Геновева ТИШЕВА е управител на Фондация “Български център за джендър изследвания”. От 1982 година е практикуващ юрист, като повече от десетилетие специализира по правата на жените и защита от домашно насилие.
• Г-жо Тишева, реален проблем ли е домашното насилие у нас?
– Напълно реален. Само за последната година девет организации от Алианса за защита от насилие, основано на пола, са предоставили услуги на над 4000 пострадали от насилие, предимно жени и деца, чрез управляваните от тях консултативни и кризисни центрове и телефонни линии. Предоставен е временен подслон на над 1000 пострадали – възрастни и деца малчугани. По Закона за защита от домашното насилие организациите от Алианса са инициирали и подпомогнали производствата по около 700 случая.
Много от случаите на насилие, основано на пола, по които нашите организации са осъществили интервенция през последната година, са комплексни – съчетание на домашно насилие, сексуално и дори с трафик на жени и момичета.
• Всъщност, когато се говори за домашно насилие, какво се има предвид в това понятие?
– Това е всяка форма на физическо, сексуално, психическо, емоционално, дори икономическо насилие или опит за такова. Всяко ограничение на личната свобода и живота в отношения между съпрузи, родители и деца, както и един определен кръг от най-близки хора, които позволяват това насилие да се случи - съпрузи, бивши партньори, тези, които имат общо дете или пък законът определя като лица, между които такива актове се признават за домашно насилие. Често се среща насилие върху родителите от децата, обикновено при по-възрастни хора.
• Кога се търси насилие в детска възраст?
– Детето е признато за жертва на домашно насилие винаги, когато има емоционално и психологическо насилие, дори да няма пряк физически контакт. То може само да е свидетел на насилие. По този въпрос има доста разминаване в практиката, виждаме различни тълкувания по делата в София и в страната. Много често се казва – да, детето е било там, но в другата стая, или по свидетелски показания не е чувало, защото не е било в стаята. Това са все неща, които ние не приемаме, защото по принцип домашното насилие е модел на поведение, на ограничаване на права, модел на тормоз, който в никакъв случай не се равнява на единични прояви на физическо насилие между съпрузи например. Принципно трябва да се наложи още по-ясно, че това е модел на поведение, който съдът трябва да взема предвид, когато отсъжда дали да издаде заповед или не.
Ние периодично желаем разширяването на кръга от лица, които да подлежат на санкция от закона. Например през 2009 г. предвид на това, че все повече се живее на семейни начала, в кръга от лица – потенциални извършители, се включиха и лицата, с които родителят живее. Искаме в кръга да попаднат и интимните партньори, без по някакъв начин да се идентифицират като съжителстващи. В практиката често има такива случаи на насилие.
По Закона за защита от домашното насилие кръгът от лица, които са защитени или обхванати, е по-широк, отколкото в Семейния кодекс. Хубаво е, че е разширено в интерес на защитата. Това е реално последствие на база на практиката.
• Ако трябва да сравним България с останалите европейски страни, на какво място сме по този показател?
– Едно от най-голямото европейско изследване на Агенцията за фундаментални права на Европейския съюз излезе с изследване, което показва, че всяка трета жена в рамките на ЕС е била жертва на насилие, включително и на домашно, сексуално от 15-годишна възраст до старост. Това е изключително много.
• Преекспонират ли се статистиките или са напълно реални? Смятате ли, че много от жените не признават за своя проблем?
– Наистина много от жените казват, че не са преживели насилие, но реално не е така. Първото изследване, което се проведе от наши колеги от неправителствена организация по чисто социологически метод – питаш дали е имало насилие, дали познаваш пряко някого, който е преживял, оказва се, че много малко познават такива жени, но казват, че са чули, че имат близък в такава ситуация. В резултат от това първо изследване се оказа, че в дадено множество от жени средно всяка четвърта-пета жена е преживяла насилие.
В България по-малко се говори и признава, защото има по-малко възможности, по-малко помощ... И хората защо да се оплакват, някои се страхуват да не стане по-зле. В по-развитите от нас държави има повече гаранции, като се оплачеш, да не последват повече негативи. При нас при оплакване може да се използва Законът за защита от домашно насилие – това наистина е един от най-използваните закони, но пък от колко жени в сериозни ситуации на насилие не се ползва. При нас повече се мълчи и все пак съгласно изследванията около 28% от българските жени са преживели насилие, т.е. повече от всяка четвърта жена.
Висок е процентът и на сексуалното насилие. И там статистиката привидно е ниска, но има висок показател, което означава, че и тук не се говори открито. Много малко се решават да водят и дела при подобен вид престъпление. Но не бива да се лъжем, че ако около нас няма такова насилие, то не съществува, защото да си представим тези по-малки и отдалечени места, в които всичко се случва в малки ограничени пространства, където хората нямат и работа – какво се случва в Северна, Южна България, Търговищко, Разградско, Плевенско....
• Не мислите ли, че хората не знаят към кого да се обърнат. Можете ли да дадете формулата на действие?
– Това, което законът казва, е, че дава точно тези права на жертвите, когато решат и тръгнат да търсят защита, да се обърнат към най-близкия съд. Издава се от съда заповед за незабавна защита до 24 часа. Съдът намира, че е налице домашно насилие на база това, което пострадалото лице е предоставило в декларация за конкретния случай на насилие, като има значение и описанието за преживяното насилие до момента. И в рамките на 24 часа може да нареди като първа мярка да не се упражнява повече насилие. Но ние считаме, че не може да остане единствена. Има съдии, които обаче остават на тази първа мярка. Жертвата има право с тази заповед насилникът да бъде изведена от жилището. Революционното в закона е, че позволява насилникът да бъде изведен незабавно от дома. Може да се поиска и друга мярка – да не доближава жертвата, местата на жертвата за социални контакти, местоработата, местата, които посещава детето. Може да се поиска насилникът да бъде насочен към специални програми за извършители, а тя – към програма за психологическо възстановяване на жертвата. Има редица мерки, които могат да се наредят, и то веднага. Тяхното спазване се следи от полицията. Затова тази заповед се изпраща и на съответното районно управление. И ако насилникът наруши разпоредбите, в промени в Наказателния кодекс от 2009 г. се казва, че се действа като при неизпълнение на съдебно решение и той може да получи наказание. Проблемът е, че доскоро нямаше много такива производства от повдигнати обвинения от прокуратурата. А това е опасно, защото може да доведе до смърт, когато насилникът стане агресивен. Надяваме се тази уредба да се усъвършенства.
Тези жени трябва да има къде да отидат. Защото статистиката от държави, където активно действа защита и има такива закони, показва, че, когато тръгнат да водят дело или да бягат, е много рисков период. Трябва да има строг план и обезпеченост, за да може тя по най-безопасен начин да се измъкне от ситуацията. Защото в най-добрия случай, когато насилникът вижда, че има санкция от закона, малко като го натиснеш, той е респектиран. Смята се, че когато съдът произнесе решението в негово присъствие, трябва да има тържественост. Когато той чуе и съдията му казва, дори със замахване на пръст, какво не трябва да прави, той го заклеймява по този начин. Но има и друга реакция в някои по-тежки случаи, от която може да се получи обратен ефект, дори и трагичен.
Трябва да се работи и върху координирания отговор на общността. Това е интердисциплинарен подход и представлява моделът на различните актьори, които застават зад жертвата в защита и осъждат насилника. Когато той усети от общността, че насилието няма да се толерира, насилникът сериозно ще се замисли дали да прави това. Това е често срещано в САЩ например. Тук общността много често излиза с думите: “Не, няма да се меся, това е личен въпрос.” Нищо не може да оправдае агресията и насилието, принудата, държането в изолация.
Понякога родителите на жертвата казват: “Защо се оплакваш, той те бие, защото те обича!” Има ли сме много показателни случаи в тази насока.
Искам да отбележа, че във всеки регион има организации, които се занимават със защита от домашно насилие. Не всички хора имат интернет, затова е необходимо информацията да се разпространява по общините, кметствата, здравните заведения. Жертвата няма да реши веднага да се обърне за помощ, защото обикновено дълго търпи. Но в един момент го решава и когато е готова, трябва да има план на действие и посоки за подкрепа и не бива да се губи време.
Интервюто взе
Елица ПАЛОВА
