Брой: 9, 5 март 2015 - Бъбреците

(Продължение от брой 7)

Виолета РАДЕВА
По тясна каменна стълба се изкачваме на Голгота. Параклис отбелязва мястото на смъртта на Иисус. Скалата, където е бил побит кръстът на мъчението, е покрита със стъклен похлупак. Вижда се пукнатината, появила се при земетресението в мига, когато, след като извиква „Елои, Елои, лама сабахтани!“, Иисус издъхва, а храмовата завеса се раздира от горе до долу. А днес душите на милиони последователи на Христос, изтръпнали от ужас и състрадание, ако бяха поети, биха излели чувствата си като Елизабет Браунинг:
„Викът на осиротелия Емануил
Разтърси целия всемир;
Тъй бе самотен и немил:
„Боже Мой, Боже Мой,
Защо съм изоставен?“
Тъмнина е. Всичко се е притаило в очакване на неизбежното.
Мълчим и ние. Всеки е потънал в своите мисли. Устни се движат безмълвно. Свещи горят, а пламъкът им изпраща към небето молитвите, родени в глъбините на сърцата. Усещам мистично присъствие. Въздухът е наелектризиран и пропит от източни благовония.
Но тук не разпознавам мястото от моя нявгашен сън като босоного момче…
С широко разтворени ноздри поемам уханието на светото миро, което монах с дълга посребрена брада разлива върху мраморната плоча на помазанието. Върху нея тялото на мъртвия Христос е повито в чиста плащаница от Йосиф Ариматейски, преди да го положи в новия си гроб. Вярващите попиват с памук и кърпи сместа от смирна, алое и ароматни масла. И пред мен оживява една друга сцена.
Витания. Наближава Пасха. Рави Иисус от Назарет е отседнал в къщата на Симон Прокажения. Докато е на трапезата, красива смугла жена с червеникава къдрава коса, подаваща се под синьо покривало, го приближава. Облечена е в дреха от персийска коприна, обута е в лаодикийски сандали. Носи алабастров съд, пълен с миро от драгоценен нард. Лицето й свети в екстаз. Лека и гъвкава е като газела. Ласките на пръстите й са по-приятни от вино и от ароматни масла. От устните й капе мед и мляко. Тя счупва съда и излива върху главата Му своето съкровище. Скъпоценното благовоние е за помазване на царе. Сега обаче жената помазва своя любим Рави за погребение. Назовавам я Мириам. В моите представи това е Мария Магдалина, онази, която живелият през 185-254 г. патриарх Ориген нарича Сестрата/Невеста от „Песен на песните“: „Черна съм, но съм хубава, йерусалимски дъщери, черна съм като кидарските шатри, но съм хубава като платната на Соломоновите шатри. Не ме гледайте, че съм мургава, защото слънцето ме е пекло…“ Същата, която признава пред Бог своята чиста любов: „Докато царят седи на трапезата си, моят нард ухае. Любимият ми е за мене като торбичка със смирна, ще прекара нощта между гърдите ми. Любимият ми е за мене като китка къна в лозята на Ен-гади“. Онази с очи като на гълъбица, с коси като стадо кози, които се спускат от Галаад, със зъби като току-що остригани и изкъпани овце, със слепоочия като резенчета нар, с гърди като близначета на газела, които пасат сред кремовете.
Почти не спах през нощта там, на деветия хотелски етаж, в ъгловата стая, колкото гнездо на голяма птица, с прозорец, вдигнат на метър и половина от пода. И причината съвсем не бяха хилядите на големия площад долу, които пяха, танцуваха, радваха се на фойерверките, надуваха свирки и ядяха лакомства до 6 часа сутринта след националния празник на Израел. След закуска тръгнахме към Божи гроб. За втори път стъпих върху шлифованите от милиони човешки стъпки големи каменни плочи и поех особения въздух, напоен с дъха на ароматни масла и екзотични билки. Сега редицата от чакащи се виеше като змия, захапала опашката си, захващаща в плътен пръстен мрачната и стегната с метални винкели едикула. Туристи от всякакви народи и раси се притискаха с надеждата да минат по-напред и по-бързо. Чуваше се говор на десетки езици. Думи се преплитаха, догонваха, настигаха и задминаваха. Мъже и жени, една невероятна смесица от лица, фигури и пъстрота на облеклото, стискаха свещи, показваха си икони, купени преди това от някое арабско магазинче, подвикваха си или стояха привели глави в отстранено мълчание. Но в това разноезичие и глъч отделих няколко свързани думи: „А това е коптският параклис. Тук може да се пипне онази част от камъка на гроба, където е била положена главата на Иисус“. Жената, изрекла това, беше от нашата група. Преди шест месеца идвала на екскурзия в Израел…
Обикаляме църквите и параклисите. Църквата „Жените мироносици и Мария Магдалина“. Църквата „Свети Яков, брат Господен“. Църквата „Света Мария Египетска“. Църквата „Свети 40 мъченици“. Параклиси. Още църкви. Други параклиси. Появявали са се по различно време. Строили са ги различни народности. Събаряни многократно. Възстановявани. Всяко време е оставило своя отпечатък. Сребърни обкови. Бронзови свещници. Помътнели и покрити с плесен стенописи. Богато украсени икони. Кандила. Има занемарени, полутъмни параклиси, чиито стопани са измрели или са се отказали от тях. Както сме направили ние, българите. Има обаче блестящи, отрупани със злато, скъпоценни камъни и шедьоври на ювелирното изкуство големи икони и цели иконостаси, към които всеки нов ден прибавя още блясък и великолепие. Католици, православни, протестанти, копти, арменци, а и откровени атеисти и просто любопитни туристи оставят своята лепта, принасят дарове от благодарност за изпълнена молитва или като чисто жертвоприношение.
До тръгването към летище Бен Гурион остава час и половина. Местната екскурзоводка предлага, ако някой иска, да ни покаже Виа долороса. Потегляме от Божи гроб с идеята да стигнем до Гетсиманската градина. Движим се по тясна наклонена уличка, в типичен за Близкия изток арабски базар. От двете страни над главите ни висят дрехи, килими, кожени чанти, лъскави шалове. Вървим край купища обувки, сувенири, местни лакомства и ядки. Носят се миризмите на фалафел и на остри подправки. За секунди се задържаме тук-там, за да отбележим наличието на числа, обозначаващи споменатите в евангелията места на важни събития от последните часове на Иисус. Като се отдалечаваме от Божи гроб, отдалечаваме се и от пазарската шарения и гюрултия. Вървим бързо, задъхваме се, но за 45-те минути, с които разполагаме, за да успеем да се върнем навреме за отпътуването към летището, искаме да извървим колкото се може повече от пътя на болката и плача, да видим храмове и места, свързани с Новия завет. Поглеждаме арменския параклис, където Иисус пада за първи път. Над входа е поставено релефно изображение на Спасителя, затиснат от кръста. Тук пък Иисус се свлича за втори път. А ето и мястото, където според преданието Вероника е избърсала с кърпа лицето Му от потта и кръвта. Тук Симеон Киринеец поема кръста…
Въпреки бързането, не успяваме да стигнем до Гетсиманската градина!
През годините, четейки евангелията, най-живо съм си представяла именно нея. Многократно бях преживявала бездънната самота на Иисус, когато в мрака на нощта мълви в молитвен екстаз: „Авва, Отче! За Тебе е всичко възможно; отклони от Мене тая чаша; но да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти.“ Но докато Той „се ужасява и тъгува“, както свидетелства евангелист Марко, Неговите ученици, въпреки обещанията си, все биват надвити от съня. И удря часът, предречен от Писанията, Синът Човечески да бъде предаден от своите и заловен. На хвърлей от това осветено от Иисусовите молитви място тръгнахме обратно. Огорчението ми беше безпределно. Елеонската планина и сгушената в пазвата й Гетсиманска градина се отдалечаваха като недостижим мираж. След няколко часа зад гърба ни щяха да останат завинаги и Ерусалим, и Обетованата земя, която Мойсей показва на евреите от връх Небо, преди да предаде Богу дух.
Тогава се зарекох, че ще се върна!
III. Благословена земя
Последният ден на октомври 2014 година. Летим с Боинг на EL AL. Аз съм на ред 24, в средата. Вдясно от мен седи усмихната и много чаровна млада еврейка. Вляво – около 50-годишен хубав мъж с прошарена светла коса и памучна риза на светлосини и бели квадратчета, също евреин. Разговарят със съседите си отпред и с тези вляво от пътеката. Тази изолираност от моите спътници ми дава възможност да се потопя в сладостното предчувствие за новата среща с древния Йерушалайм.
Автобусът, който ни очаква на летището, поема към ябълката на раздора между евреи и араби. Броени часове преди да пристигнем, еврейска кръв беше пролята на метри край стената, разделяща Ерусалим от Витлеем, съвсем близо до пропускателния пункт, през който преминахме по-късно вечерта в Палестинската автономия, за да се настаним в хотел „Парадайс“. Следите още личаха…
Мнозина от групата вадят фотоапарати и бързат да запечатат пейзажа край магистралата, растителността, която прави силно впечатление, стъпаловидно терасираните червени каменисти хълмове от двете страни на пътя ни, където всяко стъпало е грижливо насипано със слой плодородна почва. Пропътувахме 25-те хиляди квадратни километра на Израел на север и на юг. От запад до изток. Покрай река Йордан и Мъртво море. Покрай Генисаретското езеро и Голанските възвишения. Покрай Средиземно море. Движихме се все по пътища, за каквито всеки шофьор мечтае. Които радват сетивата и най-вече очите с подредените, оградени и номерирани фиданки отстрани, с нависналите облаци от виолетови бугенвилии, с шумоизолиращите платна, с чистотата и вниманието дори към най-дребния детайл. „Вместо да си дадат парите за по още една баничка, евреите ги хвърлят за асфалт!“ – жлъчно се пошегува съпругът на приятелката ми и предизвика смях у замлъкналите от изумление мъже наоколо. Тази реплика предизвика взрив от горещи коментари. Колко трябва да си лицемерен и лъжлив, или ако не си такъв, то да си изумително тъп, за да твърдиш, че по-важно е да раздадеш по 4,50 лева на четиристотин хиляди пенсионери, отколкото да вложиш средства и усилия в изграждането на магистрали и първокласни пътища, без които ничия икономика не може да се развива и без които няма модерна държава. Впрочем подобна на израелската пътна мрежа има и в Йордания. Убедена съм, че това е една от личните заслуги на европейски възпитания и светски настроен крал Абдула II.
Но българските поклонници и послушници на евразийската сатрапия нямат интерес да управляват държава с богато и проспериращо население, а смазани и унижавани всекидневно и по всякакви начини поданици. Затова малко ги е грижа дали този презрян човешки отпадък троши колите си по изровените тесни пътища, нито се стряскат, че при катастрофи у нас загиват повече хора, отколкото в горещи точки на планетата при бойни действия. Пътищата ни, осеяни с паметници и кръстове, приличат на гробище, в каквото постепенно превръщаме заради мързел, простотия, завист и безбожие цялата си райски красива земя. Оплакваме се, че сме малки и слаби. Че са нищожни ресурсите ни. Кръстосвайки обаче с бързите автобуси и Йордания, и Израел, си дадох сметка колко лъжлив и безпочвен е нашият жалостив хленч, колко лицемерно е поведението ни. Докато не преодолеем съсипващия ни мързел, култивиран у нас през годините на най-антихуманния социален експеримент – комунизма, когато всеки чакаше да му „дадат“ – работа, привилегия, възможност да открадва от „народното“, кола, жилище, образование; докато не престанем да се изживяваме като жертви, надяващи се някой да дойде и да ги „спаси“; докато не възродим инициативността си като човешки, творчески личности; докато не отхвърлим стария манталитет и не започнем промяната от самите себе си, ще кретаме в опашката на Европа. Израел е с четири пъти по-малка площ от България. Йордания има площ 89 544 км2 и население под 6 милиона. Като изключим плодородната долина на река Йордан, преобладаващата част от територията на двете съседни държави е пустинна. Но особено евреите за някакъв половин век са превърнали пустинята в райска градина, а ние за същото време от рай направихме земята си, селата си, градовете си, душите си една изгорена, безплодна пустиня.
И се сещам за пророчествата, че когато Бог събере в последните времена евреите, разпръснати сред останалите народи, Обетованата земя, станала за две хиляди години място на мерзост и запустение, ще разцъфти отново, ще се изцелят вгорчените води, ще се напълнят с риба и благодат.
Елик, екскурзоводът, на своя остарял и с объркана граматика прелестен български ни казва, докато се отдалечаваме от летището, че нашето пилигримство ще започне от… Гетсиманската градина! Вътрешно ликувам и имам желание да запея, да прегърна някого, да се усмихна и на най-мрачния човек.
Над нас сияе нежносиньо небе. Леки облаци димят в дъното му. Златиста светлина обгръща проснатия в далечината отвъд долината Кидрон великолепен град. В древността са го оприличавали на елен, който грациозно скача от хълм на хълм. Гледката оттук, от полите на Елеонската планина, е величествена. Белите каменни стени, порти, кули, храмове и стъпала блестят под косите лъчи на догарящото слънце. То ни облива с меки лъчи, гали ни с кадифена длан и си играе с потрепващите на тънките си стъбла късни цветя. Дълбоко поемам замайващия аромат на непознати треви, на въздишащи кипариси и на звънтящи тънки и остри маслинови листа. Някои извеждат названието на това магическо място от арамейското „гат-шамна“, сиреч „преса за маслини“. Други казват, че „Гетсиман“ означава „тоз, който върви по благоухания“. Ето я пред нас градината на благоуханията! Вековни маслинови дървета. Внушителните им дънери са старчески разкривени, сиво-кафявата им кора е грапава и напукана, а клоните им са изковани от чисто сребро. Ниска ограда. Върху подравнена и посипана с пясък подкова надпис от еднакви камъчета „PЕACE“. Над нас – пояси от тъмни кипариси и маслини. Докосвам грапавия камък, където Иисус по време на нощното си бдение моли своя Отец, ако може, да го отмине горчивата чаша. Нито дъждът през изминалите две хиляди години е отмил следите от Неговото присъствие, нито слънцето е изсушило Неговите сълзи. Три пъти за своите 33 години плаче Синът Човешки: за бъдещото разрушение на Ерусалим и неговото запустение и омерзение; когато вижда съкрушените от скръб Марта и Мария заради смъртта на брат си Лазар и тук, в нощта на изпитание и надмогване на човешкото. Видими за духовните очи, словата Му са гравирани върху сърцевината на камъка. А когато дойде отново да съди живи и умрели за делата и помислите ни, думите „Да бъде Твоята воля, Отче, не моята“ ще се изпишат с огнени букви върху небесната твърд. Като предупреждение да се смирим и да прекършим остриетата на гордостта, високомерието, завистта и злобата си.
Над камъка, където Иисус се е молил, италианският архитект Берлуци през 30-те години на ХХ век построява върху основите на две стари църкви Базиликата на агонията, известна още като Църквата на нациите. Тази елегантна и красива постройка носи очарованието на италианския стил. Великолепни мраморни колони поддържат богато украсения купол. Трънен венец от ковано желязо огражда правоъгълната скала и напомня за страданията на Сина Човешки, започнали в злочестия миг на неговото залавяне. Бих стояла тук часове. Бих идвала ден след ден, сезон след сезон, година след година. Бих чакала тук завръщането със слава на Спасителя, за да възтържествува справедливостта и законът на Любовта да измести завинаги Мойсеевия закон „око за око и зъб за зъб“.
Последни снимки на фона на Ерусалим, където в далечината блести позлатеният през 1994 г. купол с мюсюлманския полумесец на Храма на скалата и сребърният на джамията Ал Акса. Зад нас остават Гетсиманската градина и Елеонската планина.
Отбиваме се в църквата „Успение Богородично“. С широкото стълбище, чиито стъпала са изтрити от времето и стъпките на пилигримите, с масивните почернели каменни блокове във вътрешността, с аурата на святост и древност тя ме беше завладяла и при първото ми идване. Затова тук, в относителната тишина и спокойствие, се моля и запалвам свещи за всичките си близки, роднини и приятели. Вярва се, че на това място е погребана Божията Майка. Според друго предание апостол Йоан, комуто Иисус от кръста казва: „…ето майка ти“, а евангелистът добавя: „от оня час ученикът я прибра при себе си“, отвежда Дева Мария в Ефес и там завършват нейните земни дни.
IV. Видения и поклонения
Ефес е не по-малко притегателно място за поклонници от цял свят. Лайнери като плаващи крепости акостират на пристанището в Кушадасъ и огромни автобуси отвеждат туристи от другия край на земята да видят сгушената в Бюлбюл даг къща, където са преминали последните дни от земното съществуване на нашата Небесна Царица. От всички големи турски курорти край Егейско море всеки ден автобуси с почиващи поемат към Ефес и Славеевата планина.
Омагьосващо ми звучаха още при първия досег с древногръцката философия, поезия и история имената на йонийските полиси Милет и Ефес, Дидим и Троя, остров Самос. По техните покрити с мраморни плочи улици, под сенките на палми, край храмовете на древните богове са се разхождали поети и философи. От Милет са основоположникът на античната философия Талес и неговите последователи Анаксимандър и Анаксимен. В Ефес, построен според легендата от амазонките 2000 години преди Христа, се прославя друг философ – Хераклит Тъмния или наричан още „плачещия философ“, произхождащ от царско-жреческия род на Кодридите, който заради философските си размисли се оттегля в знаменития храм на Артемида Ефеска, едно от седемте чудеса на древния свят. Неговият трактат „Музите“, определян от Сократ като „превъзходен“, вероятно е унищожен от пожара, подпален от Херострат през 356 г. пр. Хр. От него са оцелели само около 70 фрагмента, цитирани от по-късни автори. Заради Ефес два пъти почивах в Кушадасъ и веднъж в Дидима.
Невероятна изглежда историята за откриването на къщата, където живее до смъртта си на 64 години Иисусовата майка, но тя не е уникална. Документирани са много случаи за намиране на свети места чрез пророчески сън или в състояние на транс. В 1812 г. прикованата на легло монахиня Анна Катерина Емерих (1774-1824) една сутрин изпада в транс и вижда как апостол Йоан напуска с Богородица Ерусалим и се отправя към Ефес, столица по това време на област Мала Азия от Римската империя. С удивителни детайли тя описва къщата, която Христовият ученик изгражда на отдалечено от града място, за да не предизвикват гнева на поклонниците на Артемида. Видението й би останало като никому неизвестно лично преживяване, ако през 1818 г. Клеменс Брентано не се установява в Дюлмен, Вестфалия, и не започва методично да записва виденията на Емерих, което прави до самата й смърт.
Кой е Клеменс Брентано?
Роден е на 8 септември 1778 г. в Еренбрайтщайн (дн. Кобленц), Германия. Заедно с поета Ахим фон Арним, с когото го свързва близко приятелство, издава в Хайделберг тритомника „Вълшебният рог на момчето“, събрал стари немски народни песни, с който се слагат основите на Хайделбергската романтическа школа. Неговата поезия е мост към модернизма. По-късно се отказва от писането на светска поезия и се отдава на религиозно творчество. Смята се за класик на християнската литература, но книгите му „Жизнеописание на Дева Мария“, „Години на учение на Христа“ и незавършената биография на Анна Катерина Емерих излизат повече от десет години след смъртта му на 28 юли 1842 година. Трябва да минат обаче още три десетилетия, докато игуменът на един католически манастир в Измир научава за видението на Емерих и решава да потърси има ли такава постройка в района на Ефес.
Така в 1891 г. са открити стени на къща в планината. Всичко отговаря точно на описанията. Жители на скътано по-далеч селце разказват на откривателите, че от незапомнени времена и те, и предците им почитат това място като гроба на майката на пророка Иса, както е назоваван Иисус Христос в Корана. Археолозите по-късно установяват неопровержимо, че нейните основи са от I век сл. Хр. Папа Лъв XIII посещава мястото през 1896 година. Реставрацията е извършена през 1950 г. и плътна червена линия отделя надстроената горна част. Поддържаната от италиански монаси капуцини светиня е удостоена с визита последователно от папа Пий XII, папа Павел VI, папа Йоан Павел II и папа Бенедикт XVI.