Брой: 28, 16 юли 2015 - ЛАЙМСКАТА БОЛЕСТ

• Д-р Тарейн, психоонкологията - какво включва това понятие?
- Психоонкологията е дисциплина, която се занимава с психологичните аспекти на онкологичните заболявания. Тя е ориентирана към всички, изправени пред болестта - пациентите, техните близки и лекуващите екипи. По отношение на болните и близките тя е насочена към улесняване на справянето със здравния проблем, прогнозата и лечението. Медицинските специалисти тя подпомага чрез подкрепа в справянето с емоционално натоварени ситуации в тяхната практика и изграждането на пълноценна връзка с пациента и неговото семейство.
• Какви пациенти най-често търсят помощта Ви?
- Към нас се обръщат пациенти от всяка възраст, мъже и жени, в различни етапи от болестта. Моето лично впечатление е, че няма определена група, която по-често търси психологична помощ. Може би най-малко са най-възрастните хора. Мисля, че прибягването до психологично консултиране не е свързано и със стадия на болестта, нито с психичното състояние на отделния човек, а по-скоро със склонността му да мисли върху себе си и това, което преживява. Невинаги обаче онкоболните се обръщат към психолог сами – често техните близки, лекарите или медицинските сестри ги насочват към нас. Причината за това обикновено е или липсата на информация за това, че такава помощ съществува, или погрешното вярване, че да се консултираш с психолог е признак на слабост. Българска асоциация по психоонкология работи много за въвеждането на психологичното консултиране като част от цялостната грижа за пациента и по този начин тези погрешни представи все повече се преодоляват. Така хората постепенно започват да разбират, че да говорят с психолог, когато преминават през преживяването на едно онкологично заболяване, показва не психична лабилност, а висока здравна култура.
• Работите ли в колаборация с онколозите? Защо е важна тази съвместна работа?
- Да, работим изцяло съвместно с лекарите и медицинските сестри. Всеки човек, всяко семейство е различно и има своите собствени потребности и трудности в различните етапи на болестта. В зависимост от това в какъв контекст от неговия живот се е появило заболяването, се определят специфични проблеми. Осигуряването на адекватни медицински грижи заедно с психологичната подкрепа на пациента и близките му помагат да се постигне възможно най-доброто качество на живот за този конкретен случай в този конкретен момент. Защото доброто качество на живот не означава само добро физическо състояние. Качеството на живот зависи от емоционалното състояние на потърпевшия в същата степен. Има много хора, чието заболяване е овладяно, но психически те продължават да страдат, както и обратното – болестта може да е много напреднала, но въпреки това в емоционален план болният да се чувства добре.
• След поставянето на онкодиагноза какво бихте посъветвали пациентите, за да продължат адекватно напред?
- Всеки човек знае най-добре какво му помага в трудни ситуации и обикновено сам прибягва до своите най-ефективни начини за справяне. Тогава чуждите съвети невинаги са от полза. Ние не можем да предвидим трудните моменти в живота си, нито да ги предотвратим, но това, което е в нашия контрол, е как ще мислим върху тях. Осмислянето по един добър начин на случващото се е решаващо за справянето ни с него. Под “добър” не разбирам просто оптимистичен и позитивен. Имам предвид реалната оценка на ситуацията с нейните негативи и позитиви и търсенето на най-добрите решения с оглед на тази реалност. Доброто справяне изисква една преоценка и приемане на това, което е загубено, но и отчитане и запазване на всичко, което остава или дори може да бъде по-добро отпреди. Тежките ситуации в живота ни въвеждат промяна, която изисква от нас да отскочим на едно по-високо ниво на справяне. Вече не можем да останем там, където сме били досега, и това е голямото изпитание, пред което сме изправени. Всички знаем, че вярата в своите сили, активното участие в собствения живот, доверието и упованието в околните и т.н. са нещата, които помагат на всеки в която и да било тежка ситуация. Излишно е да говоря за това. Проблемът се крие в тези неща, които застават на пътя на доброто ни справяне. Това са например липсата на гъвкавост, непримиримостта, отказът от промяна и поемане на отговорност за себе си, затъването в самообвинения, фатализъм и др. При тези преживявания човек остава само в това, което е било загубено, и не може да се придвижи отвъд него. Обезценяването на значимите неща и на самия себе си води до загуба на чувството за достойнство, цел и смисъл. Човек се изолира в единствената роля на болен. Нормално е множество негативни чувства да се появяват, но независимо от сериозността на заболяването не е в реда на нещата те да присъстват постоянно. Човек може да се чувства тъжен и обезверен, както и уплашен; да има усещането за несправедливост, да изпитва гняв, непримиримост, съжаление. Не би могло да не бъде така. Напротив - естествено и дори необходимо е да се тъгува по загубеното здраве и настъпилите промени. Така психиката ни се лекува и се адаптира. Тези състояния обаче са преходни. Хората се потапят и после изплуват от тях. Има моменти, в които се чувстват по-добре, в други по-зле. Това обаче е по-различно от депресията и безнадеждността. При тях психичната болка е постоянна и неотменна, тъмните краски никога не изчезват и животът вече губи своята привлекателност. Ако тъгуването представлява естествения процес, чрез който нашата психика постепенно се съвзема след преживяването на определена загуба, то депресията е болестно състояние, което е необходимо да бъде лекувано само по себе си. Когато човек си даде сметка, че тези болезнени преживявания са се настанили в живота му до степен, в която сякаш всичко започва да потъва в тях, е добре да потърси помощ – депресията е лечима.
• Какво е Вашето мнение на базата на личния Ви опит - болният и семейството му трябва ли да знаят диагнозата?
- Съвременната медицинска етика предполага, че пациентът трябва да бъде информиран за своето реално състояние, така че да може да взима решения за лечението си. Да бъде държан в неведение, особено човек, който иска да знае истината за своето състояние, е неетично. А да бъде лъган е напълно недопустимо. Счита се, че това отнема на пациента възможността за избор, взимане на важни решения и адекватно участие в това, което се случва с него. Бих казала, че лъжата поставя пациента в една безпомощност, изолация и мъчително подозрение, които обикновено се оказват много по-вредни за него, отколкото да знае истината. Съобщаването на лошата новина е един от най-трудните моменти в практиката на всеки лекар. Самите лекари биха предпочели да спестят болката от истината на пациента, но за съжаление това не само не е докрай възможно, а и невинаги е полезно. Основният принцип е, че колкото по-информиран е пациентът, толкова повече той е въоръжен със средства да се бори – т.е. да обсъжда страховете си, да поставя своите въпроси и да участва активно в справянето с болестта. Тогава той знае с какво си има работа и какво предстои – с други думи, той е вън от неизвестността, която е един от най-големите източници на тревожност и несигурност. Неизвестността може да бъде много по-страшна от истината. Хората долавят премълчаното и това ги кара да предполагат най-лошите неща. Много често тези представи на пациентите за неизказаното са много по-плашещи от реалността. Още повече че това подрива доверието им към лекаря и близките им в момент, в който те най-силно се нуждаят от него. Хората считат, че истината за сериозната диагноза ще отнеме надеждата на болния човек, че той ще изпадне в отчаяние. Но неизвестност не означава надежда. Нормално човек има надежда за нещо добро винаги, независимо каква. Безнадеждността при всички обстоятелства е сигнал, че нещо не е наред. Безнадеждност често изпитват и хора, чиято реална житейска ситуация е на пръв поглед напълно безпроблемна. Както и обратното – хора в тежки обстоятелства могат да съхранят много силна, жива надежда и вяра в добрата страна на живота. Надеждата е стабилна тогава, когато човек има доверие и знае, че лекарят и близките му правят всичко възможно да му помогнат и да посрещнат това, което се случва, каквото и да е то. Надежда има, когато се чувстваш в “сигурни ръце”. Тези са отправните точки, от които мислим, когато говорим за съобщаването на диагнозата и дали истината трябва да се спестява. Разбира се, това не е абсолютно правило, което важи за всички. Има хора, които са категорични, че не желаят да знаят истината, и това трябва да бъде уважавано. Да не знаят е техният начин да се справят най-добре. Други искат да знаят, но само донякъде. Именно това – колко иска да знае пациентът и докъде трябва да стигне лекарят в своите думи, е нещо, което самият лекар трябва да прецени във връзката си с отделния пациент. За това се изисква много чувствителност, добронамереност и такт. Когато лекарят е способен да ги прояви, той може да говори за истината, така че да запази надеждата и да овладее болката. Бих казала, че единственото, което може да убие надеждата в един такъв момент, това е грубостта, липсата на хуманност и подкрепа. Във всяка ситуация има нещо добро, което човек може да очаква. Въпросът е да не му попречим да го вижда.