Брой: 28, 16 юли 2015 - ЛАЙМСКАТА БОЛЕСТ

Д-р Сава РЯСКОВ
Организаторите на изложбата са били мотивирани от творческия път на историка на изобразителните изкуства Роберто Лонги (1890-1970). С проницателен поглед и изключителна памет той десетки години наред е търсил неоткрити и неидентифицирани произведения от времето на Италианското възраждане, много от тях е колекционирал за себе си, много е предал на италианските музеи. В незабравими от неговите ученици лекции е споделял своите търсения и открития.
Както Джото (1267-1337), така и Караваджо (1571-1610) са новатори. В световната иконография няма дълбочина, всичко е нарисувано в една плоскост. В композициите на Джото обаче се чувства пространство, например картината с хората около трупа на Христос. Разперените ръце на св. Йоан го показват. Гънките на одеждите подсказват тялото под тях. Мъката по лицата във всеки образ е различна. Джото продължава да служи на религията, на своите църковни поръчители, но проявява известна независимост: сюжетът остава евангелски, но изображението се доближава до действителността.
Триста години по-късно Караваджо подчинява изцяло на действителността своето художество, независимо от това дали сюжетът има религиозен характер, или представлява сцена на ежедневието. Той засилва ефекта на действителността с една почти страстна игра между светлина и сянка. Когато човек гледа картините на Караваджо, не може да не изпита известно вълнение. Както не може да остане безразличен пред картините на Рембранд и на Веласкeс - и двамата повлияни от натурализма на Караваджо. Ако Джото въвежда Италианското възраждане, то Караваджо - барока.
В изложбата „От Джото до Караваджо“ имаше голяма доза педагогика. Педагогиката нерядко отегчава. Преживяното в тази изложба обаче беше обогатяващо и вълнуващо и затова ние, както винаги дядото и внучката, й бяхме признателни. Тепърва щяхме да разбираме откъде идва това изкуство да се използват светлината и сянката, за да се засили драматизмът на художествения разказ. Влиянието на Караваджо се простира от Италия до Испания, от Франция до Фландрия и Холандия. Може би най-великият майстор на техниката светло-тъмно е бил Рембранд, който с нейна помощ е разкривал зад външния образ душата на хората.

Името на изложбата - вмъкването на Господ в представянето й, не е без причина. Никола Пусен (Nicolas Poussin) е живял от 1594 до 1665 г. 350 години след изчезването му историците на изкуството и некомпетентните съзерцатели на картините на Пусен продължават да се питат набожен, верующ ли е бил този огромен художник. Когато човек застане пред неговата картина, погледът му се плъзва неусетно от човешката група, от човешката сцена към дърветата, водата, скалите, небето, към колоните на антични храмове или стените на средновековни замъци. Погледът шари с еднаква възхита от човешкото към божественото, красотата на едното и другото си съперничат.
Разкрасяването на действителността е особено ярко в сцената на овчарите в Аркадия (страната на идиличното мирно съществуване). Ние го срещаме в библейските му сюжети. Мойсей – бебе, във водите на Нил, и Мойсей – законодателят, са еднакво вълнуващи главно поради заобикалящата природа, в която като че ли са сгушени. Човешката част на картината е прекрасна, но в природната красота има нещо божествено. Хората са представени поетично, романтично, а природата е не само поетично разкрасена, но и възвеличена. В евангелските сцени обаче светостта на разказаното прави излишна природната красота. Християнската мистика е била вероятно достатъчна за смирения художник.
В името на тази изложба на един от най-големите френски художници се крие въпросът Пусен вярващ ли е бил или безбожник – французите използват по-мекия израз “профан”. Рене Декарт (Rene Descartes) е бил негов съвременник. Схоластиката на католическата вяра след Декарт губи своята сила. Свободомислещите просветители на XVIII век още не са били родени. Нямало е още мислители, които да повлияят на Пусен да стане безбожник.
Нищо обаче не е могло да потисне неговото дълбоко страхопочитание към природата. Той вероятно е бил пантеист в духа на Барух Спиноза (1632-1677), който идва след него и който вероятно би се възхитил от неговото творчество. Мисля, че мястото на Пусен е по-скоро сред вярващите, отколкото сред безверниците. Той може би не е вярвал по християнски, но вероятно е вярвал в нещо вездесъщо, което никой не може нито да отрече, нито да докаже.