Дядо
Йосиф отказал да се храни, като заявил: “Да не съм католик, че да блажа в петък!“ Съобразили се! Освен това той така се развихрил при разказа за хайдушките си подвизи, че, размахвайки ръце, съборил поднос със сладкиши. Такива са били нашите исторически фигури при първата си поява на европейската сцена, след 500-годишно иго. Все пак тук бих искал да напомня, че е имало и високообразовани българи по това време. Д-р Георги Атанасович например е завършил Сорбоната през 1848 г. Запазените му писма на френски език са на изключително висок стил, рядък и днес. Преводът от френски на „Телемах“ от Фенелон, направен и издаден от свищовския търговец Параскев Пиперов през 1845 г., също е на много високо ниво, при това е дело не на книжовник, а на търговец. Личности като тези са представяли българския народ пред Европа и са го правили така, че да спечелят уважението на другите.
На 14 април 1861 г. Папа Пий IX ръкополага Йосиф Соколски за Архиепископ на българите и приема присъединените българи да продължат да спазват обредите и обичаите на българската църква. Дори накрая, като се разделяли, папата казал на български: „Сбогом, български Патриарше!“ След Европа и турската администрация официално започва да обръща внимание на българския въпрос. Интересно е, че Цанков не получава остри обвинения за църковно отстъпничество в тази акция дори от Найден Геров. Всички са разбирали, че мотивите му са по-скоро национални, отколкото църковни. По-късно, когато дядо Методи Кусевич блъфира с опит за втора уния, Цанков остро го критикува, защото бил направил това като духовно лице (значи лъгал – което е неморално). “Друго беше моето! – казва Цанков. – Аз бях светско, политическо лице!”
Русия се намесва
Унията кара Русия да активизира своята политика по българския въпрос. Руската политика тогава се противопоставя на всякакви опити да се отслаби Вселенската патриаршия. Руската църква – също. Мечтата за възстановяване на Византия тогава е водеща в руската политика. Ето защо опитите за създаване на автокефална българска църква срещат най-силен отпор от Русия. Прочутият московски митрополит Филарет дори търсил отговорност от Вселенския патриарх защо е ръкоположил Иларион Макариополски за епископ...
„За това е виновен всемогъщият Богориди!“ – отговорил Патриархът, визирайки издигналия се в Османската империя българин от Котел – княз Стефан Богориди.
Проф. Тончо Жечев обръща внимание, че Русия е не само против Унията, но и против създаването на православна българска автокефална църква. Ето какво е писал на император Александър II оберпрокурорът на руския Св. Синод граф А.П.Толстой:
“Чудна е съдбата на българския народ! Той послужи като повод за разрив между Цариград и Рим. (Има се предвид решението от 4 март 870 г., че новопокръстените при княз Борис I българи принадлежат на диоцеза на Константинопол, а не на Рим, което води до скъсване на отношенията между Папата и Патриарха. Това решение е взето от Четвъртия Константинополски “Игнатиев“ събор, претендиращ за “Осми Вселенски събор”, чиито решения обаче са отменени от “Фотиевия събор” – десет години по-късно! - б.а.) Нима този същият народ ще бъде причината за отпадането на Русия от вселенското единство?“
След обявяването на Унията Русия предприема един изключително скандален ход. На 1 юни 1861 г. канцлерът княз Горчаков иска съгласието на император Александър II за организиране на отвличането на Йосиф Соколски. Отвличането е организирано не от група бандити, а от държава! Резолюцията на Царя Освободител (който е наречен така, защото току-що бил отменил робството в Русия), публикувана от проф. Николай Генчев, е следната:
„Това е много куриозно, защото ние ще можем да го използваме за връщането на българите в ортодоксията. Съгласен!” „D’Accord!” (Архив за външната политика на Русия, фонд „Канцелярия”, 1861 г., Доклад на Горчаков от 1 юни 1861 г.) На 18 юни 1861 г. Петко Р. Славейков, който участва в руския план, извежда Дядо Йосиф на разходка. Предлага му да посетят и да разгледат руския кораб „Елбрус“. Когато се качват на кораба, той внезапно вдига котва и отплува. Спира чак в Одеса. Дядо Йосиф е отведен в Киево-Печорската лавра, където е държан до края на живота си. Русия го използва в политиката си към украинските униати и не иска от него да се върне в православието. С отвличането на Архиепископ Йосиф Соколски на Унията е нанесен удар, от който тя няма да се оправи, но ролята й в нашата история е от ключово значение, което не трябва да се забравя. След това, когато предлагат на Цанков да се ръкоположи за нов архиепископ поляк, той отговаря: „Или българска църква, или никаква!“
Цанков срещу Мидхад паша – невъзможната победа
През 1865 г. Цанков приема назначението да отговаря за училищата в столицата на Дунавския вилает. От поста, който заема, той променя учебните програми и изхвърля гръцкия език от програмата на българските училища, като го замества с френски. Турски, разбира се, продължава да се учи, защото е официален език, но с български учители. В Русе той създава читалище „Зора”, където се събира „партията на младите”. През тази година валията Мидхад паша, който управлява Дунавския вилает 1864-1867 г., отпечатва в голям тираж брошура – включително и на български език – за своя проект за реформа на училищата и създаване на смесени училища. Той е представител на движението „Нови Османи“ и е масон. Смята, че трябва да се формира една обща отоманска нация, в която всички са равноправни и етническите различия трябва да изчезнат или поне да се омекотят. Затова започва реформа на училищата, като предвижда общи училища за българчетата и турчетата. Български език в тях щял да се изучава като предмет, но обучението ще е на турски. Отначало някои български учители подкрепят идеята. Цанков обаче вижда в нея заплаха за създаващата се и все още неукрепнала българска нация. Той става инициатор на кампанията срещу проекта. Дори днес много историци се затрудняват да видят ролята му в тази съпротива. По онова време Мидхад паша му е шеф. Поради това Цанков е действал много прикрито.
Цанков ни пошушна...
„Младите” се събират в читалище „Зора”, за да обсъдят проекта. Никола Обретенов свидетелства, че „Цанков пошушна на нас, младежите, от читалището как да изразим негодуванието на народа“. Тома Кърджиев тайно донася от печатницата сноп с брошурите с проекта на Мидхад паша, отпечатани на български език. Разкъсват ги на малки парчета и тайно ги разхвърлят пред конака на Мидхад паша на площада. Българите в смесения Вилаетски съвет също се обявяват против. Цанков задкулисно подстрекава и съпротивата на турските първенци, които се оплакват в Цариград. Мидхад паша получава удар в гръб! Турците отказват децата им да учат заедно с българчетата. През 1866 г. Мидхад паша, след като е прокарал своя проект през Министерския съвет (Дивана), отново внася проекта си във Вилаетския съвет, където заседават 12 турци и 8 българи. Среща остра съпротива – вече от всички българи. Третият му опит е през 1867 г. Тогава руският консул в Тулча – Константин Леонтиев, разпространил циркуляр, с който канел желаещи българчета да кандидатстват за обучение в руски училища. Френският консул Шефер пише за това в свой доклад. Цанков информира своя шеф Мидхад паша, който бил много раздразнен. Но... след като няма да има обучение на български, децата може да предпочитат да учат на руски... Това било най-нежеланото нещо за Мидхад паша. Той капитулира! Цанков е победил! През 1868 г., когато все пак се приема подобен закон за училищата, внесен от Кабул паша, Мидхад паша вече е против... След 1872 г. всички български училища преминават към Екзархията - като частни и остават такива до Освобождението. (При Освобождението към Екзархията има над 1000 български училища!)
Проектът за „Югославянско царство“
През 1866 г., по инициатива на граф Игнатиев, в Румъния се създава „явен комитет“ в противовес на тайния комитет на българите там. Начело са поставени Христо Георгиев (брат на Евлоги Георгиев) и Д. Колони. Той има за цел да работи за обединяването на двата братски народа - българския и сръбския, и създаването на „Югославянско царство“ начело със сръбския княз Михайло Обренович. На свиканото събрание в Букурещ на този комитет на 5 април 1867 г. граф. Игнатиев поставя задачите пред комитета. Руснаците щедро финансират тази инициатива, като отпускат и целево 25 000 червонеца за
„премахване на тайния комитет от участие в българското народно дело“. Директорът на азиатския департамент Стремоухов изисква явният комитет да
изпълнява сръбските нареждания. През 1867 г. руското правителство привлича към този съюз и гръцките „хетерии“. Случайно или не, точно през 1868 г. Сърбия разтуря Втората българска легия.
Този проект за “българо-сръбска Югославия” е голямо предизвикателство за Цанков. През 1868 г. той заминава за Ниш, където е назначен като заместник-мютесариф. Там се заема с изгонването на гръцките духовници и скъсването с Патриаршията в Цариград. На службата, на другия ден, организира молебен за султана, като негов портрет във венец е поставен в църковния двор. Засилването на българщината в Ниш и прегръщането от населението на българския политически проект нанасят силен удар върху руския план. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, която през същата година минава Дунава, обявява свой Мемоар до султана и до Западните велики сили. С него се иска автономия за българите, което също допринася много за засилване на националните чувства. Това е друг удар срещу руските планове. Не е случайно, че при минаването на Дунава при устието на р. Янтра четата е била чакана от турска потеря. Османските власти били получили предварително информация за четата от руския консул в Букурещ барон Ал. Д. Офенберг, на когото Христо Георгиев и войводите се били доверили. От Ниш Цанков отива във Видин, където за кратко работи като муавин. След това се завръща в Русе, назначен в търговския съд. През 1869 г. в Браила той става учредител на Българското книжовно дружество (сега БАН). На следващата 1870 г. година се създава Екзархията. Цанков приветства това събитие, заявявайки, че тази победа нашият народ си е извоювал сам. През 1873 г. в Русе се прави опит за въвеждане на гръцки свещеник, което предизвиква бунтове. Зад тях стои „обичайният заподозрян“, „който е в дъното на цялата работа“, както установява вилаетската полиция. Поради това той напуска длъжността си и заминава за Виена “по семейни дела”. По-късно вестник „Хакикат“ (Истина) пише, че е бил уволнен – „за такива безчестни дела, които перото не би могло да опише, без да се оцапа“. Това става повод вестникът да бъде подиграван, тъй като това, което пише, не е истина.
Делегат на Екзархията
Всъщност Цанков пристига в Цариград, където тържествено се присъединява към Екзархията. Избран е от 4 епархии за представител в смесения Екзархийски съвет. Найден Геров, който е на руска служба в Цариград, пише:
“Голяма радост направи тука желанието на г. Цанков да ся върне в недрата на православната вяра!“ В този период Цанков развива тезата, че още в рамките на Отоманската империя българската нация трябва да се консолидира, като различните й области се сближат и споят, за да не станат отделни нейни части плячка на съседните държави. (Звучи като пророчество!) По време на Априлското въстание Цанков държи остри речи и предлага смесени българо-турски анкетни комисии да посетят районите на извършените кланета. Маргарита Ковачева цитира писмо на Цанков до младия Григор Начович от това време:
„Злочестините върху българския народ продължават. Горението, клането и обирът не престават... Други път народът ни не е налетявал на толкози и таквизи злочестини!“
Мисията на Цанков и Балабанов в Европа – най-големият международен успех на възрожденците
Българската екзархия решава да изпрати двама свои пратеници в Европа, които да пледират за българската кауза. Най-подходящите, на които се спира, са Драган Цанков и Марко Балабанов. Първият делегат пред света продължава да се представя с кръщелното си име Димитър, което навежда на мисълта, че поне до Освобождението той ползва името Драган само като псевдоним.
На 3 август 1876 г. от Цариград, през Варна и Русе, Драган Цанков заминава за Виена. Марко Балабанов тръгва на 7 август с параход за Триест и оттам - с влак за Виена, където двамата се срещат и започва мисията им. За тази мисия по-късно Марко Балабанов издава книга, озаглавена
„Страница от политическото Възраждане.“ В нея той описва главно своята роля в мисията, от което читателите остават с впечатление, че делегатът е бил само той. Книгата предизвиква реакция сред привържениците на Цанков, а той самият обсипва своя тогавашен съратник и всичките му роднини с най-цветущи псувни, използвайки и ярки турски изрази. Тази специфична реакция е също една от характеристиките на дядо Цанков.
Можем ли днес да си представим двамата делегати на българите, пристигнали във Виена със задачата да обърнат общественото мнение в Европа в българска полза? Мисията изглежда напълно невъзможна! Нещо повече, след като разбира за нея, Високата порта изпраща нареждания до своите дипломати да организират контра-кампания. Против Цанков и Балабанов се изправят и българи – като видния участник в църковните борби д-р Стоян Чомаков например.
Но двамата с мизерните си средства, с които разполагат, правят невероятна не само за времето си, но и за модерните времена, европейска кампания на най-високо ниво. Познавайки „пружините, които задвижват европейската политика“, те успяват да фокусират кампанията си така, че тя да успее. Първата им спирка е в Париж, откъдето заминават за Лондон. Вестниците „Гардиън“ и „Екзаминер“ публикуват първите информации за мисията им. Двамата съчиняват един мемоар, който да представят по време на срещите си. Приема ги външният министър лорд Дерби. На излизане от него те срещат явно закъснелия турски посланик, който отива да изложи правителствената позиция. Но въпросът вече е бил интернационализиран. Продължават срещи с руския посланик граф Шувалов, с почутия водач на опозицията Уилям Гладстон, интервю в „Дейли Нюз“. В края на септември те изпращат писмо на самата Кралица Виктория. За Цанков това не е нещо ново! Публикуват и отворено благодарствено писмо до английския народ. Заваляват покани за срещи. Срещат се с Лорд-Мера на Лондон, с лорд Джон Ръсел. Стига се дотам, че се дава банкет в тяхна чест в хотел “Уестминстер”, като присъстващите приемат резолюция. След банкета двамата говорят на многохиляден митинг в Хайд парк. Българските делегати са шумно акламирани от присъстващите, достигащи до еуфория. Невероятно!
За мисията им се чува и в Цариград, откъдето архимандрит Методи Кусевич ги снабдява с информация, която те използват в своята кампания. Посещават Бирмингам, Манчестър, Ливърпул, където успехът е също така зашеметяващ. В тяхна подкрепа се включват и българи. Женското дружество в Свищов им изпраща едно писмо с молба да бъде предадено на Единбургското женско дружество, изразило в печата подкрепа на каузата на страдащите българи. Подписано е от сестрата на Николай Павлович и майка на Цветан Радославов – Пауника хаджи Денкова, от Пауница Бешкова и Елени Икономова. Пред света един народ, който има дори женски дружества, които при това се изразяват на висок стил, е цивилизован народ. Това е направило впечатление!
„До тяхно благородие г.г. Цанков и Балабанов – представители на всичкия български народ. Благородни господа! Ние, долуподписаните, позволяваме си да притворим едно писмо, с което изразяваме сърдечната си признателност на Единбургските госпожи, за състраданието, което показаха на нашите пострадавши братя” – започва писмото. В него се предлага то да се даде и на някой вестник, “който да го публикува в листа си“.
„Известно ни е, че заниманията ви са твърде много, а и времето ви късо и скъпо и се ласкаем с добрата надежда, че ще благоволите да намерите благовремие, за да извършите молбата ни, за което ще Ви останем крайно признателни. Оставаме с всичкото уважение и почитание: Настоятелство на женското дружество „Съгласие“.
Изглежда, че от писмото е имало резултат, тъй като 43 845 жени в Обединеното кралство се подписват в петиция до Кралицата в защита на българите и искат тя да застави правителството си да вземе мерки за прекратяване на насилието, така че зверствата да не може да се повторят пак. В Лондон двамата делегати издават и книга, озаглавена „България – от двамата й делегати Димитър Цанков и Марко Балабанов“. Под заглавието е добавен цитат от Евангелието „Йоан 8:32 – Истината ще ви направи свободни!“ По повод кампанията на Високата порта, че двамата са само частни лица, в тяхна защита се обявява Юджийн Скайлер – тогава Генерален консул на САЩ в Цариград, който потвърждава, че те са представители на Българската екзархия.
В Париж
Завръщайки се обратно в Париж, двамата делегати се срещат с херцог Луи Деказ – министър на външните работи, с доскорошния президент Адолф Тиер, с видния политик, заемащ в различно време най-високи постове и един от бащите на Третата република – Леон Гамбета, с Емил де Жирарден, сенатора Шалмел-Лакур и др.
В Рим
В Италия ги приема премиерът Агостино Депретис. Граф Распони урежда посещението им във вестник „Дирито“, където дават пресконференция, а след това се срещат и с външния министър Мелегари.
В Берлин
В Берлин двамата са приети лично от канцлера Бисмарк и от външния министър Фон Бюлов. Бисмарк ги уверява в съчувствието на германското правителство и ги информира, че на Цариградската конференция са взети благоприятни за българите решения. Той ги уверява в подкрепата на германския император. „Промяна ще стане! Не се съмнявайте! Ще сполучите!“ са думите, с които ги изпраща.
В Петербург
В Русия първата им среща е с канцлера Горчаков, с бъдещия външен министър Гирс, с барон Жомини, с Иван Аксаков, с председателя на Славянския комитет княз Василчиков и военния министър Милютин, а след това се срещат и с император Александър II. Срещат се и с престолонаследника. На срещата в Славянския комитет говорят на Драган Цанков срещу Киряк Цанков и тайния български комитет в Букурещ. Получава се конфузна ситуация, когато разбират, че Киряк е племенник на Драган Цанков.
В Австро-Унгария
Отново във Виена, те търсят помощта на известния пътешественик Феликс Каниц, който им урежда аудиенция при граф Гюла Андраши – министър на външните работи. Срещата при него започва с въпроса – „Вие кой точно Цанков сте?“ Точно по това време Киряк Цанков, начело на БТБО, в Букурещ е обнародвал Мемоара от 13 декември 1876 г., в който се иска възстановяването на българската държава в нейните етнически граници. На 15 януари 1877 г. Цанков заминава за Букурещ.
Мисията на Цанков и Балабанов приключва с триумф на българската кауза в Европа. Това наистина е най-големият външнополитически и дипломатически успех на българските възрожденци. Българският въпрос е поставен на масата на европейските сили и е станал част от Източния въпрос. Неговото решаване е неизбежно. И това става съвсем скоро.
(Част втора: Драган Цанков – строител на Нова България, очаквайте в специалната притурка на бр. 32 от 7 август т.г.) 
