Разказана от Лъчезар ТОШЕВ
За извора с жива вода се говори и в западните легенди и приказки. Това свято място е изобразено и на иконите, известни като “Живопринятний източник”. Кръстоносните походи стават причина историята му, доста изкривена, да се пренесена на запад. А у нас историята на извора с жива вода е дошла отново чрез приказките, дошли от Западна Европа. А този извор съвсем не е далеч от България!
Интересно е да се знае историята му, тъй като това е едно от най-светите места на православието. То обаче не е включено в програмите на туроператорите. Този чудотворен извор се намира пред крепостните стени на Цариград, срещу Мевлянската порта – някога портата Пиги (извор). Близо е и до зазиданата Златна порта на Константинопол.
Легендата разказва, че на 4 април (стар стил) 450 г. сл. Хр. един войник от тракийското племе беси на служба в ромейската армия на име Лъв Маркел, минавал през горичката, посветена от древността на Св. Богородица, намираща се пред цариградските стени.
Там той срещнал един сляп човек, който молел за вода. Войникът решил да му помогне и влязъл в горичката. Тогава той чул глас, който му казал: „Царю Лъве, водата, която търсиш, е наблизо. Влез в тази горичка, гребни с твоите ръце от водата на извора, който ще намериш там, и я занеси на жадния, а с калта от извора помажи очите му. Тогава ще разбереш коя съм. Аз отдавна пребивавам на това място. Ще ти помогна да построиш тук храм на мое име и всички, които идват и ме призовават с вяра, ще получат изцеление, а молитвите им ще бъдат чути!” Войникът намерил извора, занесъл вода на слепеца, помазал с кал очите му и той прогледнал.
По това време император бил Маркиан. След него за император бил избран войникът Лъв Маркел под името Леон I (457-473 г.). Тогава той заповядал да издигнат храм, посветен на Св. Богородица, при извора, където изградил и мраморен басейн за благодатната вода. Притичващите се с вяра към извора получавали изцеления от болести.
Водата вдигала хора от смъртно легло!
Император Юстиниян I, който също бил на смъртно легло, оздравял, когато пил от чудотворната водата на извора. Тогава – по негова заповед, храмът, изграден от Лъв Маркел, бил превърнат в манастир. В началото на септември 924 г., когато българският цар Симеон обсаждал 
Константинопол, манастирът бил изгорен при едно от нападенията на българите, но веднага бил възстановен. В него на 8 октомври 927 г. цар Петър – синът на Симеон Велики, бил венчан от Вселенския патриарх Стефан за внучката на император Роман – Мария Лакапина. По този повод и сключването на 40-годишен мир Мария била прекръстена на Ирина (мир). Сватбата била организирана от регента Георги Сурсувул – брат на Симеоновата царица. Тогава българският цар Петър получил титлата “Василевс”, която по ранг била втора в света след тази на византийския император. Пак тогава българската църква била призната за автокефална и се наредила в православните диптихи (т.е. редът на старшинството на поместните църкви) след Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия, Антиохийската патриаршия и Йерусалимската патриаршия, които били просияли от древност и определени от Вселенските събори. След превземането на Константинопол от турците, манастирът бил разрушен, а камъните от храма били използвани за джамията на султан Баязид II. Изворът бил засипан, а в съседство с него били направени мюсюлмански гробища, които могат да се видят и днес.
През 19 век християните започнали да правят опити да възстановят храма на Живоносния извор. Днешният храм бил построен през 1835 г. Мюсюлманите също се притичвали към извора и вземали от водата, която наричали “Водата на Св. Мария”. Някои от иконите, изобразяващи Живоносния извор, станали чудотворни.
Православната църква чества Живоносния извор в петък на Светлата седмица след Великден
Днес в манастира няма постоянно монашество. В момента там пребивават румънски монахини, но храмът е под юрисдикцията на Вселенския патриарх. В манастира се покоят мощите на 15 вселенски патриарси. Сред надписите по плочите на двора на храма се четат и имена на българи, което показва колко почитана е била тази светиня от всички православни народи. Турците наричат извора „Балъкли“, т.е. Рибния извор. Легендата разказва, че когато в 1453 г. турските армии обсаждали Константинопол, двама монаси стояли край извора и, за да се нахранят, сложили няколко рибки да се пекат на скара. Единият казал: „По-скоро тези рибки ще скочат от скарата и ще заплуват отново, отколкото турците да превземат Константинопол.“ Тогава се случило чудо! Рибките оживели и наистина скочили от скарата в извора, където заплували. И до днес в извора плуват няколко рибки, които имат черни черти само от едната страна на тялото – потомки на онези, които някога били сложени да се пекат на скарата и оживели.
В най-ново време историята на Живоносния извор се допълва с посещението на Свищовския хор. Това се случи на 4 ноември 2006 г. Тогава Първият Български Хор “Янко Мустаков” (основан през 1868 г. в свищовската църква „Св. Преображение“) посети Цариград с мисията да помогне със своето изкуство за набиране на средства за спасяването на прочутата Желязна църква на цариградските българи. По този начин свищовлии искаха да продължат делото на българските възрожденци. Първата спирка на хора беше именно в църквата Живоносен извор. След като пътуваха цяла нощ с автобус от Дунава до Босфора, в сняг, дъжд и студ, свищовските хористи, независимо от умората, изпълниха на български език химна “Достойно Eсть” в чест на Св. Богородица до самия Живоносен извор. Не пропуснаха да си отнесат и от благодатната вода. Това без съмнение беше първото изпълнение на български език, след сватбата на цар Петър през 927 г. Благочестивото послание на Богохранимия град Свищов не остана незабелязано от Вселенската патриаршия. Именно то отвори тежките врати на Патриаршията за тях по-късно същия ден.
„Те наистина са благословени!”, възкликна след изпълнението им Пол Гикас – международен секретар на Вселенският патриарх, който след това лично показа православните светини, съхранявани в Патриаршията, на хористите. Самият Вселенски патриарх ги благослови след музикалния поздрав към него в храма (с изпълнение на многолетствие за патриарха на гръцки и на български) и всеки хорист получи позлатено кръстче с името на Негово Всесветейшество. Най-вероятно това беше и първото изпълнение на български език в Патриаршеската църква „Св. Георги“ във Фенер.
Забележително е, че на хористите бяха предложени най-почетните места в църквата. А след това Негово Всесветейшество Патриарх Вартоломей I прие “на бяло сладко” свищовската делегация не в тронната зала, а в личния си кабинет.
Рядка чест за българите!
Така, със своето благородно дело, свищовските хористи направиха името на Свищов отново да се чуе в Цариград – като достойни потомци на славни предци!
Химнът, който хорът изпя на самия Живоносен извор в прослава на Св. Богородица – “Достойно Есть”, не беше избран случайно. Според преданието този химн е изпят в Света гора – Атон, от Архангел Гавриил на 11 юни 982 г. в една малка килия близо до Карея – Светогорския център, обитавана от монаси българи. Монахът, който станал свидетел на чудото, също се казвал Гавриил. Когато чул песента и поискал текстът да се запише, не се намерило друго освен една каменна плоча. Тогава Архангелът докоснал плочата, тя омекнала и той с пръста си записал текста. “Отсега нататък пейте така всички православни!” – казал той и станал невидим. Иконата, пред която се извършило това чудо, оттогава до днес е главната икона на Света гора. А в килията съвсем доскоро се подвизаваха в отшелничество български монаси. Един от монасите, подвизавали се там, е бил чичото на Алеко Константинов, монахът Пахомий, в схима Паисий Българин (1810-1910 г.). При него килията е имала своя голяма издателска дейност на църковна книжнина на български език и книжарница. Тази килия принадлежи на манастира „Пантократор“ и нейната история, както и опитите да се запази българският й характер в съвременни времена заслужават отделен разказ.
