Писма от Париж
Д-р Сава РЯСКОВ
Тази неделя беше обявена във Франция за Ден на националните паметници. Повод за французите да се раздвижат и да се захласват по следите на своето минало. Хора с крилато въображение, със замах и воля векове наред са превръщали своите видения в катедрали, замъци, дворци, украсявали с тях градовете си и природата. Създаденото от тях се стопанисва сега от държавата. Но съществуват и малки имения, останали собственост въпреки всички социални сътресения на потомците на техните първоначални градители. Това е характерно за цяла Западна Европа. Както за източната й, особено православната й част, са характерни чувствата на завист и ненавист спрямо заможните хора – чувства, описани вече в нашата възрожденска литература
В този неделен ден французите бяха поканени да гледат и много от тях бяха тръгнали да гледат. Моята цел нямаше нищо общо с това събитие. Аз бях намислил да видя изложбата на един италиански художник. Мястото на изложбата беше един относително малък музей, построен преди стотина години от едно богато семейство, за да подслони в него своята голяма колекция от художествени произведения. Музеят „Жакмар-Андре“. От спирката на метрото трябваше да пресека булеварда Шанз-Елизе, близо до Елисейския дворец, седалището на френския президент. Огромна човешка опашка препречваше пътя ми към музея. Бях с внучката си, която полюбопитства за какво чакат тези хора. Чакаха, за да влязат в Елисейския дворец, да видят как изглежда вътре сградата, от която управляват френските президенти. Щели да чакат около седем часа. Ръмеше, сгушени под чадъри, по якета с вдигнати яки, хората чакаха, чакаха, овладени от
.jpg)
неразбираемо за мене любопитство. Рекох си дали парижаните не са се събирали с подобно любопитство около гилотината на своята велика революция да гледат, повдигайки се на пръсти, как се търкалят главите, как пръска кръвта – кралска, синя или обикновена. Събирането на много хора в тълпа ме смущава от детски години. Но това е друга тема. След като заобиколихме опашката и след десетина минути ходене, бяхме в двора на музея. Обгърна ни прекрасната хармония между градината и сградата, а вътре ни чакаха картините на Перуджио.
Пиетро Ванучи, роден в Умбрия, близо до столицата й Перуджа, около 1450 г., умира 1523 г. в същия град, на който дължи прякора си Перуджио. Около началото на 16-ото столетие той е признат като ИЛ МЕЛИО МАСТРО Д’ИТАЛИЯ. Смятан е като учител на Рафаел. Перуджио е изпълнявал, като всички художници в Италия по това време, поръчки на аристократи, на папите и на богати търговци. Темите са черпани от евангелията, но е правил също и портрети на своите поръчители.
Минавахме с моята внучка от мадона на мадона, от светия на светия, от поклонението на мъдреците до трънения венец и разпятието. Богородиците скланяха главите си към своята рожба, всеки път различни, но всеки път със същата всеотдайност, със същото смирение. През красотата прозираше и дълбока примиреност. Те предчувстваха съдбата на своята рожба, но в израза на лицата им имаше повече примиреност отколкото мъка. Богородиците по иконите на източното православие са също смирени, но и тъжни, бездънно тъжни. Удължените им лица изразяват дълбоката мъка на майката, която предчувства съдбата на рожбата си. В мадоните на Перуджио, и още повече в тези на Рафаело, красотата е толкова лъчезарна, че тъжното предчувствие не може да проникне през нея. Във всички творби на Перуджио властва красотата, нищо не е в състояние да я засенчи, стрелите, забодени в тялото на Св. Себастиан, като че ли го правят още по-хубаво. От портрета на знатния гражданин ни гледа не един обикновен, не особено представителен мъж, а човек, изпълнен с достойнство, което го разкрасява.
Перуджио може би е бил ласкан в своето детство от меките, нежни долини и хълмове на Умбрия. Може би хубостта на тази природа така дълбоко се е насадила през младините му в неговата душа, че ръката на бъдещия художник не е била в състояние да рисува грубо или прекалено ярко, а очите му не са могли освен да галят и да се взират нежно. Играта на светло и засенено в картините му е ефирна, цветовете са меки, телата на хората са изящни, одеждите им ги обличат меко и красиво.
Перуджио е от тези художници, които не вълнуват дълбоко, не покоряват. Липсата на драматичност, на страст, на изгарящо душата вдъхновение му пречи да остане най-големият майстор, за какъвто е бил смятан известно време в Италия. Неговите картини оставят следа, подобна на следата от разходка в любезна природа, разходка по слънчеви поляни, всред ухаещи цветя. С тази приятна следа в душите напуснахме музея – внучката с престарелия си и затова поуморен дядо. Върнахме се по друг път, не по този, по който бяхме дошли. Опашката за Елисейския дворец не беше изчезнала, но чадъри вече нямаше. Беше грейнало слънце. По прекрасния булевард на мястото на някогашните Елисейски полета се разхождаха представители на всички раси – жълти и черни, синьооки и кестеняви и много малко французи, автентични парижани. Парижаните по времето на романтичните писатели, по времето на Балзак и Дюма, в каляски и на коне, вече ги нямаше по Елисейските полета. Но съвсем не са изчезнали. Те живеят, увековечени в романи, и все още могат да привличат и захласват тези читатели, които предпочитат стари истории пред новите.
