в-к Лечител
в-к Лечител
 

Откраднатият Ботев

Брой: 22, 29 май 2014 - Не! на пушенето

     или как не научихме за още едно „неизвестно Ботево произведение”

     Веселин КАНДИМИРОВ

     Българската историческа наука обитава пространство, в което историческите и литературни митове се ценят наравно с фактите. Затова не е чудно, че дълго време след 1945 година събраните съчинения на Ботев започваха с кратък, половинстраничен текст, озаглавен „Символ-верую на българската комуна”. Официалните издания се приемат като образец на достоверност, и все пак при прочитането на въпросното „Верую” дори у неизкушения читател оставаше странното чувство за липса на отстояние във времето, сякаш бе писано от съвременник. 
     Слабо известен е фактът, че това „Верую” се появява на бял свят късно – половин век след смъртта на Ботев. Основна заслуга за това появяване имат двама човека: Велико Попов, приятел на Ботев от емигрантските му години и известният ботевист Михаил Димитров. Димитров е автор на едно интересно, но идеологически оцветено изследване на Ботев от 1919 г. и член на БКП от 1920 г. След 1944 г. по политически причини става академик, ръководител на института „Христо Ботев” и така на практика получава монопол върху ботевистиката в България. 
     През 1924 г. той научава от В. Попов, че последният е притежавал интересни документи от Ботев, но през 1887 г. бил посетен от Захари Стоянов (тогава Захари събира материали за Ботевата биография), който му ги взел, а у Попов останали преписи от тях. 
     М. Димитров пожелава и получава през юли 1924 г. текста на ”Верую"-то, подписан: „Хр. Ботйовъ, Галацъ, 20 Априлъ 1871 г.” По-късно, през есента на 1925 г. получава и текста на телеграмата, изпратена до Парижката комуна. Той, обаче, не издава тези документи. "Верую"-то е публикувано от Г. Бакалов чак през 1934 г. със странното обяснение, че го е намерил в Московския централен архив като донесение на руския консул в Галац. 
     През 1991 текстологът и литературен историк Илия Тодоров публикува в сп. “Летописи” (бр. 1, 1991) изследване, в което оспори принадлежността на "Символ-верую на българската комуна" и телеграмата до Парижката комуна към перото на Ботев. Доводите му са солидни: ние познаваме “Веруюто” в късен текст от 1924 г., писан не от ръката на Ботев; невероятно е да подозираме Захари Стоянов в укриване на сведения и документи за Ботев; езикът на “Символ-верую” не е езикът на Ботев, а езикът на Коминтерна. В текста има фактически грешки: например, до април 1874 г. Ботев никъде не се е подписвал като “Ботйов”, нито е бил известен под това име, а само като “Петков”. Прилагателното “единен” („единний”), щедро използувано в текста, не се среща в речника на Ботев, нито в речника на Найден Геров и вероятно е образувано в българския език по-късно под руско влияние. Основният извод на И. Тодоров е, че няма доказателства за автентичността на тези произведения. 
     Очевидно сме изправени пред литературна фалшификация. Следващите редове разглеждат някои подробности по станалото, както и причините за нея.

*********

     Внимателният прочит на свидетелството на М. Димитров за откриването на тези документи (в бележките към неговото издание на ботевите съчинения „Хр. Ботев, Съчинения, т. 1, София, 1950) предизвиква съмнения. Той твърди, че В. Попов още през 1921 г. е уведомил с писмо централния комитет на БКП за съществуването им, а от друга страна, при срещата си с Попов през 1924 г. научава, че все още никой не знае за тях. 
     Има още едно официално свидетелство на Димитров за станалото – в интервю за в. "Земеделско знаме" от 20 февруари 1965 г. Там той казва: „На Велико Попов дължим единствения препис на Ботевите „Символ-верую” на Българската комуна и телеграмата до Парижката комуна. Когато той ми ги даде, посветих Г. Бакалов в щастливата находка. Щастлива, но не за онова време... Преписах ги между редовете на една немска антропология и ги дадох на Бакалов, който ги обнародва в своята биография на Хр. Ботев от 1934 година.” 
     Тук М. Димитров рисува мрачна картина на живот в конспирация. Находката е пареща тайна, която го прави щастлив, но той не бива да показва радостта си. Общува с Бакалов едва ли не с шифрограми, скрити в немски антропологии. Каква ли е причината за тази предпазливост? От текста човек остава с впечатление, че М. Димитров е получил двете произведения едновременно и веднага ги е дал на Бакалов, докато преди това той твърди, че е получил телеграмата година и нещо по-късно. Следователно, тайната операция с немската антропология трябва да се е състояла най-рано през есента на 1925 г. и той е държал Бакалов в неведение за наличието на Веруюто повече от година. Но не би могъл да му ги даде, защото през юли 1925 г. Бакалов е емигрирал и не се връща чак до 1932. 
     Интересно е и друго: защо Бакалов крие източника на Веруюто, когато го публикува за пръв път през 1934 г.? Обяснението на Димитров е, че той искал да пресече пътя на полицията „да издирва откъде и как е попаднал този документ в ръцете му”. Едва ли полицията по онова време би се занимавала с литературни изследвания. Може би е искал да предпази информатора си В. Попов от евентуална репресия? Но по онова време той отдавна е покойник – споминал се е в края на 1926 г. 
     И кой в същност е източникът на Бакаловата публикация? В нея текстът на "Верую"-то се различава от този, който М. Димитров получава през 1924 г.- съдържа 22 думи по-малко. 
     Толкова разминавания в свидетелски показания говорят, че авторът им се опитва да скрие нещо.

*********

     Само че следи винаги остават. И днес, ако човек копне по-надълбоко, все ще изрови нещичко. 
     В Старозагорския държавен архив се пази архива на В. Попов, постъпил там на 30 март 1980. (фонд № 819, оп. 1) Той може да се нарече и архив на неговия зет, Христо Бонев, женен за дъщеря му Иванка Попова. След 1944 г. Хр. Бонев, подбуден от неочакваната известност на тъста си, започва да събира материали от и за него и да ги придружава със собствени бележки. От тези публикации се вижда, че М. Димитров поддържа връзка с В. Попов поне от 1921. Но научава за наличието на неща от Ботев едва през юни 1924, когато посещава В. Попов в дома му и изтръгва от него обещание да му го изпрати.
И наистина получава "Верую"-то. Месец по-късно му го донасят в къщи Хр. Бонев и Иванка Попова. Събитието е описано от Бонев в бележка, останала в архива: (ф. № 819, оп. 1, а.е.10) (сн. факсимиле) 

     „Забележка 
     За „Символ-верую” 
     През лятото на 1924 г. отидохме с дъщерята на Величко Попов, която беше вече моя другарка, посетихме в къщата му Мих. Димитров, София и му предадохме лично в препис „Символ-верую” от Хр. Ботев. Димитров се зарадва твърде много. На връщане в Ст. Загора ние го посетихме повторно в къщата му, разговаряхме с него по-надълго и на тръгване той ми предаде затворено писмо да го предам лично на Величко Попов заедно със сумата 500 (цяла банкнота) и да го поздравя от името на Мих. Димитров...” 
     Това „затворено писмо” очевидно е писмото от 21 юли 1924, което се намира в същия архив. (ф. № 819, оп. 1, а.е. 4) Ще прекъснем цитирането на бележката, за да го публикуваме изцяло: 
     „Уважаеми г. Попов, 
     Получих „Веруюто” и не зная как да Ви благодаря. Може смело да кажем, че този е за сега най-ценният документ, който науката познава за Ботева. Вашата заслуга да го запазите е неоценима. Той повдига толкова много въпроси! Науката за Ботева ще Ви остане признателна на вечни времена. 
     Сега друго. Вашата дъщеря и зет ми казаха, че Вие бихте искали самичък да издадете казаното „Верую”. Разбира се, това би било великолепно! То е Ваше право и аз ще се въздържа да го обнародвам, докато не направите това Вие. 
     21.VII.1924 
     София 
     Поздрави 
     Мих. Димитров” 

     Виждаме, че действителността през 1924 г. е съвсем различна от официално описаната през 1965 г. Няма и дума за страх от властта, конспирация, немски антропологии и пр. М. Димитров изпитва непомрачена радост от получения „най-ценен документ, който науката познава за Ботева”(?!), хонорува го щедро (по това време 500 лв. са десетина работнически надници) и е готов да го обнародва веднага, ако самият Велико не стори това. 
     Защо не го прави три години по-късно, когато последният вече не е между живите? Може би отговорът се крие в по-нататъшните редове от бележката на Хр. Бонев: 
     „...А по-късно, по пощата му изпратихме преписа от молитвата „Отче наш”, пародия от Хр. Ботев.” 
     гр. Ст. Загора 
     21. III. 1965 г. Хр. Бонев” 
     Да, няма грешка. Току-що научихме за още едно неизвестно произведение на Ботев, съхранено от В. Попов: пародия на молитвата "Отче наш". 
     Защо това негово произведение не се среща в събраните му съчинения, не е влязло в читанките и въобще никой не знае за него? Защото М. Димитров го е скрил. 
     Защо един виден комунистически ботевист, според „Кратка българска енциклопедия”„допринесъл за използване Ботевото идейно наследство в борбата против буржоазната идеология”, няма да огласи едно известно само нему Ботево произведение, подходящо за тази цел? 
     Ами защото е разбрал, че играта, както се казва, загрубява. Апетитът на неговия информатор, Попов, се е увеличил и работилницата за „неизвестни ботеви произведения” може да излезе извън контрол. 
     И М. Димитров си затрайва. Този път няма нито хонорар, нито похвали. Неговите дописници в Стара Загора разбират, че са прекалили и също замълчават. По-нататък всички се държат така, сякаш никакво „Отче наш” не е имало и само непредпазливата бележка на Хр. Бонев напомня за него. (А може би то се спотайва в книжата на М. Димитров, пазени от неговите наследници и някой ден ще се появи на бял свят?) 
     Дори М. Димитров искрено да е вярвал, че „Верую"-то е оригинално Ботево произведение, след случая с „Отче наш” би трябвало да се усъмни в източника си. Но ние не вярваме в наивността на един професионален историк, психолог и философ като него. Ако е изпитал съмнения след този случай, те са били от друг характер. Станало му е ясно, че В. Попов може да поднесе изненади. Например, от Стара Загора да изплува още някоя неизвестна творба на Ботев, да попадне в нежелани ръце и да компрометира начинанието. Затова не се е решил да публикува "Веруюто”. Прави го едва през 1934 г. Г. Бакалов - с половин уста и укриване на източника. 
     Това е вкратце историята на раждането на тези „ботеви произведения”. Можем да отнесем това раждане към сравнително тесен период – между 1921 и юни 1924 г. Въвеждането им в обръщение през юли 1924 г. е точно между двата върха на комунистическа активност по това време – метежът от 1923 г. и покушението в църквата „Св. Неделя" през 1925 г. и трябва да се разглежда като част от същото усилие.

*********

     Ако съпоставим твърденията за „комунистическата” дейност на В. Попов (и самия Ботев) с казаното от З. Стоянов, ще забележим също интересни неща. Захари обилно е използувал казаното му от В. Попов. За галацкия период от живота на Ботев той е основният източник. Трябва да сме му благодарни, че е запазил за поколенията тези Великови спомени. 
     Но прави впечатление, че В. Попов играе в тези събития периферна роля. Той е по-скоро наблюдател, отколкото участник. За неговото място в тях най-добре говори един цитат от биографията: “Велико Попов участвувал един път в събранието им (на Ботев и другите хъшове – б.а.) и чул, че тия цели били следующите: да се съставело едно социалистическо-хъшовско общество от българи-емигранти, което да има своя печатница, свой орган, библиотека, програма, устави и пр.” 
     Как да съвместим сведението за това случайно участие на В. Попов в събранието на ботевите съмишленици с разказа му от 1924 г.: ”...През пролетта (на 1871) основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от “Веруюто””? Ако приемем казаното от него за вярно, излиза, че тогава Ботев, успоредно със социалистическо-хъшовското си общество изведнъж създава една нова организация, състояща се само от него и В. Попов, с единствен програмен документ “Символ-верую на българската комуна”, и двамата тръгват да основават бюра (комунистически, според М. Димитров). С какво са се занимавали тези бюра след основаването им? Може би с наизустяване на "Верую"-то? Защо в това не участвуват другите съмишленици на Ботев? За целта В. Попов би трябвало да зареже училището, в което е единствен българин-служител, насред учебната година и да тръгне да основава бюра. Но това някак си не прави впечатление на училищното настоятелство и той остава учител чак до 1874 г. 
     Дали през 1887 г. В. Попов е разказвал всичко това на Захари? Най-вероятно и през ум не му е минало да го прави. И самият Захари, който е бил наясно с нещата повече от всеки друг, не би му повярвал. 
     Същите подозрения изникват и в случая с телеграмата до Парижката комуна. Какво означава изразът ”Българска комуна” през 1871 г.? Какво биха си помислили в комитета на Комуната, ако наистина бяха получили телеграма с такова съдържание? Нищо друго, освен че в българският град Галац населението също е въстанало и е провъзгласило комуна, подобна на парижката. Само че какво беше това “България”? 
     Не, и това не би казал през 1887 г. В. Попов на Захари. 
     Ако сравним езика на “Символ-верую” и езика на автентичното Ботево произведение “Смешен плач”, писано по същия повод, ще видим, че навсякъде в последното Ботев използува думата “комунист” в смисъл на "участник в комуната". Когато, обаче, говори за идеологията на същите тези комунисти, той я нарича с обичайния за онова време термин “социализъм”. Ако беше автор на "Символ-верую"-то, Ботев би казал: "Изповядвам единия (не единния – б.а.) светъл социализъм", а не “комунизъм”. През 1887 г. В. Попов прави същото. Когато дава сведения за Ботев, той говори за "социалистическо-хъшовско общество" (а не за "комунистическо-хъшовско"), “което да влезе в съобщение с другите социалисти и конспиратори в Европа”.

*********

     През 1921 г., петдесет години след Парижката комуна, думата “комунист” има вече друг смисъл. Променил се е и самият Велико Попов. След убийството на Стамболов той, като негов привърженик, е имал неприятности и се затворил в себе си. Оттеглил се от политиката, не намирал общ език с хората, отказвал да говори за миналото. 
     Не знаем кога той е започнал да симпатизира на комунистите. Но е ясно, че през 1921 г. старият и забравен човек вижда една възможност да напомни за себе си. Противно на някои мнения, на В. Попов не е било трудно да напише “Верую”-то. То просто е пародия на православния Символ на вярата: в него Бог Отец е заменен с “единната обща сила на человеческий род”, Исус Христос - с "комунистически ред", Свети Дух - с "духът на разума", и т.н. Въздействието му, което кара някои да го приемат за Ботево произведение, всъщност е остатъчното въздействие на оригинала. 
     Кое е най-важното в казаното дотук? Може би, че презумпцията за невинност важи и за Ботев. Какво по-сигурно доказателство за Ботевата невинност в случая от това, че няма доказателства за неговото авторство?



Брой: 22, 29 май 2014
 
 
Продукти
 
БОДИФЛЕКС® МСМ (Bodyflex® MSM)
 
Витатабс® Калий
 
Калций пюър D
 
Lechitel.BG :::
 
Биомаре Имуно
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД