Брой: 39, 25 септември 2014 - БОЛЕСТИ НА СЪРЦЕТО

Д-р Сава РЯСКОВ е най-известният български офталмолог в Европа, с изключителен принос в областта на лечението на диабетната ретинопатия. Роден е през 1920 г. в София, завършва медицина във Виена през 1944 г. и когато на следващата година се връща в България, заварва баща си – големия финансист, управител на банка и министър Марко Рясков – в лагера Белене. Четири години този почтен човек е бил измъчван в комунистическите затвори и лагери.
През 1965 г. д-р Сава Рясков с огромни трудности напуска България и започва работа като очен лекар в Холандия, където въвежда новия тогава метод на лечение – лазерна коагулация. Той е много добър хирург, направил е хиляди интервенции на пациенти с диабетна ретинопатия и на хора с отлепване на ретината, кривогледство, катаракта и т.н.
Неговата известност надхвърля нидерландските и дори европейските граници. Той е признат като специалист и в Съединените щати.
През 1987 г. се пенсионира, а от 1990 г. живее във Франция със своето семейство. В края на август и началото на септември бе в България и прояви изключителна любезност да отдели време за интервю пред в. „Лечител”.

• Д-р Рясков, бих искала да започна този разговор с един въпрос за Вашия баща Марко Рясков.
Знаете, че през последните месеци хората в България протестират пред БНБ и Корпоративна търговска банка и си мисля, че ако тези институции днес се управляваха от хора като Вашия баща Марко Рясков, нямаше да стигнем дотук. С какво най-вече сте запомнили този изключителен човек, финансист и държавник?
– Главното качество на моя баща Марко Рясков бе това, че той беше абсолютно почтен човек. Като директор на Кредитна банка често пъти е давал съвети на свои клиенти, които идват за кредит. След като изслуша техните намерения, техните планове и констатира, че планът им не е много надежден, казва: „По-добре да не ви давам кредит, защото няма да успеете.“ Не вярвам сега някой от банкерите да има тази черта. Хората имаха абсолютно доверие в него. Той работеше така, че всички вярваха, че това, което прави, е добро.
Добри намерения имат много хора. Повечето хора искат да правят добро. Зломислещите не са мнозинство, те са малцинство. Обаче характерното на тези добронамерени хора е, че не превръщат добрите си намерения в дела. А Марко Рясков беше човек, който – щом му дойде на ума нещо, което е добро, – тръгваше по пътя и го постигаше абсолютно сигурно.
Имаше няколко много големи негови постижения. Например преговорите с кредиторите на България след Първата световна война, които са си искали парите обратно, с огромни лихви. Баща ми отива в Лондон като пратеник на Народната банка, за да преговаря, да убеди хората, че България е страшно бедна и няма пари да плаща тези дългове. Това е едно от големите му постижения – тези преговори.
И второто му голямо постижение е, след като стана министър на финансите. Впрочем той многократно е отказвал този пост. За него политиката не беше чисто нещо. И може би е бил прав. Защото тогава партизанщината в България още съществуваше – до 1934 г. И сега се възстанови. За съжаление сега преживяваме пак същата психика на партизанщина.
Но той все пак приема да стане финансов министър през 1935 г., в кабинета на Андрей Тошев, горе-долу по заповед на царя. И когато се връща от аудиенцията при царя, майка ми го посреща разплакана, защото тя е предчувствала, че този период ще бъде тежък. Искала е да го спести на мъжа си. Всъщност той е министър само 7 месеца.
Родителите ми бяха много хубава двойка – не външно, а душевно. От старите български двойки, които са живели целия си съвместен живот не само в обич един към друг, но и в дълбоко уважение един към друг. Баща ми казваше винаги на нас, синовете си: „Имате чудесна майка!“
Спомням си, че когато беше министър, той се връщаше вкъщи към 12 часа през нощта. Работел е върху закона за облагане. Създаде един нов закон за облагане, който е едно от големите му постижения в икономиката на България тогава. Този закон е бил обсъждан с данъкоплатците – един метод, използван много рядко. Това е бил методът на Марко Рясков, когато създава своя закон. В своите спомени той казва, че се е срещал с представители на всички занаяти, даже с представителите на бозаджиите, за да чуе тяхното мнение дали това, което той е намислил да направи – тоя начин на облагане, за тях е приемлив. И създава един закон, който действително е приемлив, както за свободните професии, така за еснафите, за индустриалците и за търговците. Един закон, който следващият министър на финансите Кирил Гунев е охарактеризирал като „най-ефикасния закон за облагане в България“, защото благодарение на него държавната хазна вече не се изпразва.
Мога още много да ви разказвам, но който иска да знае повече за Марко Рясков, би трябвало да прочете неговите спомени. За съжаление не са преиздавани наскоро, човек не може да ги намери в книжарницата. Първото издание беше през 1995 година – на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“. В предговора, който аз написах, казвам: „В България са се раждали и ще се раждат хора като Марко Рясков.“ И сега съм същият оптимист.
През 2001, 2002 г. бях в София през лятото и ми се обажда един член на Управителния съвет на Народната банка и ми казва: „Д-р Рясков, познавам добре спомените на Вашия баща. Народната банка иска да направи една серия от спомени на български икономически деятели. И понеже Вашият баща вече е написал главната част, която ни е необходима, бихме желали Вие да се съгласите да преиздадем тези спомени. Но Управителният съвет на банката предлага към тези спомени да се прибавят досиетата от Държавна сигурност, в които са включени разпитите, на които е бил подложен Марко Рясков.“
А той два пъти е бил на такива разпити в Държавна сигурност. Първия път веднага след 9 септември 1944 г., а втория път – 1951 г. След известно колебание дадох съгласието си и през 2006 г. книгата „Марко Рясков. Спомени и документи” излезе, но тя не се продава по книжарниците (може да се прочете на сайта на БНБ – бел. ред.), а се подарява само на гости на Българската народна банка.
• Вие сте световноизвестен специалист в областта на лечението на диабетната ретинопатия. Разкажете ни как се насочихте към тази област?
– Първият ми голям медицински интерес беше в областта на отлепване на ретината. И понеже нашите методи в Окръжна болница в София, където работех в началото на кариерата си, не успяваха да лекуват сложните отлепвания, тогава получих разрешение да отида в Холандия – да видя в някои големи клиники какви методи прилагат за лечение на отлепването на ретината.
След като мен ме пуснаха да замина, с триста зора пуснаха и съпругата ми, която е дерматолог, и с по-малката ни дъщеря Нели дойдоха в Ротердам. После тя отиде на работа в Дерматологичната клиника в Есен. По това време в Есен работеше като шеф на Очната клиника един почти гениален човек, който измисли лечение на различни заболявания на ретината със светлина, което после мина в лазерно лечение. Тогава той беше измислил уред, в който като източник на светлинна енергия се използваше ксенонова лампа. Когато последвах жена ми в Есен, попаднах в тази клиника и усвоих тази методика. В Холандия още не я прилагаха. А този метод на лечение със светлина и по-късно – с лазер, беше много подходящ за лечение на едно страдание, което е причина за 20 на сто от случаите на слепота в цивилизованите богати страни: заболяване на ретината при хора, болни от диабет. Всеки пети незрящ е сляп поради своя диабет и засягането на неговата ретинална ципа от диабетна ретинопатия.
В Холандия още не прилагаха това лечение. Аз бях поканен в Ротердам, като ми дадоха пълна свобода на действие. И така станах специалистът на Холандия в лечението на диабетната ретинопатия. При мен идваха, освен холандски лекари, също офталмолози от Белгия, за да усвояват тоя метод. Станах известен в европейски мащаб и поради моята публикация за лечението на диабетната ретинопатия станах известен и отвъд океана. Аз наричах това заболяване „царицата на болестите на ретината“. Никое друго заболяване няма толкова разновидни симптоми като диабетната ретинопатия. За да лекуваш коректно, трябва да познаваш тези симптоми много добре. Това беше моето поприще в продължение на близо 25 години.
• Пресмятали ли сте колко операции сте направили?
– Такава сметка не съм държал. Може би са няколко хиляди. Не само интервенции при диабетната ретинопатия. Например и за кривогледство. Спомням си: веднъж се обаждам по телефона в банката в Ротердам, в която беше моята сметка. И си казвам името на чиновничката. А тя пита: „Ама Вие очният лекар ли сте?“ Отвръщам: „Да, аз съм.“ Тя казва: „Използвам случая да Ви благодаря. Защото аз бях кривогледа, дъщеря ми беше кривогледа по същия начин. Оперирахте мене, видях, че е сполучливо, оперирахте дъщеря ми и тя сега си гледа съвсем направо и стана много хубаво момиче.“ Казвам: „Радвам се.“
Занимавах се с всички части на офталмологията. И понеже ме бяха назначили като консултант в Медицинския факултет в Ротердам, преглеждал съм много болни във вътрешното отделение, в неврологичното и в неврохирургията. Например при туморите на мозъка очният лекар играе голяма роля, защото помага при преценката на вътречерепното налягане, което може да даде указание за интервенция – кога трябва да се отвори черепът, за да се махне туморът, защото увеличаването на налягането в черепа става опасно.
И също във вътрешните болести ролята на очния лекар е доста голяма, защото дава указание за състоянието на съдовете. В зрителната ципа виждаме съдовете направо. Вътрешният лекар ви мери кръвното налягане, значи неговите впечатления са индиректни. Прави електрокардиограма – пак едно индиректно впечатление за състоянието на сърдечносъдовата система. А ние, офталмолозите, в очите виждаме състоянието на съдовете. Виждаме, когато артериите са тесни, когато склерозират, когато се появяват кръвоизливи. Така че очният лекар играе доста голяма роля, когато трябва да се прецени състоянието на хора със сърдечносъдови заболявания.
През 1987 г. се пенсионирах и дойде моментът на раздяла с пациентите. Беше много тежка раздяла. В болницата пациентите направиха едно събрание и говориха за мене. Беше много трогателно. От тази раздяла имам един албум с текста на словата на пациенти, които се изказаха тогава. Този албум беше изключително хубав. Някои пациенти бяха сложили свои снимки...
• Ще задам най-важния въпрос: как изглеждате толкова добре, толкова сте жизнен и енергичен на 94 години? Какво правите, какъв е Вашият режим?
– Моят режим е неизпълним за хора, които нямат склонност към мазохизъм. Ако човек е готов да се самоизмъчва с усилия, които са над неговите възможности, може да достигне дълбока старост в добра физическа форма. Един пример за моя мазохизъм. Когато преди 10 години поисках да се кача пак на връх Мусала, тогава бях на 84 г., реших, че трябва да се подготвя. Тогава живеехме в една кооперация, на 6-ия етаж, а имаше общо 8 етажа. Да изляза да тичам на улицата ми се виждаше неподходящо. Реших да направя подготовката по стълбището на сградата – реших, че трябва да стигна до 10 последователни качвания до 7-ия етаж. И го направих! Така можах да изпълня желанието на внучката, тогава на 12 години, да се снимам за спомен с нея на връх Мусала.
За мене спортът е нещо много важно във възпитанието на младите хора. В моето възпитание спортът е играл голяма роля. Смятам, че спортът е главно подготовка за преодоляване на препятствия в живота.
• Какви спортове сте практикували?
– Бях много запален скиор. Лятно време, понеже в Ротердам нямаше къде да се плува, започнах да тичам – Холандия предразполага към тичане, защото е равна. Започнах да тичам в един квартал, където си купихме къща. Наблизо имаше една гора, която наричаха ниската гора, прорязана от канали, в които плуват патици и разни други птици.
Тичането там беше изтощително, но и приятно, полека-лека стигнах до 5 километра и това го правех 3-4 пъти в седмицата. Правех го почти 15 години наред. Умората е голяма. Обаче си струва! Това е чудесна тренировка на сърдечносъдовата система. Също и карането на колело. До болницата бяха 7 километра. Всеки ден при хубаво и при лошо време ги изминавах с велосипед.
Бавното тичане укрепва сърцето, осигурява на ставите дълъг живот. Човек старее със сърдечносъдовата си система и със ставите. Това са двете невралгични части на човешкия организъм. Сърцето започва да издиша, кръвното налягане се покачва и ставите започват да се втвърдяват. Всички тези хора, които в напреднала възраст се оплакват от това, че ги боли тук-там, се дължи главно на обездвижването.
Страхувам се, че повечето хора смятат стареенето като един процес на почивка, който им се полага. Работили са цял живот – сега си почиват. Тази почивка е абсолютно противопоказана. Защото, приемаш ли като заслужено право почивката след 60 или 65-годишна възраст, ти осъждаш сам себе си на една старост, която може в най-добрия случай да бъде съзерцателна, но не и активна.
• Може ли едно дълголетие да се дължи само на двигателната активност?
– Не, и гени играят роля. Трябва генетично човек да е предразположен към по-дълъг живот. Но да бъдеш на стари години в добра форма, в умствено и физически добра форма, това зависи не само от гените, а зависи от усилията, които си положил, за да си в добра форма. Лошото е, че повечето хора избягват тези усилия. Човешкият вид е създаден, за да се движи.
Не бива да се примириш с това, че щом годините напредват, ще станеш неподвижен, ще те боли тук-там, че няма до можеш да чуваш добре, да виждаш добре – всичко това да го приемаш като съдба, като орис... Едно от много важните условия за дълголетието е дисциплината. Трябва да бъдеш стегнат, да не се отпускаш никога.
• Освен движение, има ли още някаква друга тайна?
– Много важно е човек да не влиза в състояние на безразличие. То е пагубно за човешката душа. Апатията – което е много характерно, според мен в България го има много това нещо, апатия в политическия свят, но допускам, че не само там.
• Не само апатия, още по-лошо е, че съществува масов песимизъм, болестен песимизъм, всички са намръщени... Нали виждате какви са хората наоколо?
– Аз пътувам само с обществен превоз, за да гледам лицата на хората и ми прави доста тъжно впечатление мрачната картина, която виждам всеки ден. Няма хора, които се усмихват, които си приказват весело.
• Как виждате бъдещето на това общество, на тази държава – как виждате България в следващите 10 години?
– Вярвам в младите хора. Там ми е надеждата. Има много голям интелектуален потенциал в българския народ. Българският народ, според мен, процентно е по-интелигентен от много от западните народи, които са с много високо материално положение. Тази младеж, ако се развива правилно и главно, ако етиката е добра, ако има морал, би могла да спаси България, след 10-20 години България да бъде пӝ друга. Да си отидат тези, които все още висят по върховете, където не им е мястото. Младите активни хора да дойдат.
Разбира се, много е важно възпитанието на нашите млади хора. Един пример: качвам се на трамвай, с мене се качва майка с не толкова малко дете, има едно свободно място и майката бута детето си да седне преди мен. Това възпитава у децата егоизъм, който ще им пречи един ден. За съжаление често родителите търсят за децата си лесното. Вместо да ги насочват към преодоляване на трудности... Трябва да кажа, че в западните страни тази склонност на родителите да търсят за децата си лесния път не съществува или поне е в много по-малка степен.
Аз поначало съм оптимист във всичко. За нашата мила България също съм оптимист. Има хора, които могат да помогнат да излезем от канавката и да се качим на широкия път. Защото ние сме още отстрани, не се движим по главния път – европейския път, пътя на цивилизованите хора. А колко е привлекателен този път и колко възможности дава на способните хора да се развиват!...
Накрая: благодаря на редакцията на в. „Лечител”, че ми дава възможност да разкажа нещо за своя живот. Надявам се, че такива разкази на стари хора могат да бъдат полезни за младите. Би трябвало да бъдат поощрявани старците да разказват.
Пожелавам на читателите на „Лечител” здраве, сили и кураж, за да изпитват много радости в своето ежедневие, а не само ядове! А на екипа на „Лечител” желая енергия и ентусиазъм в неговата полезна дейност.