Брой: 52, 31 декември 2015 - ЗДРАВА И СПОРНА 2016

Имената на измислените приказни персонажи са изключително популярни в цял свят, с тях се кръщават козметични средства и играчки, фирми и магазини, и дори... психически заболявания. Така се появили в световната психиатрия синдромите на Спящата красавица, Питър Пан, Алиса или Пинокио.
Какви недъзи се крият зад безобидните на пръв поглед приказни названия? Защо в реалния свят се появяват хора с характера на Пепеляшка? Какво е да живееш със синдрома на Алиса в Страната на чудесата? И с какво толкова е страшен синдромът на старата вещица?
Синдром на Спящата красавица
Скоростта на живота в наши дни води до това, че практически всеки би искал поне веднъж да се наспи както трябва. На пръв поглед да имаш повече време за сън – това е мечта за всеки съвременен гражданин. Но за хората, поразени от синдрома на Спящата красавица, тази мечта не само е станала реалност, но и се е превърнала в истинско наказание, та нали те спят понякога цели денонощия и колкото и да искат, не могат да се събудят.
Синдромът на Спящата красавица е изключително рядко неврологично заболяване, при което при болните се случват периоди на прекомерна сънливост. В такива моменти те спят по-голямата част от денонощието, по около 20 часа непрекъснато, а понякога и повече, и се събуждат само за да отидат до тоалетната или да похапнат, при това те ядат невероятно много, натрупвайки в периода на болестта много излишни килограми. От този режим на сън те стават раздразнителни и агресивни, особено ако им се пречи отново да легнат в леглото, трудно разбират какво се случва наоколо и дори какво самите те правят в моменти на бодърстване. Може да се каже, че те буквално спят, ходейки. След няколко дни в такова сънно състояние болните стават апатични, дезориентирани и много слаби, зрението им трудно се фокусира, започват да реагират болезнено на шума и светлината. Естествено, че в такова състояние хората със синдром на Спящата красавица не са способни не само да учат или да работят, но дори да полагат елементарни грижи за себе си, например да си осигуряват храна и вещи от първа необходимост.
Синдромът на Спящата красавица обикновено се появява в подрастващите или млади хора и се запазва 10-15 години, с времето изчезвайки безследно. Болестта се проявява няколко пъти в годината и пристъпите на сънливост при това могат да продължават от няколко дни до седмици и дори месеци.
Какво причинява синдрома на Спящата красавица? За съжаление медицината засега не знае нищо определено за това рядко разстройство. Според една версия той е вирусно заболяване – това предположение се основава на факта, че в много страдащи от синдрома преди всеки пристъп на сънливост се появяват симптоми на неизвестно простудно заболяване с леко покачване на температурата. Втората версия гласи, че този синдром не е нищо друго освен възпаление на отдела в мозъка, който регулира глада, жаждата и режима на съня.
Засега медицината е безсилна да излекува страдащите от синдрома на Спящата красавица и няма никакви методи за въздействие на протичането на тази болест. За щастие това е невероятно рядко заболяване: днес от него страдат не повече от хиляда човека в света, при това мъжете боледуват 4 пъти по-често, отколкото жените.
Синдром на старата вещица
Много хора се страхуват от тъмнината и от това, което може да се крие в нея. А за някои хора тези страхове стават неприятна реалност. Неслучайно нощният феномен, известен като сънен паралич, отдавна се нарича от хората „синдром на старата вещица”, а с времето това название се прехвърлило и в медицинската практика. Всичко тръгнало от старинно суеверие: в миналото смятали, че това заболяване се появява, когато през нощта върху гърдите на човек седне стара злобна вещица и пие неговите жизнени сокове.
Първото, което усеща човек при сънен паралич, е сякаш върху него се е озовало нещо невероятно тежко и го задушава, като не му позволява да диша. Разбира се, това незабавно предизвиква пристъп на паника. Натискът върху гърдите постоянно се увеличава, след това започва силен шум в ушите от недостиг на въздух. Дори ако човек в този момент се опитва да повика някого, нищо не се получава – той само беззвучно отваря уста в ням вик, което плаши пострадалия още по-силно. След това идват халюцинации, обикновено само слухови, но в някои случаи преживелите подобни пристъпи разказват, че са усещали нечие присъствие в стаята и дори са виждали призраци или страшни същества. Още една странност, на която са подложени жертвите на синдрома на старата вещица, се явява изкривеното възприятие на времето. Сънният паралич продължава от две секунди до минута – но на пострадалите им се струва, че са минали минимум десет минути, а понякога и цели часове на мъчения. След това всичко внезапно престава, човек си връща способността да диша и да се движи, а всичко случило се изглежда като страшен сън. С този синдром според статистиката поне веднъж се сблъсква половината от населението на нашата планета. За щастие той е безвреден. Ако разбира се, не се смятат последствията от силната уплаха.
Медицината обяснява това явление с факта, че по време на фазата на бързия сън, която настъпва 3-5 пъти през нощта, мозъкът изключва голяма част от мускулите в тялото, за да не може спящият да повтаря движенията, които прави на сън – т.е. човек временно е парализиран. Ако ли пък се събуди внезапно в един от тези моменти, мускулатурата невинаги успява навреме да се „включи”. Така че в синдрома на старата вещица няма нищо страшно. При това предотвратяването на сънния паралич е доста лесно – достатъчно е просто да се спи по-дълго, да се ляга и става по едно и също време, да се избягват стресовете и да се спортува, но не преди лягане.
Синдром на Алиса в Страната на чудесата
Всички обичат детски приказки и историята за Алиса в Страната на чудесата, написана от Луис Карол не е изключение. Но какво е да се окажеш на мястото на Алиса в реалния живот?
Синдромът на Алиса в Страната на чудесата (микропсия) – това е много рядко дезориентиращо неврологично заболяване, открито неотдавна, през 1952 г., от доктор Франк Липман и малко по-късно щателно изследвано от невролога Джон Тод. То води до това, че човек неправилно възприема пропорциите на заобикалящите го предмети. Картинките, които при това виждат болните, много напомнят тези, които описал Луис Карол в своята книга, така че има основания да се предполага, че и самият писател е страдал от този синдром.
Хората със синдром на Алиса в Страната на чудесата виждат не това, което ги заобикаля в действителност. Например обикновената дръжка на вратата може да им се стори с размерите на диня, подът може внезапно да се изправи под ъгъл, а стените на стаята да се приближат една към друга и почти да се съединят. Мебелите в техните възприятия могат да станат огромни или, което се случва по-често, много по-малки, отколкото са в действителност – така големият гардероб се оказва с размерите на кибритена кутийка. Променя се не само размерът, но и цветът и формата на вещите – и обикновената муха може да изглежда като страшно чудовище. Дори собственото си тяло хората със синдром на Алиса в Страната на чудесата виждат изкривено – например техните крака сякаш стават големи или силно се издължават и изтъняват, а ръцете стават извити едновременно на десет места. Човек напълно губи ориентация в пространството и контрол над реалността – не е чудно, че този синдром предизвиква освен всичко друго силно безпокойство и повишена тревожност.
Природата на синдрома на Алиса в Страната на чудесата така и не е изяснена докрай. Неговата поява се свързва и със силно главоболие или мигрена, и с епилепсия, и с шизофрения, и с различни видове треска, и с инфекция от вируса Ъпщейн-Бар, и с мононуклеоза. Понякога такива симптоми могат да възникнат и при прием на халюциногенни препарати и наркотици, като ЛСД или марихуана. Пристъпът на микропсия може да продължи от няколко секунди до няколко седмици. При това никакви видими изменения с човека не настъпват: неговата томограма, ретината на окото и всички биоритми остават в норма, но мозъкът по необясним начин започва неправилно да интерпретира получената от органите на зрението информация.
Между другото такива илюзии на възприятието могат периодично да се появяват у малчуганите до 3 години, докато в тяхното съзнание реалността и фантазиите са още силно объркани. Дори на 10-годишните може да им се струва понякога, че предметите ту порастват, ту се смаляват пред очите им – особено често това става на тъмно преди сън. И това не е повод за тревога – та нали за децата е характерно фантазирането. А ако се случва с подрастващи или възрастни хора – това е повод за лекарска консултация.
За щастие при повечето хора със синдром на Алиса в Страната на чудесата това не най-приятно състояние не е свързано с опасни болести и с възрастта преминава от само себе си или лесно се лекува с помощта на разнообразни лекарства.
Синдром на Питър Пан
Всички мечтаят да се върнат в детството поне за миг, някои пък въобще искат безгрижното време никога да не свършва. Но толкова ли е хубаво това, както изглежда на пръв поглед?
Широкоизвестният в последните години синдром на Питър Пан обозначава своеобразно психологическо явление – ненормално дълго детство и нежелание да пораснеш, да се обременяваш с привързаности и задължения, стремеж да живееш тук и сега, без да се замисляш за бъдещето. Своята поява синдромът на Питър Пан дължи на американския психолог Дан Кейли, който написал едноименна книга. Именно той пръв сравнил нежелаещите да стават възрастни мъже с персонажа от книгата на Джейм Бари. „Всички деца порастват. Освен едно”, писал Бари. Но за съжаление сега такива „изключения” са много повече: на този синдром са подложени мнозина и „момчета” от всички възрасти – чак до 60 години – се срещат повсеместно. На действието на синдрома се поддават на първо място мъжете – девойките и жените по неизвестни причини не са заплашени от удължено детство.
Психолозите са определили 6 основни черти в портрета на съвременния Питър Пан. Емоциите на такива хора са затормозени, а реакциите им често са несдържани и неадекватни, проявявайки се например във вид на сълзи или гневни изблици в отговор на най-малка забележка или истерия заради всеки отказ. За тях е характерна социална безпомощност, те не разбират какво е добро и какво лошо. Като следствие те нямат близки приятели. Стремят се да не забелязват проблемите или ги игнорират, надявайки се, че ще се разрешат от само себе си, но при това не са готови да се вслушват в забележките и да носят отговорност за провалите, виртуозно стоварвайки вината на други. Някои хора със синдром на Питър Пан, на колкото и години да са, са силно зависими от своите родители. А пък с противоположния пол отношенията им съвсем не са безоблачни – та нали инфантилността и несамостоятелността на партньора не са по вкуса на никого.
Всички психолози са единодушни в мнението, че синдромът на Питър Пан възниква в резултат на неправилно семейно възпитание и под влияние на съвременното общество, което се опитва да насади в младите хора мимолетни идеали като например слава и мигновено удоволствие вместо непреходни ценности като семейството и социалната безопасност. За съжаление самостоятелната победа над синдрома на Питър Пан се среща рядко, затова пък добрият психолог лесно може да помогне за разрешаване на този проблем.
Синдром на принцесата
Всяка девойка поне веднъж в живота си е мечтала да стане истинска принцеса – та нали наоколо има толкова картинки, книжки, филми, кукли и играчки, показващи колко хубаво е това. Но какво може да донесе на реалната девойка сбъдналата се мечта?
Синдромът на принцесата, който от детството се формира в някои девойки, е истински повод за безпокойство. Той се появява незабележимо и постепенно – заради хипертрофираната любов и внимание на възрастните, задоволяването на всички детски капризи, изпълнението на всички желания и редовните подаръци, особено дрехи и бижута, в които девойката се усеща като истинска принцеса. До какво може да доведе това? Психолозите твърдят, че с възрастта в такива разглезени момичета се съхранява ежедневна потребност от обожание от страна на всички заобикалящи без изключение и влечение към постоянни покупки, при това младите принцеси желаят да получат само най-доброто. Разбира се, това води до напрежение в отношенията с околните – та нали принцесата, смятаща себе си за най-забележителна в света, гледа на всички останали отвисоко.
На първо място страдат отношенията с родителите, на които, колкото и да е странно, в света на девойката със синдром на принцеса е отредена съвсем не ролята на крал и кралица, а длъжността на вярна прислуга. При това подобно поведение и психологически установки влияят негативно на кариерата и на личния живот: девойката с такъв синдром желае само да командва и очаква принца на бял кон.
Психотерапевтите говорят за синдром на принцесата в случай, когато у девойката се наблюдават три основни признака на това заболяване. Първо, тя винаги е подчертано женствена, стреми се да се покаже в изгодна светлина, добре се облича и с маниакална прецизност следи за себе си, понякога дори в ущърб на всички останали занимания, например образованието или разширяването на собствения кръгозор. Второ, тя през цялото време се стреми да подчертае своето превъзходство над останалите и да демонстрира, че именно тя трябва да има последната дума. И накрая, „принцесата” напълно и безотговорно вярва в своята необикновеност и уникалност. Съгласете се, с такива принципи е доста трудно да се живее в реалния свят.
Съществуват ли начини за избавяне от синдрома на принцесата? Разбира се, добрият лекар психотерапевт ще помогне за справяне с този проблем, но психолозите в един глас твърдят, че много по-лесно е да не се допусне формирането на този синдром, отколкото после да се води борба с неговите последствия.
Синдром на Пинокио
Никой не обича, когато му се присмиват, но хората със синдром на Пинокио се отнасят към това особено болезнено. Това заболяване представлява по същество патологичен страх от насмешки, предизвикващ известна скованост и „вдървяване” на движенията и правещ хората подобни на дървената кукла, в чест на която и било наречено. Трябва да се каже, че тази болест е била открита случайно и се изучава само от няколко години – за пръв път била описана от немския психолог и психотерапевт Макс Титц през 2008 г. Той представил доклад за нея на IX международен летен симпозиум по въпросите на хумора и смеха в Испания.
Много психолози смятат, че синдромът на Пинокио – това е лека форма на социофобия, когато все още не кара човек напълно да се затвори в себе си и да не реагира на околната реалност, но вече го принуждава да се страхува от мнението на другите хора. И при това зависи от него – в човека, подложен на синдрома на Пинокио, самооценката куца, а значи на него са му нужни реакциите на околните. Лошо е това, че болният, подложен на синдрома на Пинокио, възприема оценките на другите като негатив или подигравка по свой адрес. И при това не може да се почувства добър или достоен, докато не чуе това от съсед, роднина или дори случаен минувач. Но дори директната и невъзприета като издевателство похвала не го прави щастлив за дълго – за да престане да преживява, „Пинокио” трябва да слуша дитирамби по свой адрес ежедневно и при това да вярва в тях, което при неговата болест съвсем не е лесно.
Ясно е, че такъв човек просто е принуден да преценява всяка своя стъпка, да обмисля и дори да репетира всички свои действия, стараейки се да предвиди реакцията на околните. Болните избягват близко общуване, както и компанията на други хора и дори се стараят да не гледат в очите на събеседника. Те се плашат не само от насмешки и шеги, но и от проста усмивка по свой адрес. При това в тях съвсем отсъства чувството за хумор и самите те много рядко се смеят или, обратно, шегуват се много, но неестествено и неумело. От постоянните преживявания в подложените на синдрома на Пинокио се появяват тремор и сухост в гърлото, мускулни спазми и заекване. Тяхната походка и жестове стават сковани и оскъдни, а речта – проста и накъсана. А такова поведение и външен вид на свой ред предизвикват в околните недоумение и смях, което предизвиква в болния още по-голяма драма. Изходът от този затворен кръг не може да бъде открит самостоятелно – с подобен синдром трябва да се търси помощ от психотерапевт.
За съжаление нерядко зад безобидните на пръв поглед названия се крият сериозни диагнози, способни не на шега да усложнят живота на човек. За щастие обаче с някои от тях хората са способни да се справят със собствени сили, а за победа над останалите винаги може да се потърси съдействие от специалист. Главното е навреме да се осъзнае, че „приказните болести”, станали реалност, съвсем не са нещо, което прави човека щастлив.