11 АПРИЛ – СВЕТОВЕН ДЕН ЗА БОРБА С ШИЗОФРЕНИЯТА
Статистиката показва, че на шизофрения са подложени около 1% от населението на планетата. Един процент не е толкова малко, колкото ви се струва. Това наследствено заболяване e един от най-сериозните психически недъзи, ежегодните икономически загуби от който само в САЩ се изчисляват в милиарди долари ежегодно.
Това, че шизофренията е психично разстройство (или група психични разстройства), свързано с разпад на мисловните процеси и емоционалните реакции на личността, отдавна вече не провокира спорове сред учените. Безспорни са и най-честите прояви на болестта: слухови халюцинации, параноидно или фантастично бълнуване или дезорганизираност на речта и мисленето на фона на социална дисфункция и нарушение на работоспособността.
Шизофренията е
една от основните причини, водещи до инвалидност.
Изследване, проведено в 14 страни, показало, че състоянието на активна психоза заема по инвалидизация трето място след пълния паралич (квадриплегия) и деменцията, превъзхождайки параплегията и дори слепотата.
От десетилетия причините за шизофренията се търсят в различни посоки. Учените изучават както генетичните, така и външните фактори в нейния произход - физиологични и психосоциални.
Генетичните изследвания показват, че рискът за заболяване от шизофрения в общата популация е не по-голям от един процент. За роднините на болния от шизофрения вероятността от заболяване е много по-висока, при това рискът нараства пропорционално за тези от тях, които са генетично най-близки до болния. Например за племенник рискът от развитие на заболяване в един или друг период от живота е около 2 процента, а за еднояйчния близнак (генетично идентичен на болния) рискът доближава 50%.
Изследвания на лица, осиновени в ранно детство, показали, че повишеният риск от шизофрения сред роднините на тези, които страдат от болестта, е обусловен по-скоро от наследствеността, отколкото от средата. Едно и също равнище на честотата на случаите на това разстройство се наблюдава сред децата на болните от шизофрения, независимо дали те се възпитават от своите биологични родители, страдащи от шизофрения, или растат в приемни семейства. И до днес редица клинични психолози продължават да оспорват генетичните корени на заболяването. Например Джей Джоузеф в своята книга The Gene Illusion оспорва валидността на експериментите с близнаци, но тази гледна точка е маргинална и не се поддържа от други клиницисти.
Множество психогенетични изследвания от последните десетилетия нанесли съкрушителен удар по господстващата в средата на ХХ в. представа за „шизофреногенните семейства и майки” и комуникативните теории за шизофренията. Въпреки тази представа, широко разпространена сред специалистите чак до 70-те години на миналия век и все още пропагандирана от някои популярни издания, днес няма никакви научни данни, които да потвърждават, че такива фактори, като отклонения в ролевите взаимоотношения или нарушено общуване в семейството, или неадекватно родителско възпитание, са способни да предизвикват шизофрения.
Още през 1948 г. Фрида Фром-Райхман произнесла знаменитата фраза: „Майка, провокираща шизофрения”. Тогава психоаналитиците предположили, че майките, придържащи се към студен и дистанциран маниер на възпитание на детето, фактически култивират в него шизофрения. Други психолози виждали причината в нарушените взаимоотношения между родителите и в техните неадекватни действия, разрушаващи нормалното общуване в семейството. Съгласно теорията за двойствените (несъвместими) изисквания, предложена от антрополога Грегъри Бейтсън през 1956 г., за развитието на шизофрения допринасят противоречивите родителски указания при невъзможност на детето да избегне подобни ситуации.
Тези теории, макар и да са си спечелили признание сред широката публика,
не издържали адекватната научна проверка,
преди всичко с методите на психогенетиката. И макар че специфични особености в общуването и взаимоотношенията действително да са открити в семействата на хора с шизофрения, те са по-скоро следствие от психологическите отклонения в психично болния член на семейството, отколкото тяхна причина. Интересна теория била предложена за връзката между възрастта на родителите на деца шизофреници, генетичните мутации и устойчивостта на нивото на заболявания от шизофрения в цялата популация. Израелски генетици въз основа на извадка от 87 907 души (родени от 1964 до 1976 г.) открили, че възрастта на бащата се явява критичен фактор за възникване на шизофрения в неговите потомци. Колкото по-стар е бащата, толкова по-голямо количество мутации в гените на неговите сперматозоиди съществуват. Така, при децата, чиито бащи в момента на зачеване са били над 50 години, рискът от възникване на шизофрения бил три пъти по-висок, отколкото при децата на младите родители. Това може да обясни защо, независимо че болните от шизофрения рядко се женят и раждат деца, епидемиологичното равнище на заболеваемостта от шизофрения остава относително стабилно. След осем години в САЩ, въз основа на извадка с 25 025 души, както и чрез метаанализ на 9 други изследвания, горепосочените данни били уточнени, рискът от заболяване при потомците на бащи над 50 години в сравнение с младите татковци се колебае между 1,46 и 3,37 пъти. Преди две години The New York Times писал: „В сравнение с децата, родени от бащи на възраст 20-24 години, децата, родили се след като мъжете са навършили 45 години, имат два пъти по-големи шансове за развитие на психози и повече от три пъти по-висок риск за развитие на аутизъм...”
Това, че шизофренията възниква не в резултат от „авария” в някой ген, а е полигенно заболяване, било признато още през 2002 г. Днес генетиците посредством полигеномно търсене на връзки открили повече от сто генетични маркера на шизофренията. Но това, за съжаление, засега изобщо не е доближило съвременната медицина до създаването на надежден диагностичен тест, приложим в клиничната практика. От 2009 г. редица независими изследвания показали, че във възникването на шизофренията са въвлечени от десетки до хиляди различни гени, които по всяка вероятност взаимодействат по сложен начин един с друг и крайният резултат е развитие на заболяване.
В действителност трудността при определянето на генетичните маркери е свързана както с полигенетичната природа на шизофренията, така и с разтегливите диагностични критерии. Някои психиатри твърдят, че в настоящия момент може да се отделят до 22 синдрома на шизофрения – това затруднява значително прицелните генетични изследвания. Необходими са ясни обективни критерии, свързани с физиологията – някакви невронални маркери, но до момента такива критерии просто няма.
Междувременно, освен непосредствената причина, задействаща някои процеси в организма, водещи до сериозно психическо разстройство, учените се опитват да разберат какво именно протича на неврофизиологично и биохимическо равнище в мозъка на болния човек. В резултат възникват редица хипотези, свързани с
ролята на невротрансмитерите.
...
Йордан ВАСИЛЕВ
Цялата статия може да прочетете във в. "Лечител" 
