в-к Лечител
в-к Лечител
 

Бавният човек

Брой: 31, 31 юли 2014 - ЛЕЧЕБНИ ГЪБИ 3
Спомен от писателя Румен Стоянов за големия художник Борис Димовски

Отецът мой получаваше няколко вестника, сред тях винаги „Стършел”. Из неговите страници ще да съм видял първем карикатури от Борис Димовски. Или в други периодични издания, гдето е сътрудничел. Но кога застудентствах в столицата, вече питаех голямо уважение към художника, обяснимо и с това, че възнамерявах карикатурист да бъда. Изделийцата ми удостоени бидоха с печатарска омастиленост в „Софийски университет”, „Вечерни новини”, „Студентска трибуна”, драгановската многотиражка „Знаме на социализма”, че и в кубинското списание „Сигнос”. Заради онуй юношеско-младежко рвение усуквах се край стършелите и в гнездото им виждах Димовски. Показах му дебела еднотомна история на германската карикатура. Той внимателно я поразлисти, каза, че може да чете езика (буквите бяха готически), поиска да я купи. Отвърнах, че не я продавам и разработката от началото на ХХ век остана у мен, наследство бащино, изобилно одраскано с молив (което бях дълго трил с гума) от внук на завършилия во Виена д-р Атанас Ненов, драгановчанин, довел ме на тоя свят.
Често-често срещах родопчанина кога работеше в ежедневника „Труд”. Хумористичният отдел се помещаваше в стаиченце: Георги Мичев, завеждащ словесната част, Димовски – рисувалната. Философът Мичев беше ми приятел и ходех там. В дълбокия социализъм яко се пушеше, може би защото бяха недостъпни сетнешните опиати. На вратата стоеше предупредителен надпис „Купе за непушачи”, зер двамината му обитателя не страдаха от тоя порок. Сядах до бюрцето на Георги, което изглеждаше още по-маломерно за оногова едрия човека, точно срещу писалището на художника. Той изуваше обувки, слагаше си чехли. Гледах го как работи. Словоохотливият и много знаещ, бъдещ/сетнешен кандидат на науките (доктор) разправяше обилно, Димовски участваше в разговорките, но твърде сдържано. Добре се чувствах в оная весела обстановка. Веднъж Димовски пожела да ми направи карикатура и, дорде си приказвах с Мичев, той я свърши: глава (комай естествен размер) с тъмни очила, къдрокоса и захапка чекмедже, чер туш върху бял картон. Даде ми произведението без никакъв намек за плащане. Бях изненадан от желанието да ме удостои с професионалната си умятност и поласкан, че съм привлякъл окото на твореца.
Той беше за мен бавен по преимущество: бавно крачеше, бавно движеше ръце, бавно говореше, бавно рисуваше. Обичаше да носи поло. Високата яка закриваше дългия тънък врат с изпъкнала адамова ябълка, многократно изобразявани от техния притежател. Главата си покриваше с тъмна малка барета. Обличаше се крайно скромно, дори небрежно, без никакви прояви на суета, елегантност. Допадаше ми общуването с него и, като го срещнех на улица, гледах да го спра и заприказвам. Понякога тръгвах редом, придружавайки го, че да чуя едно-друго. Беше пестелив на думи, които изговаряше с търкалящо се „р”. Въпреки възрастовата разлика обръщах се към него с „Боре”, на мен той не ми казваше по име, употребяваше само и. Нейде подир славния и героичен 10-ти, при случайни срещи, дваж-триж ми рече: „Тебе трябва да те пратят в някое посолство да вършиш културната работа”, знаеше, че съм бил на такава длъжност в Бразилия. И ме караше да ида във Външно министерство да предложа услугите си. Не го направих, как сам да си ходатайствам, и то за чужбина? Мина време. Пак го срещам и той каза, че бил ходил да говори за мен във Външно, какво там е разправял, на кого, не питах, каза, че трябвало да подам молба до министъра, в която да пиша, че желая да бъда назначен на подходяща работа. Не помня дали по него време беше народен представител или не. Обаче бях силно изненадан, че Борис Димовски си е време потрошил да урежда нещо за мен, което не бях и споменавал. Въпреки туй молба не занесох. Реших, че тая няма да я бъде и по-добре да си спестя надеждата и отказа, разочарованието. Случката обаче говори за широкото Димовско сърце. И съм благодарен на карикатуриста за трогателната и великодушна постъпка. Бог да прости греховете му и да упокои неговата душа.
Още в „Труд” се чудех как рисува той: без никаква предварителна подготовка с молив, не очертаваше карикатурата, че после да я покрие с туш, както други сторват, не, направо я рисуваше с чернилото. Как това постигаше, не знам, впечатлението ми беше, че в „Купе за непушачи” той донасяше готови идеи, там просто ги осъществяваше. Кога ги обмисляше, не ми беше ясно. А и не знам дали ги е обмислял, или те са го осенявали. Ала не помня да съм го виждал как стои и умом разсъждава по рисунка. Гледайки Димовски как работи, оставах с убеждение за пределна леснота: намества хартията, придърпва шишенцето с течността, маха капачката, топва перото и почва. Докато майстори, приказва с Георги, смеят се, ни помен от иженарицаеми творчески мъки, у него нещата излизаха като че ли от само себе си, той едва ли не беше техен проводник, а те волно изтичаха от перодръжката.
Борис Димовски рисуваше с някаква бавна леснота. Не забелязвах никаквичко усилие, дори колебание у създателя на безчет рисунки. Подир ноемврия 10-ия общувах повече с него: той работеше за вестник „Лечител”, улица „Шипка” 12, току до Софийския университет „Свети Климент Охридски”, гдето пък даскалуваше моя милост, та ми сгодно беше да отскачам до редакцията при Светла и Атанас Цонкови, чиито имена винаги ще изричам с благодарност. На художника беше отредено място в стаята на Цонков (защото и двамата, захладнееше ли, вместо риза носеха поло?), който пишеше върху бюро, презатрупано с папки. Не срещу него, а по диагонал, малко писалище чакаше Димовски, с него семейство Цонкови приятелували дълги години в „Труд”, където и тримата изпълнявали повелята на заглавието. Аз се застоявах в оная стая, сядах отдясно на Борето и с наслада гледах как му се плодят рисунки: без никаква промяна спрямо каквото бях наблюдавал в „Купе”-то: същата бавна леснота, може би още по-уверена, обаче по прежному подвеждаща, че изкуството от лесно по-лесно е, ако съдим по Димовски. Предполагам, че и той е имал първоначални затруднения, че ще да ги е постепенно превъзмогнал, за да стигне до една смайваща лекота, която многажди гледах и тя ме изпълваше с възхита, особено като си спомня как мъчително бях изстисквал нескопосни рисунчици собствено изделие. Димовски приказваше с Цонков и същевременно вършеше онова, за което бе поканен в първия и достигнал най-висок тираж медицински вестник у нас, по чийто образец сетне се ройнаха и други: да освежава страниците. По тях се пишеше за болести, страдания, Борис Димовски някак ги сякаш пооблекчаваше. Защото любезният читател изведнъж зърва рисунка, накарваща го да се усмихне, тоест да зърне, ако ще би за миг, светлинка, надеждица, животът не е чак пък толкова лош, я гледай, в него има смехорийки.
Димовски идваше в „Лечител” да украси броя с рисунки, не присъстваше целодневно като щатен служител. Щом си тръгнеше, сподирях го, вървяхме заедно и го подпитвах кое-що, ибо харесвах как той говореше: стегнато и обратно на бръщолевеници, проницателно, мъдро. Тази е думата. Борис Димовски бе за мен необикновена, чудновата особа, но преди всичко мъдрец. Не съм го питал какво яде, но видът му, основателно или не, оставяше впечатление за постник, и то несекващ в опълчването срещу лакомия, чревоугодничество. Нали все го питах, а оскъдно говорех, веднъж при разходка из софийския център той ми каза: „Ти все питаш, а нищо не казваш, да не си от службите?” Не разбрах дали го рече сериозно или шеговито, ала отвърнах: не, не съм. И не слъгах.
Веднъж излязохме заедно от „Лечител” и той рече: „Ела да ти покажа едно дърво, само тук го има в България, донесъл го е цар Фердинанд.” И ме заведе в отсрещната Докторска градина, досами паметника ми посочи високо и дебелостволесто дърво, обади ми названието, обясни ми как е там попаднало и продължихме, пък аз с плитката си памет забравих името. Такава ми беше общувката с невероятния мъж Борис Димовски: той говори, аз слушам с удоволствие. Защото бе, повтарям, човек мъдър, от когото има какво да научиш.
В „Лечител” му дадох неговия албум и помолих да ми нарисува нещо към автографа. Без ни най-малко да помисли, той веднага изобрази паметник - отгоре с ревящо магаре, вирнало преди крака. Също тъй постъпи, с инакво изображение, кога поисках автограф и върху книгата му с афоризми. Та имам две карикатури от Борис Димовски, може би непечатани, ако тъй е, вдига им се още повече стойността.
Цонкови сториха поредното си добро дело, като предоставиха сгода на Борис Димовски в техния седмичник да припечелва из ония трудни години, пък и, което е още по-важно, творчеството му се увеличи с нови остроумни находки.
Рисунките са от архива
на в. „Лечител”


Брой: 31, 31 юли 2014
 
 
Продукти
 
Витатабс К2 + D3
 
КЕЛПАМАКС® (KELPAMAX)
 
Витатабс Омега-3 Крил
 
Lechitel.BG :::
 
Книга Лечител
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД