Невроучени от Университета на Колорадо в Боулдър направиха откритие, което помага да се обясни защо желанието ни да бъдем с едни хора е по-силно, отколкото с други. Оказва се, че любовта оставя един вид биологичен отпечатък в мозъка.
Изследването, което беше публикувано в сп. Current Biology, се фокусира върху прерийните полевки. Тези гризачи се отличават с това, че са сред онези 3 до 5% от бозайниците, които създават моногамни двойки. Подобно на хората, те имат склонността да си намират дългосрочни партньори, с които споделят дома си и създават потомство, и преживяват нещо сродно със скръб, ако загубят половинката си.
Като ги изучава, старшият автор на изследването Зои Доналдсън, доцент по поведенческа невронаука, има за цел да открие нови насоки за това, какво се случва в човешкия мозък, за да направи интимните връзки възможни, и как го превъзмогваме от неврохимична гледна точка, когато тези връзки бъдат прекратени.
Новото изследване разглежда и двата въпроса, показвайки за първи път, че невротрансмитерът допамин играе решаваща роля за поддържането на любовта жива.
„Като човеци целият ни социален свят по същество се определя от различни степени на избирателно желание да взаимодействаме с различни хора, било то с нашия романтичен партньор или с близки приятели – казва Доналдсън. – Това изследване предполага, че определени индивиди оставят уникален химичен отпечатък върху мозъка ни, който ни подтиква да поддържаме тези връзки във времето.“
Как любовта озарява мозъка?
За изследването Доналдсън и нейните колеги използвали най-модерна неврообразна технология, за да измерят в реално време какво се случва в мозъка, когато полевката се опитва да стигне до партньора си.
При един от сценариите тя трябвало да натисне лост, за да отвори врата към стаята, в която бил партньорът й, а при друг трябвало да се прекатери през ограда, за да се срещне с него.
Междувременно миниатюрен фиброоптичен сензор проследявал секунда по секунда активността в нуклеус акумбенс на животното – мозъчен център, отговорен за това да мотивира хората да търсят носещи им удоволствие или удовлетворение неща, от вода и храна до наркотици. (Човешки неврообразни изследвания демонстрираха, че нуклеус акумбенс е това, което се осветява, когато държим ръката на партньора си.)
Всеки път, когато сензорът засече изблик на допамин, той „светва като светеща пръчка“, обяснява първият автор Ан Пиърс. Когато полевките бутали лоста или се прекатервали през стената, за да се видят с партньора си, сензорът „грейвал като рейв парти“, казва тя. И партито продължавало, докато те се сгушвали един в друг и се душели.
...
Цялата статия може да прочетете във в. Лечител
Превод от английски
Лора ПАНОВА
