Брой: 48, 1 декември 2016 - ФОБИИТЕ

Вестник „Лечител” започва нова рубрика „Нашите многолетници”. Чрез нея ще запознаваме читателите с някои от нашите автори, сътрудници и герои, които продължават и в напреднала възраст, над 80 години, да живеят активно, енергично, плодотворно. Техните разкази не предлагат универсален опит, нито звучат дидактично, но като потрепващи светлинки ни позволяват да надзърнем в тунела на старостта - за едни още далечен, за други – близък. А ти, драги читателю, прецени сам кое от техните „фенерчета” ще ти послужи по пътя на собственото ти дълголетие.

Дянко Марков, 95 години:
ЖИВОТЪТ МОЖЕ ДА Е БЛАГОСЛОВ, АКО СЕ РАЗДАВАШ ЗА ДРУГИТЕ

Преследван от комунистическия режим, най-добрият за времето си български навигатор във въздухоплаването бил принуден да сменя много професии, но никога не изневерил на идеала си да види България свободна от „братското” съветско влияние.

Дянко Марков е роден на 4 октомври 1922 г. в Плевен. Майка му е гимназиална учителка по литература. Баща му Георги Марков е адвокат, един от лидерите на легионерското движение, убит при масовите убийства на интелектуалци и местни лидери, извършени от комунистическата власт след 9 септември 1944 г. По това време двама от общо четиримата му синове воюват срещу Германия. Дянко Марков е завършил Военното училище на Негово Величество, участвал е във войната като навигатор на самолет бомбардировач в летателния състав на Пети въздушен полк. Награден е с орден „За храброст”. Ползва се с авторитета на най-вещия за времето си специалист по въздушна навигация в България.
Нито военните му заслуги, нито знанията му в областта на въздухоплаването го спасяват от комунистическата чистка през 1948 г. Заради принадлежността си към легионерското движение Дянко Марков е осъден на 5 години затвор и е пратен в концлагера за политзатворници в Богданов дол, където работи като зидар и миньор. След освобождаването си се препитава като строителен работник, стругар и музикант (свири на виола в Музикалния театър „Стефан Македонски”, после и в оркестъра на Операта, където се пенсионира).
След 1989 г. е народен представител от Български демократически форум (БДФ) в СДС в 37-ото и 38-ото народно събрание. Бил е председател на БДФ, председател на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ, главен редактор на сп. „Един завет“ и на в. „Истина“. Дългогодишен организационен секретар е на съюз „Истина”. Автор е на документални произведения, на стихове, а ръкописът на романа му „Пътищата са затворени” е крит в тайници до падането на комунистическия режим.
Баща е на син и дъщеря и дядо на три внучета.
Леко поприведен от годините, но накрак, поизсушен от житейски несгоди, недовиждащ и подпомаган от слухово апаратче, но енергичен и обществено активен, Дянко Марков не „младее”, макар всеки да е изненадан, научавайки, че вече е навлязъл в своята 95-а година. А когато го чуете да говори, ще останете поразени и респектирани от богатството на образната му реч, от бистротата на паметта и блясъка на ума му, от културните му интереси и познания, от мъжеството на неговия дух. Затова и интервюто с тази изключителна личност не е по правилата на жанра - прекъсвано е от допълнения, уточнения, паузи за размисъл, от възторжени възклицания.

• Господин Марков, каква дефиниция бихте дали Вие на старостта?
- Старостта е угасване на живота. Угасват поривите, намаляват способностите, които сме имали на младини... Нека спомена и за проблемите на простатната жлеза, която мъчи мъжете в старостта - този процес не може да се обуздае. Моят брат Георги, който е биолог и сега е на 93 г., се шегува, че простатата е едно от доказателствата, че няма Бог - ако го имаше, не би се задоволил с това явно несъвършенство на човешкия организъм, щеше да е измислил нещо по-добро за освобождаване на тялото от отровите ... Уви, старият човек не може да бъде човекът от своята младост.
• Звучи тъжно, макар да го казва мъж като вас, с толкова енергично присъствие в обществения живот.
- Животът е тъжно нещо. Дълголетието е свързано с много раздели. Аз съм изпратил много от най-близките ми хора и ми е съвестно, че още съм тук. (Най-тежка е загубата на единствения му син Георги, убит безпричинно през 2010 г. в САЩ от случаен стрелец, докато си почивал вечерта на пейка в двора). Но ако човек иска да има престижна старост, която да не е свързана с дегенерация на мисловната му дейност, на волята, на чувствата и емоциите, не бива да занемарява нито една от своите биологични системи. Нужни са упражнения не само за мускулите, но и за интелекта, за духа и сърцето. Това е според мен една от тайните на дълголетието.
• Вие вероятно не сте се „занемарявали” никога.
- Когато бях още момче, баща ми беше пригодил за четиримата си синове уреди за гимнастика в стопанския ни двор, където идваха да спортуват и наши приятели... Играл съм и футбол - бях ляво крило в тима на випуска във Военното училище... Но не е важна само двигателната система. Интелигентният човек може още млад да „дресира” организма си така, че да понася тежестите на живота. Както се дресира тигър да се подчинява на волята на човека - още докато е малко тигърче, а не като стане възрастно животно. Но при мен „дресурата” не беше толкова въпрос на избор, а стечение на обстоятелствата...
(Арестуван от Държавна сигурност през 1948 г., Дянко Марков е хвърлен в дома със зловеща слава за изтезания над задържаните, на ъгъла на софийските улици „Оборище” и „Евлоги Георгиев”, където прекарва 15 дни в „шахтата” - килия с размери метър на метър, без прозорец, с една отходна кофа. Там 26-годишният млад офицер за първи и последен път в живота си е връхлетян от малодушие и прави наивен опит да се самоубие, опитвайки се да забие карфица в темето си.)
• Възможно ли е отчаянието да се превърне във вдъхновение за живот?
- Посегнах на живота си, защото разбрах, че той ще се промени коренно и че моите врагове и враговете на бъдещето - представители на „Империята на злото“, СССР - ще тържествуват над мен. Бях много издръжлив човек, но не исках да им дам възможност да издевателстват над мен. Но с онази топлийка, с която опитвах да уцеля хипофизата си, само си причиних известна болка. Спря ме обичта ми към пет души: майка ми, тримата ми братя и момичето, което обичах. На всеки от тях посветих по едно от денонощията в „шахтата”. През тези пет денонощия се закали моят характер. Осъзнах, че нямам право да погубя своя бъдещ живот, че той не е моя лична собственост, а принадлежи на всички, които ме обичат и които обичам... След преживяното бях вече готов и на шиш да ме въртят, но никога вече нямаше да посегна на живота си, никога вече нямаше да капитулирам. Това беше закаляването ми, огънят, който превръща желязото в стомана.
• Излиза, че трябва да сте задължен на комунистическата власт за своя силен характер...
- Аз не съм искал това, не съм търсил да влизам в затвора... Там се разделих с мечтата за друг живот. Мислех дори, че като изляза, ще отида в манастир, за да се освободя от задълженията, които трябваше да нося заради обществения ред на комунизма. Но когато разбрах, че и манастирите имат производствени планове, се отказах и от тази идея...
Но тежките изпитания, през които преминах като политзатворник, ме калиха не само да понеса неограничени мъки, а и да помагам на хората, които са с мен, но нямат моята устойчивост. В такива моменти култивираш в душата си радостта и щастието да даваш на другите, а не да получаваш. Само тогава животът може да е благослов! Това е за мен една от поуките на осмисленото дълголетие. Алчността, злото не могат да дават и не могат да са дълголетни.
• Много геронтолози споделят мнението, че в 25 на сто от случаите на дълголетие роля играе генетичният фактор...
- Баща ми го убиха, когато беше 60-годишен, и не бих могъл да зная колко дълъг щеше да е животът му. Майка ми живя 88 години, а в нейния род има и двама столетници.
• Може би сте се придържали към някакъв специален хранителен режим?
- Придържам се единствено към принципа: никога не прекалявай с нищо! Противодействал съм на това, което води към безсмислени старини. Никога не преяждам и се храня, както ми казва гладът. Не понасям добре алкохола и съм се напивал истински може би само в няколко случая. Пушил съм обаче повече от 45 години, и то по пакет на ден. Ако го бях сторил по-рано, щях да забавя старостта до минимум.
• Кога оставихте цигарите?
- Когато получих дегенерация на макулите, на ретините. А човек гледа с ретините - те превръщат електронните импулси, тази нервна тъкан - в чувство, в мисъл, във воля. Мисля, че това е нещо, на което науката и религията даже не са могли да намерят обяснение. Първоначално не разбирах проблема, но забелязах, че като играя карти (бридж), не различавам купа от каро, а книгите за четене взех да поставям на нотния пюпитър. Посетих доц. Христова, очна лекарка, която ми обясни, че това е доста разпространено заболяване при хора, които са насилвали очите си и са вече в по-напреднала възраст. Изпрати ме при д-р Илиева, която потвърди диагнозата и ми каза, че може да се спре процесът на по-нататъшна деградация, но ме попита дали пуша. Признах, че пуша по пакет на ден. И тя обяви: „Не може да се постигне възстановяване на дегенерирана очна тъкан, на ретината, но мога да ви обещая сто на сто спиране на процеса на ослепяване. Лечението е скъпо, но аз няма да ви взема парите, защото това ще е престъпно - няма как да се помогне на човек, който има проблем с очите си и пуши. Ако откажете цигарите - елате.”
• И как успяхте да се откажете от тютюна?
- С един специален ритуал: на 15 декември, в деня, когато се беше родил покойният ми вече баща, аз, обърнат в мислите си към него, изпуших последната си цигара - хвърлих я през прозореца, хвърлих и останалите в пакета и казах: „Татко, заклевам ти се, че това е последната цигара, която пуша!”. Месец след това бях опериран и ето, вече 7 години оттогава, процесът на дегенерация е спрял.
• Какви други здравни проблеми имате?
- Преди три години дъщеря ми забеляза на крака ми, над коляното, бучки като лешници във вените. Тромбофлебит! Настоя веднага да отида при личния лекар и оттам ме пратиха в хирургията на Военна болница. Прегледа ме един лекар и ми назначи режим - две седмици да лежа на легло (само до тоалетната ставах), непрекъснато налагах студени компреси върху засегнатите вени, а сутрин и вечер вземах по таблетка от два вида лекарства. Нареди ми да спра аспирина и витамин С - единствените лекове, които пиех. Така се случи, че поради заетостта на лекаря трябваше да удължа режима с още 14 дни и когато отидох на преглед, той беше удивен, че съм се излекувал. Казах му, че стриктно съм изпълнявал неговите предписания - нищо друго. Но като ме попита каква е била моята професия и разбра, че съм бил на младини офицер летец, възкликна: „А, всичко ми е ясно! Вие сте свикнали да издържате на изпитания - ето защо сте се излекували!”. И наистина, вече три години нямам никакъв тромбофлебит.
• Известен сте в българското въздухоплаване като най-вещия навигатор в своето време. Разкажете какви качества и умения е изисквала от вас тази професия?
- Навигаторът е този, който ръководи големите самолети. Той следи курса, отговаря за точността и успешното изпълнение на полета, следи обстановката, атмосферните условия, характера на земната повърхност. Пряк помощник е на пилота и ако той бъде ранен или нещо му прилошее, навигаторът трябва да може да го замести, да върне машината и да я приземи. А за качествата, които се изискват за тази професия, можете да съдите по реакцията на доктора, когото току-що цитирах.
• Изглежда необичайно, че човек с такава мъжка професия е свирил майсторски и на цигулка...
- Баща ми беше цигулар и научи синовете си да обичат този инструмент и музиката. Той не се е разделял с цигулката си и в окопите, когато воювал в Балканската война. По традиция с татковия опит аз и в самолета съм летял с моята цигулка. Бях много добър изпълнител. След като излязох от затвора, хванах се да работя каквато ми падне. Все тежка работа. Най-малкият ми брат, който беше изключителен цигулар, ме посъветва да мина на виола, че виолинистите бяха малко. Подготвих се, явих се на конкурс и по стечение на ред благоприятни обстоятелства попаднах в оркестъра на Музикалния театър. По-късно постъпих в Операта, където се пенсионирах.
• Свирите ли още?
- Откакто сложих слуховото апаратче, вече не свиря...
• А преживели ли сте тежки операции?
- На 82 години бях опериран от двустранна херния - това беше последната операция на проф. Златарски. Преди операцията той пожела да види състоянието на сърцето ми, изпрати ме на електрокардиограма и като я видя, извика всички медицински лица да я разгледат: „Вижте този човек - на 82 години, а има сърце на 40-годишен!”... Но сега хернията пак се появи и ме лишава от някои гимнастически упражнения, които поддържат структурата на гръбначния ми стълб. Обаче знам, че не трябва да я предизвиквам, защото може да докара преплитане на червата.
• Разкажете как протича един ваш ден?
- Ставам почти винаги в 6 часа. Със студена вода си правя леки фрикции на ръце, на гърди, на главата. После 25 пъти наплисквам с пълни шепи с хладка вода очите, като предпазно средство срещу увеличаването и втвърдяването на лещите (пердетата), които имам. Това е една проста народна рецепта, която прилагам, защото на моите години не е препоръчителна операция на тези пердета, които са вече много твърда материя, може да се стигне до разкъсване на роговицата и до ослепяване...
Закусвам обикновено билков чай, подсладен с мед. Пия и кафе, но само едно на ден - на моите години трябва да избягвам онова, което повишава кръвното налягане (моето е засега нормално) и причинява някакви затруднения в сърдечната дейност.
След обяд никога не спя, не почивам - това са ми часове за писане, особено през лятото, когато денят е дълъг. Аз все още пиша, издавам и разпространявам в. „Истина” - не само в България, а и в територии, в които има български етнос: Бесарабия, Таврия, Западните покрайнини, Македония. Тази работа ми доставя удоволствие и в нея ми помага моята дъщеря... А почти всяка сряда се срещам с приятели, съмишленици в едно от кафенетата в центъра на града.
• Имате ли здрав сън, или страдате от безсъние?
- Имам много устойчив сън и спя пълноценно. Лягам си рано - в 10 часа гася лампата. Вечер гледам само новините от 20 ч. на Българската национална телевизия (по-скоро го слушам, макар и малко трудничко, че и апаратурата - слуховото апаратче, не е много съвършена...). След туй почти всяка вечер разговарям с моя покоен син, с моето чедо. Казвам му: „Благодаря ти, че беше с мен!”. Може да ви се види странно, но го правя с пълно съзнание, че наистина разговарям с него...
Ще ви споделя и друга своя съкровена тайна: като затворник, си бях съчинил молитва: „Благодаря ти, Господи, за днешния щастлив ден! Моля те, дай ми сили да остана човек и утре!”. Това го повтарях всяка вечер като политически затворник в концлагера, в рудника, в наказателния затвор...
• Какво е здравословното Ви състояние в момента?
- Брат ми, който е лекар (д-р Георги Марков, 93-годишен, биолог), констатира, че имам малък оток в долната част на крака, което вече не е въпрос на тромбофлебит. Така че предстои ми да направя консултация, за да се види дали това се дължи на проблеми с бъбреците или със сърцето. А трябва да взема мерки и срещу уголемяването на простатната жлеза, което съпътства мъжката старост...
• Страхувате ли се от смъртта?
- Не само че нямам страх - редовно внушавам на хората да не се боят от смъртта. При всяка смърт на човек, който е живял дълго на този свят, единственият щастлив на погребението е той, покойникът. Това е освобождаване от бремето на старостта, от разделите в живота му. Както вече казах, целият човешки живот е низ от раздели... - с дядовците и бабите, с родителите, с любимите, с неща и със същества, които човек е обичал през годините. Включително и раздялата с любовта, която съпътства всяко живо нещо в природата. Затова този, който е на прага на смъртта, е щастливец. Неслучайно в християнската молитва се казва: „Во блаженому успению, вечний покой усопшего раба еди-кой-си... И сохрани ему вечную памят!”. Невъзможно е да се съхрани вечна памет, но тези, които остават, да запазят спомен за човека, с когото смъртта ги е разделила, когото са обичали и той ги е обичал.
Големите религии дават на човека утеха с представата за задгробен живот. Дават я, за да не се скърби за покойния човек - той там, „горе”, ще е освободен от грижи, мъки, болести, страдания, от самата мъка на живота. Така загубата става по-поносима. А аз казвам, че няма нужда да се скърби, защото животът е бреме, изпитание, страдание, но е и дълг, който трябва да се изпълни спрямо тия, които са още живи. Това носи на човешкия род усет за щастие, за смисъл от съществуването му.
• Вярвате ли в Бог?
- Вярвам в безсмъртието на душата и ако има рай, това е вселената на душата, където отива нетленното - само в този смисъл съм малко или много религиозен. Това не е религията да бъдеш сто пъти опят с „Господи, помилуй” и тази вяра няма да ми се отнеме с акта на смъртта. Не може да погине душата на човека, ако тя е наистина нематериална. Ако пък е тленна, като материя, ще се пръкне от нея поне тревичка някаква, цвете... Както го е казал Пенчо Славейков:
На гроба ми изникнат щат цветя -
това са мойте песни недопети...
... И този удивителен мъж изрецитира цялото стихотворение - с чувствителност и страст, на които могат да се възхитят и млади таланти. Да е жив и здрав!