Брой: 45, 6 ноември 2014 - ПНЕВМОНИЯТА

Изказването на Дянко МАРКОВ:

Уважаеми и драги граждани на Европейската общност на народите, уважаеми съграждани и съотечественици, уважаеми гости!
Аз дойдох тука в своята вече 93-та годишнина от рождението ми, за да засвидетелствам неща, които са малко известни не само на Европейската общност, но и на нашата млада генерация съотечественици, които нямаха възможност пряко да се докоснат до събитията, в които аз, по стечение на обстоятелствата, съм бил не само свидетел, но и участник в много от тях.

Аз ще се докосна сега съвсем бегло.
В личен план от годините на комунистическия гнет най-тежкият ми спомен беше, когато аз узнах, че докато заедно с по-възрастния ми брат Марко, доктор на юридическите науки от швейцарски университет, бяхме ангажирани във войната срещу Германия, комунистическите терористи, които вилнееха в тила под защитата на щиковете на Червената армия, са извели баща ни и са го погубили без съд и присъда и къде е гробът му – до ден-днешен не съм узнал.
Но този личен гнет, но тази лична трагедия, която преживях, потъна в цялостната трагедия, в която влезе нашата нация и държава, след като беше окупирана от Червената армия и над нея се разпростря най-високият връх на комунистическия терор.
Моето отечество е жертва на това!
И ако днеска трябва да дойда от моята Родина, която се оказа в дъното, в материално отношение, на Европейската общност, то е затуй, защото нея я сполетя върхът на комунистическата империя на злото. В нейния терор, упражнен над всички институции и достойни хора в нашата страна...
Затуй сме на дъното!
Затуй съм дошъл да свидетелствам за моята лична съдба и тази на цялата ни нация и държава!
Г-жо Горчева, на която аз дължа тази покана, и г-н Ковачев – двама сърцати граждани на Европа и на моето Отечество, аз благодаря за вашето внимание!
(Даниела Горчева се обръща към Дянко Марков да разкаже за д-р Грозев, който е бил в лагера „Белене“.)
Доктор Грозев е една светла личност от нашия процес, в който бяха осъдени повече от 70 души младежи без всякаква вина. 65 души осъдени и още няколко задочно осъдени на смърт! На смърт тука бяха осъдени само 7. Това беше – Само!!! Но това бяха абсолютно невинни хора! Бяха взети като младежи, някои от тях с едва създадени семейства, с малки дечица, и те бяха обречени на един продължителен гнет, защото присъдите в мнозинството си бяха от 10 години нагоре – 10-15, до живот, смърт.
Това беше!
Моята майка пише в благодарствено писмо до сестриното си семейство, било в нейна помощ, в което казва:
„Присъствах на най-тежкото погребение, на което човек може да бъде поставен. Когато 60-ина младежи между 20- и 30-годишна възраст, млади, хубави, образовани, достойни и добри, погребваха своето бъдеще, погребваха своята младост, някои погребваха семействата си. Едва сдържах риданията си.”
На другия ден, след като се проведе това погребение-среща за пръв път след 6 месеца единично съществувание в затворите на следствието, след тази среща, в която в тъй наречената „кучкарница“, защото едновременно 10-15 души, които дотогава не бяха виждали близките си, ги срещаха пред бойна решетка, където сновяха надзиратели, и всички викаха, за да може да кажат нещо и да се чуят след толкова време раздяла.
Но след туй, като се прибрахме, дойде това, което наричам в своята основна книга – „Възкресението”.
Един от нашите възрастни хора, който беше адвокат и осъден с нас, също беше и семинарист и много добър диригент. Той прикотка горе, на четвъртия етаж, почти цялата ни група, разпредели ни на четири гласа и между затворническите стени прозвуча шедьовърът на Шуберт „Спи ми, рожбо, спи...” Със „Спи ми, рожбо, спи” ние започнахме превръщането на наказателната система на затворите и лагерите в школа за стоицизъм, за човешко другарство, обич между хората и за морал.
Това беше великото в усилията да бъде преодолян максималният гнет, който беше упражняван в нашето отечество.
Днес ви давам моята честна дума на човек, който е пътник към бъдното – там, горе, на отчет да се яви, да свидетелствам само истината и аз казвам само истината.
Доктор Грозев беше лъчезарна личност, неговото семейство не устоя, но той беше човекът, който даваше опора, не само медицинска, в която той беше и като хирург, и по обща медицина един от асовете. Защото той беше лекувал в Родопите, в Странджа сред бедните хора, даже сред друговерците, но те го обичаха всички и го обичаха и в лагера. Това беше човек, който можеше само да бъде обичан. И знаете ли каква участ му бе отсъдена – 270 дни в карцера на остров Белене!!! Можете ли да си представите това – 9 месеца долу в подземието, където при всяко прииждане на Дунава се наводнява и водните плъхове се мъчат да изтръгнат, дори от ръцете, залъците хляб на окованите хора. 9 месеца!!! Няколко пъти е викан горе да оказва първа помощ, да помага, включително и на мъчителите си. Той излезе след 9 месеца, с усмивка и със съзнанието, което дава на хората:

Не бойте се, ето аз излизам от ада!

Не бойте се, когато сте добри хора, верующи хора, когато не мразите даже враговете си! Вие имате възможността да оцелеете!
Това беше д-р Грозев!

Но наред с това нося още един спомен...
Един последен пример си позволявам да ви дам, просто го нося от Отечеството. Да ви го подаря, защото то е нещо много хубаво в човешки план. Това е съдба на едно момченце, то беше младо момче. И аз бях млад, но то беше по-младо от мен.
Още като овчарче в предучилищна възраст е пасло овцете и агнетата от своето най-южно село в гънките на разклоненията на Пирин планина. И познава козите пътеки, защото то живее с природата, обича природата, обича животните, обича хората.
Това момче беше загубило зрението си. Но макар и сляп, загубил светлината на своето зрение, беше успял да преведе към светлината на свободния свят не един и двама души, водейки ги по козите пътеки, недостъпни за тези, дето слухтят, и за граничарите.
И да им дари свободата.
Най-накрая, вече заловен, той беше осъден жестоко и хвърлен в Софийския затвор. И там той беше предпочел да живее не в общото приземно помещение, където над 500 души живееха на два етажа дървени нарове, доколкото това може да се нарече живот.
Той предпочиташе да лежи в преддверието на това общо помещение, върху своето съдрано чердженце, за да може да си тананика. Той пееше своите песнички, те бяха тъжни... като „Печални хризантеми”, „Ах, когато бях овчарче” (разбирате какво му е било на това момче!), „Черней, горо, черней, сестро“... И ние излизахме там и го слушахме...
Една вечер беше дошъл един млад, новоназначен свиреп надзирател, който срита хората, полегнали там, и взе да ги разпитва: „Ти какъв си, бе!?”
3-4 бяха от селските бунтове, от селската партия, дружбашите, един каза: „Аз съм от опозицията“, трети беше офицер.
Стига до това момче: „Ти какъв си?“
То му отговаря: „Аз съм човек!“
„Виждам, че не си на четири крака. Ти кажи друго, какво си правил – селянин ли си, националист ли си, анархист, фашист ли си, враг, кажи какъв си?”
„Аз съм само човек” – каза сляпото момче.
Този пример ви нося от моята Родината. Вземете го в сърцата си, завещайте го на идващите подир вас и бъдете благословени!
Сега ме питат: как устояхте в затворите? Устояхме благодарение преди всичко на това, че бяхме добри хора. Добрите хора при всички обстоятелства могат да изпитват щастливи моменти. Само добрите хора! Злото е ненаситно и нещастно. В това нещо ние се убедихме. Там нямаше щастливи между тези, които изтезаваха, като се почне от следователите, агентите, доносниците, които ни пращаха в наказателните лагери.
Мене ме пратиха в рудника!
Ето в тази книга, която издадох преди няколко дни, разказвам за това. (Дянко Марков показва книгата си „Игра със смъртта. По острието на бръснача“, която виждате по-долу.)
В рудника Богданов дол имаше заговор за бунт.
Знаете ли какво значи за хора, които никога не са били заети с такъв труд, как страдат, че са на работа под земята? В тази общност човешка нас ни поддържаше другарската взаимопомощ. Който имаше повече, даваше на тези, които нямаха. А имаше хора, които се нагърбваха да изкарат скришом чуждата норма. Защото разузнавателните копои следяха какво става.
Идва при мен един ден капитан Гуджев, от военния съюз, осъден на 12 г.: „Имаш ли 1000 лева?” – максималната сума, която можеше да се държи в затвора. Тези пари тогава не бяха много – 2-3 надници.
„За какво ти трябват?”, питам го аз. „Не е важно! – казва Гуджев. – Не питай! Ако имаш, дай ми!”
Вземах ги и му ги дадох.
След година и половина бях в рудника наказателно. И идва един от младите познати от Софийския затвор: „Капитан Гуджев ти праща това сапунче. Каза, че ще ти бъде приятно да се миеш сутрин с него и да си спомняш за него.” Разрязах го, в средата – 1000 лева. Тайна запазена! Врагът като нечовек не можеше да се докосне до нашата тайна.
Тази взаимопомощ се изразяваше и в самия рудник. Когато бях на забой, на мен някои от маневристите ми помагаха да напълня вагонетките. Аз не можех да го направя, аз си изчерпвах силите още при копането на това, което трябваше да взривя после. Един човек ме изведе оттам, беше офицер, но беше много силен и издръжлив и изкарваше няколко норми. Затова го бяха поставили от жестоката управа да разпределя хората. Той ме избави от това. „Ти няма да си на забой, защото ти там ще умреш.” И ме избави от това. Друг ме извади даже на външна работа...
Хорът на затвора
Това беше в началото, когато в Софийския централен затвор функционираше църква. Само там имаше действаща църква, имаше чудесен храм в центъра, между двете големи крила и централната сграда на затвора. Тази църква беше великолепно обзаведена с църковна утвар, свещници, икони и прочее... Но най-интересното беше, че на височина 3 метра, докъдето можеше да се стигне със стълба, тя беше изографисана с прекрасни сюжети с маслени бои, рисувани от затворници и художници.
Аз ще спомена един от от тях, който е влязъл в нашата нова история като един от най-големите терористи – Антон Прудкин. Той е руснак... Оказало се, че е много добър художник – две негови рисунки бяха чудесни: „Христос ходи по вълните“ и „Христос се моли преди Голгота в Гетсиманската градина“... Те бяха заличени след това.
В неделно време пееше църковният хор, който се състоеше от офицери, легионери, националисти, студенти и др. Хорът пееше великолепно, нямаше друг такъв църковен хор, но това бе заличено през 1949 г., когато започна последното настъпление на Сталин и Абакумов за разгром на институциите, които стоят срещу тях.
Аз още пиша, въпреки ослепяващите ми очи. Моята дъщеря, която присъства тук и е най-добрият ми помощник в живота и крепител, разчита моите „гарванаци“. Аз представям вече 4-та книга като свидетел. Свидетелствам като истински участник в събитията. Това завещавам на млада България.
Нека ги има моите писания и нека всеки си направи заключения за това. Тържеството на добрия човек е единствената възможност да се противодейства срещу тържеството на злото. Това е пътят на гражданина, за да излезе моята страна от дъното! Това е пътят на европейската цивилизация – да парира злото в света. Тя е призвана да извърши това.
ДО
Г-н АНДРЕЙ КОВАЧЕВ
ЧЛЕН НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ

ДО
УЧАСТНИЦИТЕ В ДИСКУСИЯТА
„КОМУНИЗМЪТ И НЕСЛОМЕНИЯТ
ЧОВЕШКИ ДУХ“

Уважаеми господин Ковачев,
Уважаеми дами и господа,
За мен е удоволствие да приветствам участниците в една толкова навременна и важна дискусия. В годината, в която се навършват 25 години от промените в България, считам за изключителна своя отговорност ясно и категорично да заявя, че е настъпил решителният момент да погледнем към миналото, без да се страхуваме да кажем истината. А истината гласи, че въпреки всички мракобесни опити за погазване на човешкото достойнство и свобода, дори в най-зловещите години на тоталитарния комунистически режим, в България са живели хора, готови да жертват и живота си в името на ценностите си и независимостта си.
Вярвам, че истината за съпротивителните движения срещу тоталитарната държава трябва да се разкаже на следващите поколения. Вярвам, че истината за жертвите и репресираните от тоталитарния режим в България трябва да се знае и от децата ни. Ето защо използвам случая да благодаря на г-н Ковачев за тази инициатива и за усилията му да бъде чут гласът на онези български дисиденти, политически затворници и знакови личности на прехода, които имат какво да разкажат на всички нас.
Падането на Берлинската стена се оказа най-яркият символ за краха на комунистическата доктрина, който вдъхнови хиляди хора от бившите социалистически страни за едно ново начало. Това е събитието, което отвори пътя към единението на Европа. Провеждането на подобна дискусия в сърцето на Европейски съюз е изключителен знак за изминатия от нас път. Убеден съм, че разговори като днешния ще ни направят по-единни и уверени, по-категорични в решението ни ежедневно да отстояваме принципите на демокрацията и хуманността.
Желая успех на дискусията!
13 октомври 2014 г.