в-к Лечител
в-к Лечител
 

Останалото е мълчание

Брой: 38, 23 септември 2021 - ВАКСИНИТЕ: ЗА И ПРОТИВ

На лекарите герои от нашия град

Марта РАДЕВА

 - Госпожо, моля, напуснете алеята! Забранено е.

- Мислех, че е само за Морската градина…

- В Заповедта на кмета е включена и Алея първа.

Полицейската кола я подмина, но младият полицай проследи през прозореца стъпките й до отсрещния тротоар. Плавно потръпващата синева, фрагментирана сред зеленото море от вековни дървета, се отдалечи още повече от очите на Мария. Крайморският булевард заглуши  тласъците на далечните вълни. И днес срещата й с морето не се състоя.

Когато затвориха областните градове, първата й мисъл беше: „Морето!“ Няколко дни Мария се чудеше как да стигне до него. Да се качи на влака и да слезе не на централната гара, а на крайната спирка – там едва ли някой ще я спре? Но скоро разбра, че заради подобни хитринки закриват временно малката гаричка. Да отиде за лекарствата си до някоя аптека, това поне е разрешено? Не става: и в нейния град има аптеки, и те се снабдяват от областния град, без да има нужда да се ходи там. Можеше да даде кръв – по телевизията чу, че са намалели кръводарителите – и пътем ще види морето. Но от Кръвния център й казаха онова, което и тя, лекарката, си знаеше: „Щом имате астма, не можем да ви вземем кръв – ще получите задух“. Като затвори телефона, все още малко се колебаеше. Те казаха: „за ваше добро е“. Ами ако не го иска това добро? Но Мария все пак ги послуша: не бе сама – защо да страдат децата й? Сякаш внезапно, някъде много отдалеч, дочу присмехулния глас на Христо: „На колко години си вече? Как не спря да хвърчиш!“ И кротката тъжна усмивка на светлото му лице, останало завинаги на трийсет, я накара да се смири.

А морето често се разливаше в нейните сънища: ту бурно и заплашително, ту спокойно и дори топло и гъсто – като безопасно разтопена, ленива лава… и в него спокойно се разположили ония, които обича. Спомни си първата среща с него. Бе шестгодишна, живееха във вътрешността на страната и когато за пръв път се изправи пред този жив безкрай, се стъписа от застрашителното му величие. Затворена вкъщи, сега Мария сякаш живееше само със спомените си, които й помагаха да преглътне някак настоящето. Припомни си как в края на миналия век заведоха със стария трабант баба й Мария на море. Колко неловко й беше на старата жена да замени черната си забрадка с бяла кърпа и как запретна тъмната си фуста, за да седне върху хавлията под импровизирания сенник от четири колчета и чаршаф… Дали за пръв път беше попаднала на плажа? На почти същата възраст, на която баба й остана само две лета след този плаж, Мария не се имаше за стара, а с морето си бяха близки познати.

Спомените я придърпаха сега все по-далече и по-далече назад. В рода им имаше жена, умряла от испанския грип, прабаба й Съба. Беше виждала неин портрет на стената в старата къща, някой беше казал, че даже прилича малко на нея. И нищо чудно, навремето родителите на Мария решили името на първото им дете да започва с буквата на починалата млада жена: като утеха за сина й, който останал сираче на седем години. Зарадвали работливия свекър, но това първо дете – шестгодишната русокоса Събина, бързо отишло при баба Съба.

Чернооката Мария се беше родила на нейното място… Но никога не я напусна чувството, че не може да излекува раната, оставена от синеокото момиченце с големите панделки, което я гледаше от портрета в детската стая…

От цялата къща през 1918 година само две жени умрели. Всичките се заразили, но епидемията отнесла двете недоспали снахи с малките деца. Заради слабата си имунна система, срината от десетилетия нощни смени и от тичането след родените едно след друго внучета,  децата на Мария настояха тя да си тръгне от Острова. Беше началото на март, върна се в малкото градче, където бе отгледала сина си и дъщеря си. Бяха минали пет години, откакто напусна градската болница, и може би за пръв път в живота си -  през четиринайсетте дни на карантината -  усети какво значи пълна безтегловност. Нито работа, нито деца, нито внучета, нито пък можеше да отиде при престарелите си родители от другата страна на планината. Не се срещаше с никого, не излизаше, не можеше да пътува…

В началото на април не можа да издържи, написа декларация, че има работа в Данъчното,  и тръгна за  областния град. И този ден, когато не й позволиха да види морето, Мария взе своето решение. Не че точно този полицай, тази алея, тази слънчева мразовита априлска утрин я накараха да го направи… Но тогава разбра, че повече не може да остане вкъщи. Бе напуснала болницата след раждането на първото си внуче. След година се роди и второто, после и синът й се зажени, и те чакаха дете… и не усети как минаха пет години. Върна се заради епидемията, преди да се роди четвъртото момче, а усещането й от първите месеци  на Острова – че е като изкоренен трънак, на който вятърът дава посока, я връхлетя с нова сила. Уж беше отново в своя град, където хората я познаваха и винаги се чувстваше необходима, а й се струваше, че някогашният поток от доверие и любов бе пресъхнал. Сякаш никога не го е имало.

Затворена седмици наред в малкия си апартамент, най-напред се хвърли жадно към книгите, за които по-рано не бе имала време. В тия дни домашната им библиотека и компютърът бяха  почти единствената  връзка  на Мария със света. Търсеха я понякога съседите – да ги успокои, че не са заразени, или да препоръча лекарство, но се случваше рядко и от разстояние. Беше се приспособила към това ново общуване, в което маската скрива горчиво отпуснатите ъгълчета на устните, а ръкавиците – жадните за докосване ръце… Но много, много й липсваше онази любов…

От морето Мария очакваше да постави света й на мястото му и нея самата на мястото й в тоя свят. Както някога, когато й трябваше само час път, за да измие тъгата си в него. И несбъднатата среща с морето в онзи априлски ден я накара да вземе решение. Още щом слезе от влака, Мария пое към бялата сграда на хълма, където  бяха преминали трийсет години от живота й. Сега се връщаше отново там: без никакви планове, без да поставя условия и без ясен поглед в бъдещето… С едни само спомени. И с неутолимата си жажда за любов.

В Спешна помощ й се зарадваха. Тази неблагодарна служба в малкия град бе задържала само няколко пенсионери и две млади души, наскоро завършили медицина. Още в началото стана ясно, че Мария ще кара всички извънредни нощни смени: нали нямаше никого вкъщи. И така – вече шест месеца.

***

Сега Мария отново виждаше фрагментирано морето с искрящите неспокойни вълни, които се раждаха на метри от брега и умираха в срещата с него. Гледаше ги от прозореца на линейката, през короните на кестените по крайбрежния булевард. Но не като лекар беше в колата Мария, а като пациент, на път за най-голямата областна болница. Цялата гореше и с мъка задържаше задушаващата я кашлица.

Не знаеше дали някога ще види отново морето. Знаеше само, че всичко се случва така, както трябва да се случи. Защото още чуваше как всичките й колеги ръкопляскаха, докато тя влизаше в линейката. И този спомен сега заглушаваше плясъка на морските вълни, превръщайки морето в кадър от ням филм.

Останалото е… мълчание.



Брой: 38, 23 септември 2021
 
 
Продукти
 
ДИНАФОРС® екстра стронг
 
Урисан® Проста
 
КАНДИМИН® (CANDIMIN)
 
Lechitel.BG :::
 
Биомаре Имуно
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД