Брой: 49, 4 декември 2014 - ХРАНЕНЕ И ЗРЕНИЕ

Бележка на редакцията
На 29 май 1912 г. десетгодишният Фьодор Деркач и приятелят му Иван Маджар от с. Малая Перешчепина, намиращо се на 13 км от гр. Полтава, случайно откриват в една от могилите в местността Куртгород огромно златно съкровище, което по-късно, през 1984 г., Йоахим Вернер определя със сигурност като принадлежало на българския владетел Кубрат – основател на Старата Велика България. Иван Маджар по-късно свидетелства, че сред съкровището е имало и човешки кости, части от череп и пр. Намерените около 250 еднакви златни пластинки от обков, както и остатъци от кафява коприна, показват, че погребението на Кубрат е извършено по християнски, в покрит със злато ковчег, а не с трупоизгаряне.
Повечето от нашите историци, без да са посещавали този район, се произнасят самоуверено за гроба на Кубрат и спорят дали това е царско погребение, или е укрито съкровище. Тъй като могилата, в която е намерено съкровището, не е единствената такава в Куртгород, властите тук засега твърде неуспешно се борят с ширещото се иманярство, в което местни жители търсят поминък.
Разкопаването на другите обекти от некропола край с. Малая Перешчепина и на некропола в съседното с. Ново Санджари вероятно продължава и днес. Нелегалното продаване на откритите находките и до момента не е прекратено, а настъпилият въоръжен конфликт в този район на Украйна прави поне засега невъзможно справянето с проблема. Тези некрополи, без каквото и да е съмнение, се определят от археолозите, които са ги проучвали, като (пра) български.
Полтава е днешното име на старата Балтава. Като имаме предвид, че титлата на владетелите на волжките българите е била “Балтавар”, засвидетелствана от Ибн Фадлан чак през Х век, можем с голяма вероятност да приемем, че столицата на Кубрат е била именно там, а не във Фанагория.
Легендата за Фанагория, като столица на българите, се среща в художествени произведения, посветени на 1300 г. от създаването на българската държава, и няма историческа обосновка. По времето на Кубрат тази твърде малка византийска крепост дори не е била обитавана и вече наполовина е била потънала в Черно море. Свидетелствата на патриарх Никифор и хронистът Теофан споменават Фанагория само като мястото, от което започват земите, обитавани от българите, т.е. като гранична крепост, а не като тяхна столица.
Поради продължаващите спорове  в. „Лечител“ предлага на своите читатели статията на ст.н.с. Петър Добрев за гроба на Кубрат, както и описанието на Антон Герджиков за тържеството при откриване на паметника на българския владетел върху неговата надгробна могила на 18 август 2001 г. Използван е и текст от сайта на дружеството за българо-украинско приятелство.

Трябва свято да браним и почитаме гроба на Кубрат

Ст.н.с. д-р Петър ДОБРЕВ
Погребението на великия Кубрат е било едно от най-грандиозните в някогашна Европа. Край неговия обкован със злато ковчег е било положено огромно количество златни и сребърни ценности, част от които са били разграбени при откриването му, но дори това, което е останало, съдържа според първоначалните оценки над 21 кг злато, а според БСЭ (Большая Советская Энциклопедия, 1979 г.) – над 25 кг, и надхвърля трите най-прочути съкровища на траките, взети заедно – Вълчитрънското (над 12 кг злато), Панагюрското (над 6 кг) и Варненското (над 1,5 кг). Необикновено много са били и положените в гроба сребърни предмети, от които са оцелели над 50 кг, и в това отношение с него може да се мери само най-голямото тракийско сребърно съкровище – Рогозенското. Затова в редица справочни издания находките от гроба на Кубрат се сочат като едно от най-забележителните съкровища в Европа и като най-голямото съкровище от епохата на Великото преселение на народите.

Заветът на Кубрат към неговите синове. Худ. Димитър Гюдженов (оригиналът на картината се намира в сградата на Народното събрание)

Най-древната реликва, на която някога е била оказана честта да бъде погребана заедно с Кубрат, е едно блюдо с изображение на прочутия персийски цар Шапур II Велики (309-363 г.), което вероятно е било любим предмет на трапезата на Кубрат, а може би и на по-ранните български владетели. Друг ценен предмет е едно блюдо на епископа на гр. Томи (дн. Кюстенджа), изработено в началото на VI век. Тези реликви са пряко свързани и с историческия път на древните българи, които отначало са били съседи с Персия, а после и с Византия. Това рядко историческо съкровище е било открито през 1912 г. при украинско село Малая Перешчепина, на 13 км от Полтава, но едва към края на ХХ в. световната наука забеляза, че най-късните реликви в него датират от 70-те години на VII в., когато единствена държава на изток от Византия е била държавата на древните българи, и това послужи на немските учени Й. Вернер и В. Зайбт като първи сигнал, след който те след дълги проучван ия установиха по множество допълнителни признаци, че там е погребан великият български кан Кубрат.
По такъв бляскав начин е можел да почете своя водач само някой богат и силен някогашен народ, затова от погребението на Кубрат личи, че византийците явно неслучайно са наричали държавата на древните българи с името Стара Велика България. Преди да се разкрие това, бе съчинена за съжаление версията, че древните българи са били малобройно номадско племе, придошло от тюркските степи в района на Кавказ. Но от факта, че Кубрат е погребан на стотици километри от Кавказ – в сърцето на днешна Украйна, неочаквано пролича, че древните български земи са били твърде обширни, но това за съжаление дълго време е останало неразбрано и системно подценявано в българските учебници.
Гробът на Кубрат дойде да ни отвори очите и за това, че хазарският каган Йосиф неслучайно е описал древните българи като голям народ и дори ги е нарекъл „многочислени като пясъка в морето”. Днес това твърдение вече не изглежда фантастично, тъй като един народ, чиито земи са се простирали на стотици километри от Кавказ – до Канев и Полтава и от Днепър до Волга, не би могъл да бъде малък по брой и за това изразително напомни гробът на Кубрат.
Но откриването на този велик гроб предизвика у някои български историци твърде голям смут и една от причините беше, че малко преди да бъде намерен той, в България през 1980 г. бе създаден нашумелият филм „Аспарух”, в който няколко видни историци бяха прокарали идеята, че Кубрат не е бил погребан в земята, а е бил изгорен, както са били погребвани вождовете на тюркските племена. В съответствие с това в споменатия филм, гледан от милиони българи, Кубрат бе изгорен след смъртта си на огромна клада и това внуши масово представата, че той не е имал гроб.

Пръстените на Кубрат и монограмите върху тях

На този фон откриването на гроба на Кубрат през 1988 г. неочаквано постави в неудобство някои наши научни светила и в своята гузност те се втурнаха да твърдят, че откритият гроб едва ли е на Кубрат. Посетите от тях тенденциозни съмнения не са заглъхнали дори до днес. И като закъснял отзвук от това преди няколко месеца се появи фрапантното твърдение на историка И. Божилов, че не е открит никакъв гроб на Кубрат, което бе лансирано от телевизионния екран без никакви доказателства. Всъщност в това странно покушение срещу гроба на Кубрат няма нищо ново и оригинално, тъй като много преди И. Божилов същата декларация направи и археологът Ст. Станилов, който заяви на страниците на в. „Нова зора”, че ако някой бе прочел внимателно книгата на Й. Вернер „Погребението от Малая Перешчепина” (С., БАН, 1988), щеше да види, че там „не е намерен ковчег, а само остатъци от временна носилка”. Чрез това Ст. Станилов се опита да внуши, че самият откривател на гроба на Кубрат е посочил, че няма гроб, тъй като носилките се използват обикновено като съоръжения за пренасяне на мъртъвците до кладите за изгаряне.
Истината обаче е съвсем друга, тъй като в своята книга Й. Вернер не говори за носилка, а е написал и дори подчертал саморъчно следното: „Намерени са 250 златни плочки, обковка от дървен ковчег” (курсив, Й.В.). А щом има ковчег, значи има и гроб, затова както самият Вернер, така и редица справочни публикации сочат, че в Украйна е открит гробът на Кубрат и в неотдавна появилия се сборник Pereshchepina Treasure (Съкровището от Перешчепина) се сочи, че връзката на погребението с Кубрат изглежда сигурна („the link with Kubrat seems certain”). Но за съжаление на блъфа, чрез който Ст. Станилов се опита да оспори това откритие, явно са се хванали у нас и други историци, затова все още се чуват заблудени гласове, че не е намерен гробът на Кубрат.
Впрочем за всеки, който има очи, този свещен гроб е в състояние сам да се защити. Защото в него са открити не само златните плочки от ковчега, но и пръстените на Кубрат.
На първия от тях, показан отляво, известният палеограф В. Зайбт, привлечен за експертиза от Й. Вернер, разчете името на Кубрат, записано на гръцки като ХУВРАТ, поради замяната на липсващата в гръцката азбука буква Б с буквата В. Употребата на буквата Х вместо К в случая не е изненада, тъй като с Х е записано името на Кубрат в историята на Шарл Дюканж, а също в най-старата арменска география „Ашхарацуйц”, което навежда на мисълта, че в своя оригинал това име е започвало с особения звук КХ, който в някои случаи е бил записван като К, а в други – като Х.

Надгробен надпис „Анзи Зера итци асо е“ (На Анзи Зера прахът е [тук])

Още по-интересен е вторият монограм (на пръстена вдясно). На него вместо гръцката буква Вита е нанесен знак, подобен на буквата Б в иберийската писменост от Кавказ, който е бил употребен вероятно, за да се запише по-точно името на Кубрат. Същевременно на дясното рамо отдолу е нанесен завършекът IЕ и, ако се добави той към името Хубрат, се образува изразът „Хубрати е”. Абсолютно същата конструкция имат и два старинни български надписа, намерени край Силистра (вж. снимката вдясно), на които В. Бешевлиев разчете изразите ЗЕНТИ АСО Е (На Зент прахът е) и АНЗИ ЗЕРА ИТЦИ АСО Е (На Анзи Зера прахът е).
Тези надписи, започващи с имената ЗЕНТИ и АНЗИ и завършващи с думата Е, показват, че изразът ХУВРАТИ Е означава „На Хубрат е” и е гравиран като белег, че пръстенът принадлежи на Кубрат. Вече съм писал, че подобни кратки изречения се срещат масово в един от старите български райони отвъд Кавказ – долината на Булгар чай, където думата Е е форма за 3 л. ед. ч. от глагола ЕС (съм) и се съдържа в изрази като ЕВ МУАЛИМ Е (Той учител е), ЕВ НОНБОЙ Е (Той хлебар е) и други подобни.
Освен тези два пръстена, в Ермитажа е открит и трети пръстен от същото съкровище, за който В. Залесская предполага, че е принадлежал на патриция Органа. Според мен това е съмнително, понеже Органа, който е бил вуйчо на Кубрат, е починал вероятно преди него и едва ли е могъл да сложи пръстена си в неговия гроб. По-вероятно е третият пръстен да е бил дарен на Кубрат по случай присъдената му от Византия титла патриций, за която споменава патриарх Никифор. Косвен белег за това е, че върху дясното рамо на третия монограм е нанесено съчетанието ИК, от което заедно с другите букви може да се образува гръцкият израз ХУБРАТУ ПАТРИКИУ (на патриция Кубрат).
Като цяло откритите в гроба три златни пръстена с монограми, които са били използвани и като печати, както и стотиците златни плочки от ковчега, 32-те други златни и сребърни реликви, в някои от които са инкрустирани сапфири, аметисти и други скъпоценни камъни, а също огромният брой златни монети са ярки белези, че при Малая Перешчепина е погребан не обикновен велможа, а държавен водач.
И тъй като неговото име е посочено нееднократно като Хубрат, Й. Вернер и В. Зайбт напълно логично са заключили, че гробът принадлежи на великия кан Кубрат. Специфичната древнобългарска конструкция на израза Хубрати е също показва, че в златния ковчег, от който е останала само обковката, е бил погребан Кубрат. Но тъй като в България цели поколения историци бяха осакатени от въведената през 1948 година куриозна резолюция „да се изкорени немарксисткият филологически метод в историята”, не е чудно, че днес се намират боси научни „босове”, които, поради безсилието си да разчетат древните Кубратови монограми и да ги сравнят с подобните на тях български надписи, са се заели с Херостратовска стръв да отричат гроба на Кубрат и чрез това да покажат нагледно, че никой не може да навреди по-силно на България от високо възкачилите се потомци на Паисиевите юроди, които Ботев неслучайно е наричал „дружини за обиране на мъртвите”.
Върху тази светиня не бива да пада прахът на нашето бренно време. Защото тя възкреси като по чудо цяла забравена древна епоха и дойде, за да ни напомни, че произлизаме не от някакво дребно племе, а от един голям древен народ с име БЪЛГАРИ. Истинско щастие е, а може би и знак на съдбата, че точно в навечерието на днешните смутни години – през 1988 г. – в България бе публикувана книгата, съобщаваща, че е открит гробът на Кубрат, а паметникът върху него бе издигнат по времето, когато българският народ започна неудържимо да оредява и ни стана до болка потребен Кубратовият завет да не се делим един от друг и да търсим щастието си в своето единство. Затова трябва свято да браним гроба на Кубрат от всякакви посегателства и не само да го почитаме, но и да обединим около него своя български дух, защото без това трудно ще съживим нашето бързо изстиващо българско огнище. Заветът на Кубрат ни сочи, че най-мощната сила на света е духовното сцепление, но за да задейства тази проста истина, е необходимо да не ни управлява простотията и всички заедно, от горе до долу, да станем един народ с една душа.