Безпокойството по повод и без повод невинаги е било на мода. Защо именно сега, вместо да работим над себе си, ние бягаме при доктора и гълтаме таблетки?
Тревожната невроза е най-разпространеното психическо разстройство на съвременността. Паническите атаки, социо- и други фобии тормозят почти 20 % от американците. А през 1980 г., когато тревожната невроза получила официалния си статус на диагноза, количеството на случаите в САЩ, според различни оценки, било от 2 до 4 %. Какво се случило?
На първо място, разбира се,
променило се е самото възприятие на тревогата
– за болест е започнало да се смята това, към което по-рано се отнасяли като към вроден порок или неправилно поведение. Ето защо, за да открием отговора на въпроса за масовото разпространение на тревожната невроза, трябва да се върнем в миналото и да проследим тези изменения.
Именно с това се занимават Алън Хорвиц и Скот Стосуел в своите нови книги „Кратка история на тревогата” и „Моята епоха на тревогата”. Хорвиц е социолог на психичните разстройства и психохигиената в Университета Рутгърс в САЩ, а Стосуел е редактор на списание Atlantic. И двамата пишат за едно и също, доколкото най-вероятно са използвали едни и същи източници, и стигат до едни и същи изводи. Въпреки това са се получили твърде различни книги.
Хорвиц описал обективно и безпристрастно отношението към тревогата в различни времена. Древните гърци я смятали за разновидност на страха. В Средновековна Европа тя била естествен резултат от тежкия живот и страха пред наказанието в отвъдното. През XVII-XVIII в. „нервите” били провъзгласени за признак на изтънчена душевност, каквато можело да притежава само висшето общество.
Науката на XIX в. наричала тревогата „неврастения”, подчертавайки физическата страна на разстройството, но на границата с ХХ в. Зигмунд Фройд я върнал обратно в царството на психиката. В последния половин век обаче бурното развитие на фармакологията възродило интереса към
физиологическите причини за нея – процесите, протичащи в мозъка
Следователно медикализацията на тревогата и последвала след това епидемия – в някаква степен са резултат от измененията в социалните норми и следствие от икономическия натиск. Представителят на съвременното общество се стреми към това неговото психологическо състояние да получи медицински статус, тъй като това го освобождава от отговорността да работи над себе си. А производителите на лекарства и застрахователните компании извличат от всичко това баснословни печалби. „Днес, когато се опитват да прекарат граница между нормата и патологията, се стараят да оставят възможно най-малко място за нормата, а патологията получава колкото може повече територии, – писал Хорвиц. – На твърде много хора им е изгодно, когато тревогата се смята за психическо разстройство.”
Стосуел потвърдил същото, но той не може да бъде безпристрастен, доколкото цял живот се бори с тревогата. Той изпробвал 20 вида лечение и 28 препарата и нищо не помогнало: след кратко облекчение тревогата се връщала.
Където и да бъде прокарана границата между нормата и патологията, Стосуел непременно би попаднал във втората категория. Той е обладан от страх, че ще повърне в най-неподходящия момент и че не може да контролира своята стомашно-чревна система. Плюс социофобия и панически атаки.
Опитвайки се да отговори на въпроса за причините за това състояние, авторът си спомнил своя живот, когато се оказал разделен от майка си, и дори обвинил генетиката – та нали от тревога страдали много поколения негови предци, в това число и майка му. Стосуел посочил множество научни данни в полза на това, че тревогата
може да има наследствен характер,
а може да стане и резултат от психологическа травма. А след като няма яснота за причините, струва ли си човек да се надява на избавяне от недъга?
В същото време Стосуел се съмнява дали следва да се стремим към пълно оздравяване. Тревогата била свойствена за много велики хора: писателите и поетите Марсел Пруст, Емили Дикинсън, Вирджиния Улф, учените Чарлз Дарвин, Майкъл Фарадей, Фройд... Може ли да се отдели геният от душевната болка?
Стосуел подозира, че тревогата го е направила по-внимателен към чувствата на околните. Може би именно благодарение на нея той е станал добър редактор и нелош човек. Някои са успели да постигнат същите успехи без такива страдания, но Стосуел не смята, че има право да се оплаква от своя живот.
Валентин ИВАНОВ
