Анна Петкова е завършила „Филмова и телевизионна режисура” в НАТФИЗ, където по-късно е и преподавател. От 1978 до 1992 г. работи като режисьор в Студия за телевизионни филми ЕКРАН при БНТ. Филмографията й включва документални филми и игралният „Откога те чакам” (1984), удостоени с национални и международни награди.
Поканихме я в редакцията на в. „Лечител“, защото е дръзнала да заснеме филма „Агресия“. Той пренася зрителя в 1968 г. – тази, в която войските на Варшавския договор потушават Пражката пролет. Репресията е в апогея си. Сюжетът се завърта около геройството, съдбата или по-скоро участта на трима български студенти, дръзнали да имат собствено мнение. При това различно от мнението на властта. На някои зрители филмът може да им се стори безинтересен, неактуален, но той повдига важни въпроси, които според нас, журналистите от в. „Лечител“, тепърва ще стават все по-актуални.
Слагаме заглавие „Световна драма с Шекспиров финал“, защото съдбата на тези трима дисиденти е точно това. Ако не ни вярвате – четете по-надолу и гледайте филма „Агресия“, защото народ, който не познава собствената си история, постоянно повтаря грешките си и няма бъдеще.
• М.З. „1968 година - епицентър на модерната история”. Така я наричате Вие. Защо?
- Много неща се случват през тази година. На първо място - студентските вълнения в целия свят. Студентите се бунтуват и срещу войната във Виетнам; почти в целия свят демонстрациите срещу войната са страхотни. Във Франция се стига до барикади - силен исторически момент.
• Ат.Ц. Прави Ви чест, че сте разработили темата, че сте я подхванали... Аз тогава скитах по улиците - бях без дом, без работа и се чудех къде ще преспя. А българите спяха. Как няма да спят!...
- Първоначалното ми заглавие беше: „София, събуди се!”. Но после прочетох, че един от лозунгите на Хитлер бил „Германия, събуди се!” или „Берлин, събуди се!”. Това ме отказа.
• Ат.Ц. Как започнахте тази тема, а не нещо друго?
- Стана случайно. Поначало тя, идеята, си седеше в мен. Тази 1968 г. беше свързана за мен с някои лични неща. Всъщност нищо не знаехме тогава за тази година или знаехме съвсем мъничко, което е равносилно на нищо. Имаше и известен личен мотив.
• Ат.Ц. Аз съм бил тогава на 38 години и нищо не знаех... По-късно прочетох, че Шолохов и други съветски писатели са протестирали срещу интервенцията. Съветски писатели бяха цитирали френски писатели, те също бяха пуснали някаква декларация, не знам къде, но това някъде го мернах.
- Аз дори си представях, че ние сме били в абсолютно подчинение. И едва ли не две седмици преди събитието са звъннали на Първия... А всъщност се оказа, че не е така. И Тодор Живков, и Политбюро, и целият партиен апарат са участвали в подготовката. Колко пъти правят пленуми, заседания, за да осъдят другаря от Чехословакия. Между другото, разбрах, че студентите от Карловия университет няколко години преди Унгарските събития (1956 г.) също са се бунтували.
• Ат.Ц. Мен ме изненада фактологията от филма. Аз не знаех колко тънки тактическо-стратегически игри се играели, режисирани от Москва. Самолетите на нашите да тръгнат за Одеса, за Москва, пък после да отидат в Чехия... да се заблуди противникът.
• М.З. И как успяхте да проверите автентичността на данните?
- Вече ги има данните. Но когато поисках от Военното министерство да ми дадат фотоси, те отговориха, че нямат право. Отворих в you tube (сайт за свободно споделяне на видеа) - те са там!
• Ат.Ц. Те са такива от ония години - пазят в дълбока тайна нещо, което целият свят знае! Това е едно от безумията на комунистическата управия.
- Както и историята с чешкия представител по време на конгреса на българските писатели (1968 г.). Той е бил поканен, направил е изказване, но никъде в печата не е отбелязано неговото име. Само се казва, че „нашият гост от Чехословакия направи кратко изказване”. За него пак потърсих
информация в you tube и намерих дори фонограма от 3-4 минути. Обадих се за всеки случай в Радиото, да им кажа, че съм намерила това нещо. А те: „А! Какво прави това, което е в Златния фонд на Радиото, в you tube!”. Аз прегледах доста материали в Държавния архив, в Комисията по досиетата, в Партийния архив... Това било страшна работа! Държавна сигурност е била на нокти! Това е било ликвидирано още в зародиш. Един преподавател от Софийския университет споменал пред студентите думата „агресия” в своята лекция и веднага го привикали. След което последвало страхотно наказание.
• Ат.Ц. Оттам ли ви хрумна заглавието?
- Не, кръстих го така, защото този акт е агресия. Видимата агресия - събитието, което разглеждаме в международен мащаб, както и тихата, подмолна агресия...
• М.З. Вие казахте, че имате личен мотив да изберете тази тема.
• Ат.Ц. То, „лично”, може да прозвучи и лошо: засегнати сте, някой ви е обидил. И по тази причина сте пристрастна... Нещичко, ако може, повече да ни кажете, малко да повдигнете завесата...
- По това време моят баща беше много зле - болен беше от сърце, просто си отиваше. Това бяха последните му дни. Беше 29 август. Аз отидох да го видя. И забелязах, че е много разстроен, сълзи пълнеха очите му. Попитах го: „Татко, какво се случва?!”. А той каза: „Кой ще ни помогне?! Днес са нахлули войските на пакта в Чехия! Няма спасение...!”. Той беше един много честен и принципен човек.
• Ат.Ц. Всички знаехме, че няма спасение. Каква професия имаше баща Ви?
- Учител, образцов учител. Просветител, мога да кажа... Затова казвам, че тази година беше много лична за мен. А нещата са започнали далеч преди това. Писателите, които освобождават от техния Съюз на писателите, не са били против социализма. Искали са да може да се излиза навън, да могат да говорят истината.
• Ат.Ц. А, то само това - да кажеш истината - вече си за разстрел. Да, те действаха с такива меки постановки и искания, защото знаеха какво ще последва, ако кажат нещо по-остро. Но докато работехте по филма, имаше ли нещо, което да Ви изненада?
- Една година по-рано, през 1967 г., е бил създаден Шести отдел към ДС, тогава е започнала подготовката. Има заповед - показала съм документа във филма. Това беше изненадата за мен - не можех да си представя, че всяка крачка на хората е била следена, не знаех колко мащабен е бил този механизъм. За два месеца само служителите на отдела са се увеличили с 1500 души. Подготвяли са оборудване, къде ще бъдат лагерите...
• След като лагерите са закрити преди десетина години! Когато лагерите „се закриха“, при мен, във в. „Труд”, идваше човек от лагера в Белене - поради болест пускаха го от време на време. И се оказа, че ЗАКРИВАНЕТО НА ЛАГЕРА Е БИЛО ЛЪЖА – ТЕ ПРОДЪЛЖАВАХА ДА СЪЩЕСТВУВАТ.
- Аз съм правила филм за лагерите. Още през 1990 г. Тогава още можеше да се добера до документи. 1962 г. закриват лагерите. А тук по това време продължаваме много войнствено да се заканваме на Дубчек. А чехите са го харесвали...
• Ат.Ц. Усетили са, че той мисли за Чехия, не мисли за Москва.
- През 1968 г. представителят от Чехословакия казва: Ние правим експеримент. И ако успеем, това ще е важно за целия свят.
• Ат.Ц. То точно това беше опасно за социалистическия лагер - че ако те успеят, със социализма е свършено!
- Проследих пленумите с участието на Тодор Живков. Свалих едно изречение от стенограмата, където той казва: „Заявих на другаря Косигин и на другаря Брежнев, че ние сме готови да нахлуем с нашите армии”... Никой не ги кани, никой не ги вика! Ние не граничим с Чехия.
• М.З. Четох, че България е била първата държава, поискала да изпрати войска.
- Да. Ние сме били просто готови. „Заявил” той (Т. Живков) еднолично, че „ние сме готови”...
• Ат.Ц. Щом два пъти предлага да станем съветска република... А после всичко се замаза и го изкараха дисидент, Тодор Живков...
• М.З. А доколкото знам, сме последната пък държава, която се е извинила на Чехия, че сме участвали в окупацията.
- Да, говорите за 1997-а, при посещението на Петър Стоянов.
• Ат.Ц. Да не говорим, че българските комунисти са единствените, които още не са се извинили на своя народ.
- Ами за това са виновни демократите.
• Ат. Ц. Замисляте ли нови проекти, които да разкриват тайни от българската история?
- Сега обмислям проект. За човек, който живее в селце, в Западните покрайнини, прехранва се с 2-3 кравички. Три пъти е правил опити за бягство през Сърбия - хващан, бит, пребит, бягал и от затвора... Общо взето животът му преди Десети е минал в затвори. В затвора се запознава с Илия Минев и там, с него, правят Независимото дружество за защита на правата на човека. След като излизат, написват от името на това дружество своята позиция за Виенската конвенция. Той в момента дори няма паспорт - не желае да има лична карта. Няма шофьорска книжка, нищо няма, нищо не иска. Толкова е обиден на България.
Намерихме един документ, свързан с името на Андрей Луканов, в който той казва: наши хора трябва да внедрим в тези организации; в редиците на СДС трябва да влязат нашите хора. (Има предвид агентите на ДС.)
• М.З. Как приемате поканата на президента ни към г-н Путин да ни гостува по повод тържествата за 3 март догодина?
- Отказах пред себе си да разсъждавам по този въпрос. Но защо трябва той да бъде поканен, и то на Трети март?! Нашият президент отказва да коментира толкова важни въпроси. А руснаците са вечните освободители в кавички.
• М.З. Помни ли българският народ тази 1968 г.? Или гледат с пренебрежение на онова, което тогава се е случило?
- Никой не се интересува. Миналата година, по случай Десети ноември, бях поканена в Нов български университет за прожекция на филма и среща със студенти. И там един преподавател - доцент, социолог (не мога да се сетя името му), започна с думите: „Не знам доколко ще бъде интересен такъв филм на днешните млади студенти - това е вече минало...“ Аз просто изтръпнах! Направих се, че не съм чула, и помолих по-високо да говори на микрофона. И той взе че го повтори: “Какво да се връщаме назад, дайте да гледаме напред...“.
• Ат.Ц. Всички са за това - да гледаме напред. Мисля, че някои хора поради битови грижи не се интересуват много от историята. Да не се интересуваш от историята, по принцип е грешка. Да не се интересуваш от тази история, която ни съсипа като народ, като нация, като личности, е нещо повече от грешка. И поканата към Путин (да ни гостува на 3 март) е едно от доказателствата.
• М.З. Така, като гледате нещата, смятате ли, че колелото на историята ще се завърти и някои неща ще се върнат?
- Върти се, защото всичко е кръгло. Но дали ще се завърти във възходящ ред или надолу? Какви са уроците, които сме научили от миналото? Научили ли сме ги? Готови ли сме за някакво ново предизвикателство? Защо нашият народ няма самочувствие. Ами, как да имаме?!...
• Ат. Ц. Аз виждам как тази империя възкръсва. Не само бат Бойко и новият ни президент, които уж са различни... Видях снимка на Лиляна Павлова като пионерче, между Станко Тодоров и Тодор Живков - цъфти и връзва. А дядо й, от отряда „Чавдар”, предава 16 души, които тръгват от София да стават партизани. 1969 г. в Националното радио съм водил рубриката „Кажи им, майко, да помнят”. Покъртителни неща. Запазени са в Златния фонд. Живите майки на погребаните ятаци, партизани и т.н. разказват (още 1969 г.) за своите деца. А убийците и предателите и в наши дни са на отговорна длъжност.
• М.З. По време на заснемането на филма ударихте ли някъде на камък? Някой бивш агент на ДС опита ли се да ви пречи?
- Не.
• Ат.Ц. Трябва да знаем кои са тези хора, които ни управляват. И Бойко, като се прави на антикомунист, трябва да знаем доколко е антикомунист, доколко е свръхкомунист…
• М.З. „Агресия“ проследява съдбата на 3-ма дисиденти. Защо избрахте точно Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев?
- Подсказаха ми тази история. В „Еуропео” беше излязъл кратък текст за тези три момчета. Тогава Калина Андролова (също сценарист на филма) беше главен редактор на „Еуропео”. И моята продуцентка, Галина Тонева, ми каза: „Абе знаеш ли, намерих един стар брой на списанието, от 2008 г., и мисля, че е за тебе”. Прочетох го и ми възбуди любопитството. Дори в анотацията преди сценария бяхме написали, че в едно списание, „Лайф”, бяха отпечатали две снимки - жандармерия и един демонстрант хвърля камък, а на следващата – обратното - те нападат. И оттам сме се вдъхновили. Мотото ни беше: един срещу всички и всички срещу един. Така че, нищо че са само три момчета, на които се убива цялото им бъдеще. Важното е, че ги има...
• Ат.Ц. Обаче финалът на филма ни подсеща, че и Ботев беше тръгнал да освобождава брата роб, но братът роб го уби... Давам тема за един втори разговор - за дефектите на българина.
- А откъде идват тези дефекти?
• Ат.Ц. Те са исторически, социални, но и медицински. Това е страшно само като си го помислиш, а като го разследваш, ще видиш, че то е истина. И ако се намери някой герой, другите го убиват.
- Мой роднина, известен професор по история (занимаваше се с турския феодализъм), когато писа книга за хайдутството в България, се рови по архивите в Истанбул и каза: „Страшно е! Баща предава сина си! Синът предава сестра си... Или сестра предава брата... Турците просто не са могли да разберат що за народ сме!”.
• М.З. Нямало е нужда поробителят да се труди. Когато гледахте накрая готовия филм, има ли нещо, за което съжалявате, което не е станало така, както сте го искали?
- В документалното кино е интересен процесът, защото е процес. Заснемането бе навлизане в
един свят, който или ще те изненада, или ти е прекалено познат, а и така трябва да го представиш, че да бъде достъпен за зрителя (все пак не го правиш за себе си, нали?). Всичко, което ми се искаше да включа, се получи. Нямах пречки, нямах ограничения, нищо не ме е спирало да имам достъп тук или там. Той е доста дълъг, а на мен ми се искаше да бъде дори още по-дълъг.
• Ат.Ц. Щом съм го изгледал аз, а трудно издържам до края на филм, значи е добър...
- На премиерата залата беше препълнена, имаше правостоящи. Аз седях до вратата и се притеснявах дали няма да започнат да излизат. Никой не мръдна! Както каза Георги Стоянов, един режисьор: „Ана, завиждам ти за абсолютната тишина! Това е мечтата на всеки”.
• Ат.Ц. А какво мислите за тази тематика, социалистическото минало? Вие сте направили филм, но струва ли си подобна тематика да се разработва оттук нататък? Не се ли отдалечаваме много?
- Какво значи „струва ли си” - това е задължително! Това ни е близкото минало. Но аз недоумявам, когато чуя хора да казват: колко си беше хубаво при Живков! Защо тези хора, нашите „народници” говорят по този начин? Ами ще говорят, защото не е това демокрацията сега, на която се надявахме. Нямам идея как сме си я представяли, но не е това, което се случи. Къде отидоха селата? Всичко опустя...
• М.З. Има ли някой, който да се е почувствал засегнат от продукцията и да Ви го е казал?
- Във Фейсбук някакъв професор написал: „Този филм ни занимава с някакви дребни неща! А това е един великолепен материал, от който би могло да стане еди-какво си!”. И аз се замислих, дали не е някой от предателите... Аз оставих във филма един от разговорите ми с Петър Бояджиев, как точно става вербовката. Той е бил студент по математика, предлагат му да работи за Държавна сигурност. Всичко ще му бъде наред, ще пътува из Европа... И той, след като им отказва, 10 години лежи в затвора. Петър Бояджиев е бил в една килия с Генов, един от героите ми. Те заедно с Фреди Фосколо създават младежки съюз „Левски”. Правят позиви, че България трябва да излезе от Варшавския договор и други такива, а отдолу било написано: „Само Левски!”. И от Държавна сигурност били много смутени, защото като чуят да се вика по стадионите „Само Левски!”, не знаят дали поощряват отбора или тия с позивите... малко по-късно отборът е прекръстен на „Левски – Спартак“.
• Ат.Ц. Разкажете за съдбата на тези трима Ваши герои, на какви мисли Ви навежда. От филма разбрах, че Радев е син на мой колега, Ради Радев, от в. „Труд”. И че завеждал отдел „Социализъм” в Музея на София.
- Да, Валентин Радев е той, а преди това е работел във „Вторични суровини”. Косата му била побеляла, за една нощ. Александър Димитров си пише историческите книги. Само той е още жив. Събирал е картички от цял свят, защото знаел, че никога няма да може да мине през границата ни.
• Ат.Ц. А сега българите могат да пътуват, но...
- ... не са щастливи.
• Ат.Ц. Значи, щастието не е в пътуването.
- А да бъдеш свободен, може би...
• Ат.Ц. То, за да бъдеш свободен, първо трябва да ти е свободна мисълта. Да си свободен в себе си, от себе си да се освободиш, от страховете си, от робските си навици... А крушението на Генов?
- Генов е бунтар. Както казва Петър Бояджиев, той е поел цялата вина. Влиза в дружеството на Илия Минев. Изгонват го от България за 48 часа. Отива в Америка заедно с жена си и двете си деца. Цялото дружество е разбито. Знае се съдбата на отделните членове - един в Австралия, друг в Париж, трети в Америка и т.н. Първо настанили семейството на Генов в безкрайно мизерна квартира. След което едва си намерили някаква къщичка в Калифорния. И до ден днешен са там. Той се опитвал да работи. Можел само да полага асфалт. Но не бил към Профсъюза на асфалтаджиите и все оставал без работа.
• Ат.Ц. Още в началото на филма, когато се споменава, че вътре в групата има предател, аз знаех какъв ще е финалът. Знаех, че филмът ще завърши с предателя. Обаче Вие надминахте очакванията ми – за този финал би могъл да Ви завиди и гениалният драмописец Шекспир. Кадърът от погребението...
- ... на Генов. От панихида за 40 дни от смъртта всъщност. И се показва фотос с трима души и една свещ...
• Ат.Ц. ... и единият от тях е предателят.
- Да, човекът вдясно. И той отишъл да пали свещ за паметта на покойника!
• Ат.Ц. Това е Шекспир! Това е световно! Но свръхсветовен беше погледът на предателя. Образът на предателя страхотно прилича на снимка на Ленин от последните му дни - ужасът от загубената, съкрушената, унищожителната съвест. Свръхболестно състояние. Един престъпник, който умирайки, осъзнава, че е голям престъпник, или осъзнавайки, че е голям престъпник, умира.
- Аз не се втурнах да търся предателя. Мисля, че няма нужда... Последният кадър ми бе предоставен от жената на Генов. Тя е в Америка. Професор Алтънков пуснал имейли на всички познати, че в църквата „Света Петка” ще се прави четиресет на Генов. И се отзовали само трима души: той, Фреди Фосколо, а третия професорът не го знаел кой е. И затова решили да изпратят снимката на жена му. Мисля, че този финал хвърля една по-особена светлина върху предателя...
• М.З. Интересно ми е след като в НБУ преподавателят се е подиграл, казал е, че никому няма да е интересно, как всъщност реагираха младите хора?
- Имаше изказвания, диалог между мен и тях. Запомниха го. От БНТ след премиерното излъчване ми казаха, че имало интерес. Зрители питали кога пак ще се излъчва.
Интервюто взеха
Атанас ЦОНКОВ
Мартина ЗИНОВИЕВА
