Брой: 51, 22 декември 2016 - ЧЕСТИТА КОЛЕДА!

Д-р Евгения МАРКОВА, 80 години:
ПРИРОДАТА НИ ПОМАГА ДА СМЕ МАЛКО ПО-ЩАСТЛИВИ И ПО-МАЛКО БОЛНИ

Педиатър с близо трийсетгодишна практика и с огромен лекарски опит, натрупан главно в клиниките на "Пирогов", след пенсионирането си д-р Маркова продължава да разширява професионалния си кръгозор чрез тематиката и дейността на фирма "Лечител".

Д-р Евгения Маркова е родена през 1936 г. в София. Майка й е домакиня, с гимназиално образование, баща й е завършил Американския колеж в Симеоново, а висше образование по международна търговия получава в Лайпциг, Германия. Сред предците й има и лекар - дядо й, Георги Ефремов, завършил медицина в САЩ, който след дипломирането си се завръща и практикува в България, където издава и известния навремето си здравен вестник "Добро здраве".
През 1960 г. д-р Маркова завършва Медицинската академия, след което е разпределена на работа в окръжната болница в Благоевград, където остава четири години. Като най-голям свой професионален шанс тя определя възможността да попадне в Центъра за спешна медицинска помощ "Пирогов", и конкретно - в екипа на проф. Николай Минков, завеждащ Клиниката по урология. През 1989 г. отива в Тунис, където работи като педиатър две години.
През 2001 г., няколко години след пенсионирането си, д-р Маркова започва работа за фирма "Лечител" - първо като продавач-консултант, впоследствие като медицински консултант за вестника.
Майка е на син и дъщеря.
С неугасналия си интерес към всичко ново в живота, в света, в нейната професия, д-р Маркова си е спечелила многобройни почитатели и "задочни пациенти" сред читателската аудитория на вестника, които нерядко й изпращат своите благодарности за адекватните съвети и препоръки по конкретни въп­роси. Сега ще имат възможност да опознаят по-отблизо тази изключителна жена и специалист, чиито изяви, външен вид и тонус са убедителни доказателства, че жизнената и трудовата активност са сред най-важните фактори на дълголетието.

• Доктор Маркова, сигурно мнозина са Ви казвали, че изглеждате по-млада от своите 80 години. Но Вие на каква възраст се чувствате?
- Догодина, през март, ще навърша 81. Но духовно се чувствам много по-млада. Имам известни физически затруднения, предимно с опорно-двигателния апарат, но ги преодолявам. Е, хипертония... е, малко стенокардия - все неща, които са преодолими за момента.
• Не са пренебрежими, но - преодолими.
- Точно така! И те не ми пречат да продължавам да живея, да работя, да се интересувам от всичко ново, въпреки че съм пенсионерка от вече 25 години.
• А по каква причина продължавате да работите - дали от убеждението, че така поддържате тялото и ума си във форма, дали заради любопитството ви на лекар, който не иска да изостава от професията си, или поради тривиалната за българския пенсионер необходимост от допълнителни доходи?
- Бих обединила в отговора си и трите довода заедно. Но нека разкажа как започнах да работя за "Лечител" и защо. След първите ми години в пенсия виждах, че натрупаното като знания и опит си отива. Имах няколко покани да работя в един или друг медицински център, но вече не исках да се занимавам с активна медицина - когато си педиатър, работиш с деца, непрекъснато трепериш за пациента, особено за тежките случаи. Страхуваш се за него, отговаряш за него... След три десетилетия в професията вече не можех, по-точно - не исках да нося товара на тези страхове. И дори сега, ако съм изправена пред такъв избор, ще взема същото решение...
Но човек не иска да загуби всичко, което е успял да постигне и създаде с толкова много труд, и аз започнах активно да търся по РЕП-овете някакви издания, информация за новостите в медицината... Тази наука - някога исках да правя научна кариера - винаги е била във възход, винаги е имало нови неща, винаги е имало търсения, постижения... Така, някъде около 2000 г., попадам на вестник "Лечител". Започвам да го чета и той започва да ми харесва все повече. Купувам си от продуктите в магазините на фирмата - и те ми харесват! Тогава във вестника се появи обява, че "Лечител" търси консултант-продавач, който да знае английски и да е относително активен човек. Веднага си изпратих препоръчано документите, но не последва никакъв отговор. Реших се да отида в редакцията, където се срещнах с главната редакторка, г-жа Светла Цонкова, светла й памет! Споделих й предположението си, че вероятно не са се спрели на мен, защото съм стара (тогава бях на 66), а тя се засмя: "Но, моля Ви, ние не търсим манекенка, а продавач-консултантка". Оказа се, че моите документи изобщо не били доставени от пощата... След кратък обучителен стаж започнах да работя в една от дрогериите на фирмата, после бях поканена за медицински консултант във вестника и така изминаха вече 14 години...
• Научи ли Ви на нещо ново "Лечител"-ския период, обогати ли Ви като лекар?
- Беше ново начало за мен. Защото там, зад щанда, си дадох сметка колко малко ние, дипломираните лекари, сме запознати със силата на природните продукти, с техните възможности, а да не говорим за това кога и как да ги използваме. И каква огромна полза и подкрепа можем да имаме в работата си, ако съчетаваме това, което ни предлага природата, с наученото от академичната медицина. Този период беше не само голямо увлечение, а беше и предизвикателство за мен. Аз се учех от клиентите, те се учеха от мен, настана голям обмен на знания. Започнаха да ми носят епикризите си, да ги четем и да разискваме; посещаваха ме системно и така можех да проследявам резултатите от терапията, която съм препоръчала. Научавах как деца, които години наред са боледували по цяла зима и са били тъпкани без полза с до пет антибиотика, при правилно подбран природен имуностимулатор престават толкова често да боледуват или прекарват по-леко и бързо болестта.
Това беше период, в който и светът започваше да откликва, да се радва на връщането към природата, на осъзнаването за ценностите на природата, за здравословния начин на живот, за всичко, което можем да правим, за да сме малко по-щастливи и по-малко болни.
• А кои са професионално най-успешните години в лекарската Ви практика?
- В деня, когато родих дъщеря си, бях разпределена в благоевградската окръжна болница, в детското отделение - там стана професионалното ми "кръщаване". Болницата беше бедна, нямаше дори системи за преливане, липсваха и белтъчни продукти. Условията за живот и работа - тежки (две зими имах измръзвания на стъпалата втора степен, от студа). После работих година и половина по заместване в дом "Майка и дете", в София, надявах се да ме назначат на едно овакантено място, но се оказа, че е предназначено за протеже... Човек обаче не знае какво печели, като губи. Защото след това попаднах в "Пирогов", където се работеше истинска медицина, на високо, на световно ниво, и там се създадох като лекар. Условията бяха прекрасни, имах и прекрасни колеги, които педантично държат на основните принципи на медицината - етика, асептика, и които искаха да са в крак с новото. Имаше огромна патология - вродени малформации, тежки бъбречни заболявания, състояния, несъвместими с живота; имаше деца от родилен дом в кувьози - работата беше огромна, отговорна. Толкова, че косата ми започна да се скубе от ужасното напрежение. А по това време вече имах две деца - дъщеря ми беше във втори клас, синът - три години по-малък. Тогава моята майка престана да работи, за да ги гледа.
А най-щастливият период настъпи две-три години по-късно, когато проф. Николай Минков, тогава още доцент, се върна от Франция, където беше на специализация по бъбречна трансплантация и оглави новосъздадената в „Пирогов“ Клиника по урология. Тогава, за мое велико щастие и съвсем неочаквано за мен, бях поканена да постъпя в екипа на клиниката. Там попаднах в невероятна колегиална среда - млади хора, горе-долу на една възраст, които работеха съвестно, но и с неподражаемо чувство за хумор - смеехме се всяка минута, в която не работехме. Обичахме се и си помагахме, бяхме като един човек, един истински ценен, общ организъм. Не знам дали се случва на много хора този късмет в работата, това професионално богатство, но на мен се случи. Когато хората се обичат, когато си помагат, светът е друг според мен.
• Дали проф. Минков имаше принос за тази атмосфера?
- Той беше толерантен и стеснителен човек. На пръв поглед мрачен... Сутрин - рапорт: той ни слуша какво си говорим, как се смеем, но никога не ни направи забележка и мисля, че тайно ни се радваше. Не беше случаен човек - беше величина, беше от хората, които тласкат нещата нагоре и напред. Той е човекът, направил първата бъбречна трансплантация в България. Следеше всички новости, искаше и от нас да ги следим, караше ни да превеждаме. Идваха лекари отвън, да се учат в детската урология в „Пирогов“, от Германия например, наши хора пък отиваха там... Умееше да ни насърчава с различни методи. Например за един наш способен колега, изпратен на работа в Германия, се получи писмо от немския професор на тамошната клиника, в което пишеше: "Ако той беше мой син, аз щях да съм най-щастливият баща". Това писмо проф. Минков го прочете гласно пред всички ни...
• Защо се решихте да заминете на работа в Африка?
- Подбудите бяха различни, но една от тях бе, че това беше сравнително по-достъпен начин при социализма за излизане "навън". Бях вече пред пенсия, когато с покойния ми вече съпруг, по професия адвокат, заминахме за Тунис. Попаднах в болницата на един планински град, в близост до границата с Алжир. Там ме посрещнаха изостаналост, бедност и много, много различен манталитет и култура. Нямаха чаршафи на леглата, нямаше инфекционисти, нямаше инфекциозно отделение и за мен беше потресаващ фактът, че въпреки наличието на свободни стаи в една и съща стая се настаняваха всякакви болни - дете с менингит до ревматично болно дете и друго с бъбречно заболяване... Инфекциозните заболявания, от които особено чест беше менингитът, лекувах също в детското отделение. Никой не си дезинфекцираше, дори не си миеше ръцете след преглед на болно дете. Бях единственият педиатър, но чужденка и жена. Те ме обичаха - казваха ми че съм тяхна "майка" и "сестра", но ме обичаха "по арабски" - колкото позволява манталитетът и религията им. Установих, че във всеки един момент се знаеше къде се намирам, макар да не забелязвах някой да ме следи, а по време на войната в Залива, до болницата и обратно до вкъщи ме возеше линейка със спуснати пердета на прозорците, защото в съседния град бяха убили двама лекари чужденци... Изкарах две години, но съпругът ми се разболя сериозно и се върнах в България.
• Дядо Ви, д-р Георги Ефремов, е бил хирург - той ли Ви е повлиял, пряко или косвено, при избора на лекарската професия?
- Не, той не беше човек, който да се бърка в подобен избор. Но много му дължа. Беше завършил в Щатите - заминал там съвсем беден. Полагал жп траверси и спестявал пари, за да учи. Записва медицина и така учи, че го забелязват, и когато се дипломира, веднага го назначават на работа като лекар. Но голямата му мечта била да се върне в България, да реализира тук наученото. Интересното е, че когато си идва тук, го подлагат на общо основание на изпит, на колоквиум, въпреки че е завършил в Щатите... Тези неща ги знам от неговия дневник, който е водил дълги години... Беше забележителен човек - благороден, интересен, с колосална култура. Бил е кмет на Кюстендил и по това време - 1942-1944 г., е първият, който подбутва колелото за спасяването на българските евреи. Той създаде в Кюстендил първия музей с картините на Майстора. Издаваше и две списания - "Добро здраве", излизало над 20 години, и "Свят и наука". Беше вегетарианец и пълен въздържател. Имаше периоди, когато живеехме под един покрив в Кюстендил - една огромна фамилия. Ние не бяхме вегетарианци - той не забраняваше месото, но от уважение към дядо ми не се готвеше месо. Хранехме се с много плодове и зеленчуци.
• А как Ви лекуваше?
- У дома лекарства почти не се използваха - не си спомням освен аспирин да сме употребявали нещо друго. Само когато сестра ми се скова от остър ставен ревматизъм, дядо успя да намери отнякъде пеницилин и беше лекувана с пеницилин. У дома болните се лекуваха по следния начин: задължително е да бъдат на легло, щом имат температура над 37 градуса; пълна изолация - никой не трябва да влиза в стаята на болния, освен човека, който го гледа, за да не се разнася заразата; най-лека храна - интоксикацията от тежките храни като месо или яйца може да доведе само до вредно влияние върху бъбреците и черния дроб. И още нещо много важно: никой не се опитваше да сваля температурата, защото организмът в своята борба срещу вредителя - било микроб, било вирус, се мобилизира, в резултат на което температурата се повишава и всъщност тя подпомага оздравителния процес. Затова не бива да се понижава изкуствено, освен ако е много висока, над 38,5 градуса.
• А как се лекувате Вие сега, да речем, в грипния сезон?
- Моето любимо нещо е "Саменто". Щом усетя, че ще се разболея - парирам с ударна доза. У дома пием чайове - мента, лайка, жълт кантарион (страхотно добре действа и при настинка, и за стомах) и най-много „Ройбос“. До ден днешен използвам аспирин, макар че повечето колеги се страхуват от него. Не смятам, че този страх е основателен - той си е един извлек, малко или повече природен продукт, макар вече да се прави синтетично. Препоръчвам го срещу ревматоидните артрити, защото има и антивъзпалително, и обезболяващо действие. Много ми харесва и "Нони" - когато съм зле със ставите, пия големи количества, по пипета и половина два пъти дневно: хем обезболява, хем действа антивъзпалително, хем профилатично против грипа.
• Споменахте, че сте мечтаели да правите наука. В годините на комунистическия режим не се гледаше с добро око на кадри, които са в родствени връзки с някой американски възпитаник като дядо Ви - този факт ли попречи да осъществите тази мечта?
- На дядо ми не гледаха с лошо око, но гледаха с лошо око на моя баща, който беше завършил Американски колеж и беше учил в Германия икономически науки. Преди Девети е бил съдружник на фирма, която търгувала с Германия и внасяла препарати за растителна защита, за дератизация, също и хинин за изработване на лекарства. С идването на народната власт фирмата, разбира се, е ликвидирана и след това той можеше да работи само в разни кооперации - правеше мушами за маса... Дължа огромна благодарност на родителите си, които въпреки всичко ми дадоха шанс да се образовам... (тук очите на моята събеседничка се насълзяват). Но на научните ми стремежи повлия повече принципът на връзкарството. Аз връзки нямах и макар че съм правила опити да кандидатствам за асистентско място, после съм разбирала, че е назначен някой, който дори не се е явил на изпита с останалите кандидати...
• От разказаното за дядо Ви останах с впечатление, че той несъмнено много Ви е повлиял, макар и косвено. А конкретно, защо избрахте да учите медицина?
- Нещо дребничко реши съдбата ми. Пуснаха един английски филм - "Белите коридори". В него главната героиня е хирург, а нейният любим - анестезиолог. Едната му ръка беше увредена и имаше риск да я загуби, което би сложило край на професията му. И тя спаси ръката му... След този филм не исках да бъда нищо друго освен лекар. Може би ще кажете, че съм направила романтичен избор. Но беше избор за цял живот.