Вече странирахме този брой, когато от Франция получихме писмо от д-р Сава Рясков, изпратено ни по електронната поща от неговата дъщеря Нели. На тази страница виждате част от него, както и една от статиите му, която е актуална и днес.
Преди разцепването на СДС се надявах задно с много други негови привърженици: дано се разберат, дано си подадат ръка! Но солидаризиране не настъпи! Защо? Ако това се дължи на личните амбиции на ръководителите – причината е безкрайно тъжна и трудно приемлива за здравомислещите хора, които се уповават на нашето демократично движение.
Междувременно телевизията ни изпрати картините от Мадрид и цяла Испания, отразяващи манифестациите на народния протест против злото. Такава огромна солидарност трогва! Когато отричането на злото е толкова мощно и единодушно, то буди вяра в доброто!
Може би тези картини са припомнили народната солидарност у нас, в България, срещу нашето зло – комунизма. Митингите, стачките на студентите, „Градът на истината“ вдъхваха надежда за по-добро бъдеще. Вдъхваха вяра в силите ни да се отръскаме завинаги от наследството на комунизма.
Но водачите на голямата солидарност като че ли загубиха желание да разговарят помежду си и народът започна да изпада в безразличие.
А нашето ежедневие остава пълно с малки поводи и сериозни причини за солидарност. Някои се правят, че не ги виждат, други протягат ръка и си помагат. Хората са различни. Но не вярвам да има хора, които смятат, че може да се живее без съгласие. То е необходимо не само за лоши дни, но и за да ни предпази от настъпването на лоши дни. Съгласието е нужно, за да поддържа будно желанието за задружна дейност. Без нея настъпва безразличие към общото добруване и затваряне зад стените на егоизма в едно жалко, безперспективно съществуване.
Спомням си един филм. Гледал съм го преди повече от 40 години.
Семейство, натоварено на автомобил, на път за лятната ваканция. Колата спира в крайпътен гараж за смяна на спукана гума. Монтьорът затяга бурмите след поправката. Извикан на телефона, води дълъг, празен разговор. През това време семейството се качва на „поправения автомобил“ и потегля весело на път. Монтьорът вижда, че колата е заминала и изпада в паника – бурмите не са затегнати, могат да се отвинтят. Започва спасителна акция. Включват се: полиция, кметство, граждани, овчари и селяни по полетата. Огромна вълна на солидарност залива местността, през която се търкаля незатегнатото колело. Никой не знае къде, но всички знаят, че се търкаля към злополука.
Спомням си развълнуваните зрители след края на филма. Много от тях бършеха сълзи. Солидарността на спасителите ги беше трогнала дълбоко.
Всеки от нас е скътал в паметта си спомени за тази дълбоко човешка проява.
При големи бедствия солидарността между хората е толкова естествена, че тя настъпва спонтанно, без увещания. При липса на потресающи събития пътят към солидарността може да бъде много труден. За да се постигне, е нужна увличаща воля и големи усилия.
Ще разкажа един пример за осъществяването на такава трудно постижима солидарност.
Действието се развива много отдавна – през 1935 година. Главното действащо лице е моят баща Марко Рясков.
По настояване на цар Борис той е назначен за финансов министър в кабинета на Андрей Тошев. Задачата му е да намери средства да изплати заплатите на държавните чиновници и служители за четири месеца и да осигури захранването на държавната хазна, която заварва празна. След изпълнението на първата задача, той се заема с изготвяне на нов, ефикасен закон за облагане на приходите. В „Спомени за моя живот“ баща ми описва как е съгласувал своя законопроект с хората, които е трябвало да плащат данъците:
„Излизах от положението, че такъв важен закон може да даде добри резултати само тогава, когато е възприет от данъкоплатците. По време на разработването на проекта аз конферирах с представители на всички съсловия: индустриалци, мелничари, занаятчии, банкери, застрахователи, лекари, адвокати, инженери, архитекти и пр. Говорил съм даже с бозаджии.
Трябва да призная, че от този разнообразен контакт аз останах много доволен и бях насърчен почти от всички.
След привършване на проекта свиках в залата на Търговско-Индустриалната Камара в София конференция за публично обсъждане на проекта, в която взеха участие повече от 200 души – представители на всички съсловия.
След като изложих основните положения на законопроекта и обясних защо при изработването му съм се отклонил от теорията и от досегашния начин на облагане на приходите, помолих присъстващите да се изкажат по него. Абсолютно болшинство одобри поначало проекта, както по съдържание, така и по структура...
...Новият финансов министър Гунев с искрено задоволство ми съобщаваше отличните резултати и не пропускаше да ми каже, че Министерството, в мое лице, си е намерило майстора.“
При препрочитането на цитираните пасажи си спомних, че „майсторлъкът“ го беше довел до пълно изтощение. При полагането на основния камък на новата Народна Банка баща ми не може да сдържи сълзите си, почти се разридава. Присъстващият министър-председател Андрей Тошев си дава най-после сметка, че молбата на Марко Рясков да бъде освободен от министерските си задължения е оправдана. Оставката му се приема и от цар Борис, след като баща ми обещава да продължи и завърши след оставката работата си върху започнатия законопроект. Една седмица по-късно Андрей Тошев подава оставката на целия кабинет. След него идва Георги Кьосеиванов, а като финансов министър – препоръчаният от баща ми Кирил Гунев.
Описаният епизод от нашата „преддеветосептемврийска“ история показва какво значение има солидарността между законодателя и тези, за които са предназначени законите. Показва също, че освен компетентност и безкористна служба е необходим и диалог с хората. Не диалог снизходителен, на „всезнающ“ с „невежи“, а диалог, изпълнен със зачитане способността на събеседника за разумна размисъл и за различаване на празното обещание от искреното желание за добра работа. Ако у нас диалогът в този стил стане обичаен, придвижването ни към желаното от народа ни демократично общество и към нормите, валидни за обществените отношения в старите европейски демокрации, ще се ускори. Необходим ни е диалог, водещ до взаимно доверие между избирателите и техните избраници. Но е необходим също цивилизован диалог между политическите ръководители, който би улеснил съвместната им работа за постигане на материален и нравствен напредък в нашия обществен живот.
Бел. ред. В следващия брой очаквайте писмо от д-р Сава РЯСКОВ: „Защо трябва да гласуваме на 5 октомври?”
