Честно казано, въпросът „Кога човекът се е запознал с наркотиците?” е лишен от смисъл: най-вероятно, той е бил запознат с тях още преди да се отдели от животинското царство. Употребата на едни или други наркотични средства е било неизменен елемент от културата на всяко традиционно общество. Сред множеството първобитни племена, изучени от етнографите, било открито само едно, което не познава тази практика - гренландските ескимоси туле. В тяхната родина не виреят нито растения, нито гъби и ескимосите се хранели само с месо и риба – продукти, от които не могли да извлекат психоактивни вещества. Навсякъде, където флората била по-богата, човек използвал нейните възможности напълно: според етноботаника Ричард Шулц само индианците в двете Америки усвоили няколко хиляди различни видове растения, притежаващи наркотично действие.
Само че наркотици не можел да употребява който си иска и когато си иска. Някои наркотици били изключителен прерогатив на шаманите и жреците, и то само по време на богослужения. Други били достъпни за по-широк кръг потребители, но се ползвали само в строго определени ситуации – при заболявания, преди битка, в хода на религиозен ритуал или празненство. Коренните жители на Андите например дъвчели листа от кока по време на продължителни планински преходи. Това ги избавяло от необходимостта да носят хранителни запаси, което било крайно важно за цивилизация, която не познавала нито превозните средства на колела, нито ездитните животни.
Абсолютно зло
В Европа ситуацията започнала да се променя към XVI в. Великите географски открития, военната и търговската експанзия на европейците стоварили на континента потоци от най-различни товари, сред които се намерило място и за наркотиците. От Индия и Близкия изток в Европа започнали да постъпват опиум (добре познат още на Хипократ и Гален, но позабравен през Средните векове) и легендарният хашиш, известен само по разказите на кръстоносците; от Новия свят – неизвестните до момента тютюн и кока. Всичко това бързо навлязло в медицинската мода от това време. През втората половина на XVI и особено през XVII в. в различни страни на Европа един след друг излезли многобройни трактати за „новите” наркотици, чиито автори все по-често предупреждавали за възможността да се изпадне в зависимост от „чудодейните средства”. Към XVII в. се отнасят и първите експериментални изследвания на наркотичното и патогенното действие на наркотиците върху животни.
Но дори през втората половина на XIX в. наркоманията все още не будела тревога сред обществото. През 1859 г. жителите на Англия употребили повече от 27 тона опиум. Опиум (препарати от който се продавали свободно в аптеките) повече или по-малко редовно употребявал всеки двадесети жител на Британските острови. Вече били отделени действащите вещества в опиумния мак и коката – морфинът и кокаинът, била изобретена спринцовката за инжекции, а отношението към наркоманията продължавало да остава благодушно. Дори когато през 1893 г. правителството на Уилям Гладстон все пак създало специална комисия за изследване на опиумния проблем, тя само препоръчала да не се прилагат никакви забрани, и толкова.
Всичко се изменило през ХХ в. През 1909 г. в Шанхай по инициатива на САЩ се провела международна конференция по проблемите на опиума, която завършила с призив за забрана на неговата немедицинска употреба. През същата година в САЩ този призив бил подкрепен и със съответен федерален закон. През 1912 г. в Хага била приета Международна опиумна конвенция, участниците в която поели конкретни юридически задължения в борбата с производството и оборота на морфин, кокаин и техните производни. И все пак след Първата световна война (по време на която и производните на морфина, и стимулаторите, включително кокаин, получили най-широко легално приложение, а контролът върху тях бил по разбираеми причини твърде слаб) огнища на наркомания били открити във всички страни и сред всички слоеве на обществото. На порочната страст еднакво се отдавали всички – от аристократите и бохемите до черноработниците и лумпените. Изплашеното световно общество обявило война на наркоманията. Това, което векове наред се смятало за привично и относително безобидно, за по-малко от 20 години се превърнало в абсолютно зло. Оттогава отношението на човечеството към наркотиците не се е променяло принципно – само се увеличавал списъкът със забранени вещества и се ожесточавали мерките за борба.
Резултатите от стогодишната война
Ако приемем за точка на отброяване Шанхайската декларация, кръстоносният поход срещу наркоманията продължава вече повече от 100 години и неговият край не се вижда. Увеличават се бюджетите на антинаркотичните ведомства и обемите на конфискуваните наркотици, плантациите с кока и опиумен мак се унищожават от въздуха с напалм, неуморни детективи проследяват купуването от гражданите на оранжерийно оборудване и подозрително повишените сметки за електричество, подозирайки, че то се изразходва за отглеждане на марихуана.
Управлението на ООН по наркотиците и престъпността гордо съобщило в своя ежегоден доклад, че според наличните данни потреблението на наркотици в света се е стабилизирало. За първоначалната цел – пълно изкореняване на наркоманията, днес всички се стараят да не си спомнят.
В друга сфера – работата непосредствено с наркоманите – отстъплението от първоначалната безкомпромисност се вижда още по-ясно. Днес дори страните с най-непримиримо отношение към наркоманията една след друга се отказват от наказателно преследване за употреба на наркотици. Същата идея е залегнала в основата на препоръките на експертите от ООН: наркоманите не трябва да се затварят, а да се лекуват.
Методите за лечение са разработени отдавна. В началото трябва да се проведе детоксикация – да се „пречисти” организмът на пациента, да се изведат от него остатъците от наркотика и продуктите на неговия разпад. След това да се надвие острият абстинентен синдром. И едното, и другото се постига най-вече с медикаментозни средства. Когато физиологията е приведена в нормално състояние, се изисква психиатрично лечение – на депресията, личностните разстройства и другите последствия от наркоманията. След това идва ред на психотерапията, после и на комплексната рехабилитация – и възроденият за нов живот бивш наркоман се завръща триумфално или не толкова тържествено в обществото.
И ето тогава най-често целият този сложен и търпелив труд на лекарите се оказва напразен: извън стените на лечебните заведения човек отново се изправя сам пред своите проблеми и изкушения. Не всеки успява бързо да се обгради с нови приятели и да намери нови интереси в живота си. За да се спасят от неочаквано образувалата се психологическа празнота, мнозина отново се връщат към предишните средства. Най-съвременните методи за лечение на наркоманията се оказват ефективни за 2-3% от пациентите. И то при условие че болният признава необходимостта от лечение и е устремен към избавяне от зависимостта. Принудителното лечение е неефективно: при него пациентите не се лекуват, а изтърпяват наказание. И незабавно се връщат към своето пристрастие. Впрочем дори в стационара те използват всевъзможни начини, за да се сдобият със заветната доза наркотик, при това често въвличат в това и по-конструктивно настроените си другари по нещастие.
Известно е, че хроничният наркоман в състояние на абстиненция не може да мисли за нищо друго освен за поредната доза наркотик.
Днес за лечение на наркоманията науката е разработила множество методи за детоксикация, възстановяване на нормалния метаболизъм. Всички те са основани на достоверните познания и в пълно съответствие с всички закони на химията въздействат на молекулите мишени. Но всеки професионален нарколог знае: цялостното лечение помага само на този, който сам иска да се освободи от вредния навик. Да е поискал сам, а не да се е съгласил под натиска на семейството или под заплахата от затвор. Ако на самия него му харесва да е пристрастен, то няма да помогнат нито никотиновият пластир, нито най-съвременните чудеса на неврохимията. Това е медицински факт.
...
Владислав ПЕНЕВ
Цялата статия може да прочетете във в. "Лечител" 
