Брой: 30, 28 юли 2016 - ЧОВЕШКИЯТ МОЗЪК

Когато древните египтяни правели мумия, те изгребвали мозъка през ноздрите и го изхвърляли. Докато другите органи се съхранявали и оставали в света на мъртвите заедно с тяхната „обвивка”, главният мозък се разглеждал като нещо отделно от тялото и като нещо, ненужно за живота след смъртта. В края на краищата лечителите и учените, разбира се, осъзнали, че тези 1424 г (колкото тежи мозъкът на човек на средна възраст) преплетени неврони, разположени под черепа, изпълняват важни функции. Но дори и днес мозъкът често се разглежда като нещо по-специално: по същество той представлява невробиологичен резервоар, който тайно управлява нашето тяло и ум с помощта на уникална биология и уникални патологии.
Има връзка между мозъка и имунната система
Може би най-често споменаваното различие между тялото и мозъка е отношението към имунната система. В случай на въздействие на чуждородни бактерии, вируси, тумори и присадена тъкан тялото произвежда цял поток от имунни активности: белите кръвни телца изяждат нах­лулите патогени и разрушават повредените клетки; антителата набелязват чуждите елементи за тяхното последващо унищожение. Но в мозъка всичко протича по друг начин. Смятало се, че той е твърде уязвим за мащабно присъствие на страховити отбранителни клетки, и се предполагало, че е защитен от подобни имунни каскади.
Но публикувано през 2015 г. изследване съдържа данни за по-рано неизвестен канал за връзка между нашия мозък и имунната система. Всъщност в последно време бързо се увеличава броят на изследвания, които показват, че мозъкът и тялото са в по-голяма степен свързани помежду си, отколкото е прието да се смята. Това може да има важни последствия за разбирането и лечението на разстройствата на главния мозък.
Още през 1921 г. учените осъзнали, че мозъкът е нещо по-особено от гледна точка на имунологията. Чуждата тъкан, имплантирана в повечето участъци на тялото, нерядко става причина за възникване на имунна атака; но тъканта, имплантирана в централната нервна система, предизвиква по-слаба враждебна реакция. Частично това става благодарение на хемато-енцефалитната бариера, състояща се от плътно разположени в кръвоносните съдове на мозъка клетки, които пропускат хранителните вещества, но задържат такива интервенти като бактериите и вирусите. Самият мозък дълго време бил смятан за „привилегирован в имунно отношение”. Това означавало, че той е
способен да издържи на нахлуването на външни патогени и тъкани.
Централната нервна система се разглеждала като съществуваща независимо от периферната имунна система и притежаваща своя по-малко агресивна имунна система.
Водещият автор на изследването и професор по невробиология във Вирджинския университет - д-р Джонатан Кипнис, и членовете на неговия екип, работейки предимно с мишки, открили по-рано неизвестна мрежа от лимфни съдове в мембраните, обкръжаващи главния мозък и гръбначния мозък, по които се транспортират течност и имунни клетки от гръбначномозъчната течност в групите лимфни възли в района на шията – в дълбоко разположените шийни лимфни възли.
С откритите съдове (идентифицирани и в човешкото тяло) може  да се обяснят разнооб­разни патофизиологични загадки и да се  даде отговор на въп­роса по какъв начин имунната система спомага за развитие на различни неврологични и психиатрични заболявания. „Засега е още рано да се правят предположения - заявил Кипнис. - Аз мисля, че случващите се в тези съдове изменения влия­ят на хода на болестта при неврологичните разстройства, които са свързани със значителна имунна съставляваща, включително множествената склероза, аутизма и болестта на Алцхаймер”.
Например множествената склероза, поне в някои случаи, може да е резултат от автоимунна активност в отговор на появата на инфекция в централната нервна система или в гръбначномозъчната течност. Възможно е антигените от инфектираните възбудители да проникват в шийните лимфни възли през менингиалните лимфни съдове, което предизвиква имунен отговор, който и става причина за множествена склероза. Прието е да се смята, че болестта на Алцхаймер възниква заради натрупване и попадане в мозъка на протеина амилоид. Възможно е амилоидът да не се отделя напълно през тези лимфни съдове и  повишаването на тяхната проходимост ще помогне на главния мозък да се избави от патогенния протеин.
Д-р Джосеп Далмау, професор по неврология в Пенсилванския университет, е съгласен с това, че получените данни помагат да се обясни началото, протичането и може би влошаването на автоимунните разстройства, въздействащи на главния мозък. Според него заради получените нови данни
може да се наложи да се пренапишат съответните учебници.
„Става все по-очевидно, че централната нервна система е различна в имунно отношение, а не е привилегирована”, отбеля­зал той.
Няколко десетилетия било очевидно, че съществува връзка между главния мозък и имунната система. Анормалната имунна активност през 30-те години на миналия век се определяла като шизофрения, а многобройните умствени и неврологични болести съдържали в себе си, както тогава било прието да се смята, имунен компонент. Но групата на Кипнис успяла да идентифицира реална анатомична структура, разкриваща, че мозъкът и тялото са тясно свързани един с друг и че човешкият мозък не се явява своего рода недосегаема крепост, както се смятало по-рано.
Защо не можем да лекуваме психичните разстройства, просто въвеждайки ред в мозъка?
Защо представите ни за психичните разстройства и за методите за тяхното лечение са толкова примитивни? Нашето общество изпитва колосално натоварване. Четвърт от жените в един или друг етап от своя живот са изпитвали депресия (при мъжете пристъпи на депресия се срещат два пъти по-рядко). Повечето от тях при това нито веднъж не са търсили помощ от лекар, на тях никога не им е била поставяна диагноза. Около 40% от тези, които са се обръщали към доктори, не реагират на първия изписан им антидепресант, а около 60% не реагират и на втория. На около половината от шизофрениците им става по-добре и те могат да водят напълно сносен живот. Втората половина се сблъсква с рецидив на болестта или въобще не се оправя. От нервна анорексия пропорционално умират повече хора, отколкото от всяко друго психично заболяване. Но психичните разстройства са само една, и то твърде изкуствена категория болести на мозъка.
Лечението на множествената склероза, болестта на Паркинсон, инсулта и преди всичко на болестта на Алцхаймер и до днес остава крайно незадоволително. Заболяването на двигателните неврони неизменно завършва със смърт. Защо? Защо не можем да лекуваме дисфункцията на мозъка по-успешно? Отговорът е прост: не  разбираме достатъчно как работи мозъкът. Но това поставя още по-сложни въп­роси. Какво означава това „разбиране”? Какво изобщо търсим? Какво ни е нужно да знаем?
Да започнем от сърцето. И не заради това, че според древните там се намирали емоциите, и не поради това, че говорим за него като за нещо, което може да бъде разбито от любов. Не, просто сърцето може да илюстрира какво означава „разбиране” за това, как работи тази част от нашето тяло.
Сърцето е помпа, която създава движеща сила, принуждаваща кръвта да циркулира. Не е нужно да се знае как то прави това, за да се възпроизведе неговото действие: апаратът за изкуствено кръвообращение изпомпва кръв, но не така, както сърцето. Ето защо  той се явява аналог, а не хомологичен орган. Но за да се разбере как е устроено сърцето, трябва да се знае как работи кръвообращението.
Това откритие направил през XVII в. английският лекар Уилям Харвей, който предсказал, че трябва да съществуват миниатюрни капиляри, свързващи артериите и вените. Самият той никога не ги видял, защото микроскопът  бил изобретен по-късно. Става ясно, че кръвта, попадаща в дясната част на сърцето от тялото (в нея съдържанието на кислород е ниско), трябва да отиде в белите дробове, да се обогати там с кислород и да се върне в лявата част, след което сърцето отново я вкарва в тялото. Кръвта трябва да се движи само в една посока - това обяснява факта, че в сърцето има клапани, предотвратяващи обратния кръвоток.
...