Паскал Галеа и
Жан-Клод Шерман,
сп. Genetica, 1998 г.
Тази кратка статия е в отговор на предишна статия от Питър Дюсбърг и Дейвид Расник със заглавие: „Дилемата СПИН: Наркотични болести, приписани на вирус пасажер*“. В отговора ни се фокусираме върху 13 конкретни въпроса, повдигнати от Дюсбърг и Расник.
(Бел. ред. Статията е със съкращения)
ХИВ, СПИН и свързани болести
Първият момент, който трябва да разгледаме във връзка с „Дилемата СПИН“, е предефинирането на понятията ХИВ инфекция и СПИН. ХИВ е причинителят на СПИН и свързаните с него болести (Шерман и кол., 1992). Вирусът се предава по полов път, чрез кръв и кръвни продукти, както и по перинатален път. СПИН е крайното проявление на ХИВ инфекцията след приблизително 10-годишен латентен период и се характеризира с появата на фатални опортюнистични инфекции вследствие липсата на имунологични защити. СПИН не е заразен сам по себе си, но ХИВ може да се предава. Поради продължителния латентен период на ХИВ повечето инфектирани с вируса при първите си полови контакти ще развият СПИН в зряла възраст.
СПИН се характеризира със значителен спад на имунните защитни механизми, и по-специално с дълбоко прогресивно изчерпване на CD4 T-лимфоцитите. За първи път показахме през 1992 г. и впоследствие го потвърдихме, че спадът на CD4 T-лимфоцитите при ХИВ-инфектираните пациенти е свързан с изолирането на цитопатичен вирус от инфектираните лимфоцити. В частност открихме, че вирусът се изолира последователно от лимфоцитите в периферната кръв (PBL) при пациенти със СПИН, както и че вирус, веднъж изолиран при ХИВ-инфектиран пациент, винаги ще се открива при следващи изолирания от PBL на този пациент, освен след антивирусна комбинирана терапия.
ХИВ може да се изолира и при асимптоматични ХИВ-позитивни пациенти без изчерпване на CD4 T-клетките, когато прицелната клетка е различна от CD4 T-лимфоцитите. Понастоящем PCR-технологията за измерване на плазмените вирусни товари може да потвърди наличието на ретровирус в плазмата, без да се знае дали клетъчният произход на вируса е CD4 лимфоцити и/или циркулиращи моноцити/макрофаги. Тази последна точка е важна, тъй като вирусът може да е свързан с макрофаго-тропичен щам, а не с CD4-лимфотропичен ХИВ, водейки до ситуация, в която вирусният товар е висок без изчерпване на CD4 клетките. Пациентите, инфектирани с такъв вирус, не прогресират до СПИН и представляват „не-прогресорна група“ (Шерман, 1998; Шерман, 1991). Поради тази причина плазменият вирусен товар трябва да се свърже със спад на CD4 (показващ CD4-тропичен вирус), преди да се започне антивирусна терапия.
СПИН и епидемията от ХИВ
П. Дюсбърг пише, че „СПИН и епидемията от ХИВ се движат в различни посоки в Съединените щати и Европа“ въз основа на факта, че „новите инфекции с ХИВ намаляха между 1985 и 1993 г. в дарената кръв, набрана по това време... а за разлика от тях, СПИН зачести през същия период“. Забележим спад на ХИВ-позитивната дарена кръв започна през 1985-а благодарение на масовото въвеждане на програми за скрининг. Макар да е вярно, че през същия този период случаите на СПИН се увеличиха, това се дължеше на факта, че хората, инфектирани преди 1985 г., сега бяха достигнали пълно развитие на болестта. Поради латентния период на ХИВ спадът в новите случаи на ХИВ инфекция няма да доведе до намаляване на СПИН чак до след няколко години. Следователно дори новите инфекции с ХИВ да са намалели между 1985 и 1993 г., а случаите на СПИН да са се увеличили, от това не следва, че двете явления са причинно несвързани.
Трябва също да се отбележи, че от началото на ХИВ епидемията броят на ХИВ-инфектираните продължава да расте. Например само през 1997-а 5,2 млн. възрастни и 590 000 деца са били инфектирани с ХИВ (доклад на UNAIDS, декември 1997).
ХИВ се предава чрез кръв, кръвни продукти, сексуален контакт или от майка на дете
Масово се съобщава, че ХИВ се предава основно чрез кръв, кръвни производни и полов контакт.
Кръв и нейни производни
В началото на СПИН епидемията беше добре документирано, че ХИВ се предава чрез кръвопреливане и други антихемофилични фактори. Но инактивацията на вируса беше описана през 1984 г. и използвана при производни кръвни продукти. Например беше показано, че IgG етаноловото утаяване инактивира ХИВ. Вследствие на това пациентите, които са преминали пасивна имунотерапия с инактивирани, пречистени имуноглобулини, получени от ХИВ-инфектирани донори, не са били инфектирани с ХИВ и не са развили СПИН. Днес дарената кръв се изследва за наличие на ХИВ, затова не се съобщава за допълнителни случаи на СПИН или ХИВ инфекция при претърпелите кръвопреливане. Действително ХИВ-отрицателните хемофилици с тежка хемофилия А не показват съществена промяна в броя на белите клетки след получаването на пречистена кръв; този факт беше потвърден от Дж. А. Еванс (1991) при група от хемофилици, които останали свободни от ХИВ, HBV или HCV след получаването на пречистена производни кръвни продукти. Това сочи, че получаването на производни на кръвта продукти само по себе си не води до спад на CD4 Т-клетките.
Само ХИВ-инфектираните хемофилици демонстрират намаляване на CD4 и Т. О’Брайън потвърждава връзката между наличието на РНК от ХИВ-1 в кръвната плазма и понижаването на CD4+ с развитието на СПИН. По същия начин Гейл и кол. наскоро докладваха, че фактори като първоначалната СПИН-определяща диагноза също засягат преживяемостта след диагностирането на СПИН при пациенти с хемофилия. При населението с тази болест в Обединеното кралство 85% от смъртните случаи при серопозитивни пациенти се дължали на инфекция с ХИВ, а били регистрирани като дължащи се на СПИН. Но някои не-прогресори се срещат и между хемофилиците, което показва, че както и при други ХИВ-инфектирани групи, някои хора остават свободни от СПИН въпреки инфекцията с ХИВ.
Сексуален контакт
Дюсбърг пише: „Нужни са средно около 1000 полови контакта с ХИВ-позитивен [човек]... за да се заразите с ХИВ“.
ХИВ се предава по полов път, когато присъства в спермата или цервикалната течност. Някои ХИВ-инфектирани прихващат вируса само с един сексуален контакт, но в други случаи инфекцията настъпва след множество контакти или даже след няколко години сексуално общуване. При нашите изследвания не открихме връзка между плазмения вирусен товар и наличието на вируса в спермата. Установихме, че той невинаги присъства в еякулата на същия ХИВ-инфектиран мъж, когато той се взима по различно време, както наблюдаваха Аткинс и колектив (1996). Вирусът никога не беше открит в живи и подвижни сперматозоиди, въпреки че можеше да бъде намерен в семенната течност или в клетъчната популация в спермата (лимфоцити, макрофаги). Това се отклоняваше от онова, което по-рано беше известно като онковируси, като например вируса на мишите тумори на млечната жлеза, при който провирусна ДНК е интегрирана в зародишните клетки.
Заключение
Взети заедно, клиничните и академичните изследвания ясно демонстрират, че ХИВ е причинителят на СПИН. Инфекцията приема различни клинични форми според изменчивостта на ХИВ щамовете, както и тази на прицелните клетки. Кофактори като полово предавани болести или злоупотреба с наркотици могат да допринесат за или да ускорят развитието на СПИН, но без ХИВ няма да последва СПИН.
