Хрониката на Джовани Серкамби от гр. Лука в Италия поставя въпроси
Лъчезар ТОШЕВ
Джовани Серкамби, живял в италианския град Лука 1348-1424 г., е известен с редица свои произведения, сред които и Хрониката от 1400 г. Тя се пази в архива на град Лука под № 107 в отдел „Ръкописи” и засяга периода 1164–1400 г.
Сред миниатюрите, съпътстващи текста на Хрониката, се намира и една, показваща битката при Никопол 1396 г.
Тази битка има историческо значение за развитието на Европа по онова време и на нея са посветени както различни текстове, така и миниатюри, илюстриращи сражението. Може би миниатюрата, на която е посветена тази статия и която се публикува за първи път тук, е най-ранното изображение на тази битка – само 4 години след събитието.
Дори най-бегъл поглед върху нея, за всеки, който е бил в гр. Никопол в наше време, показва изключителната топографска точност. Изглежда, че авторът е ползвал скица на участник в битката, нарисувал атаките на рицарите на император Сигизмунд срещу крепостта Никопол. Така може да се обясни невероятната точност на рисунката. Няма данни самият Серкамби да е съпровождал похода на западните рицари. Погледът на художника към крепостта е от р. Дунав, където се е намирала флотилията на рицарите. Показани са хълмът, на който е крепостта, и отсрещният хълм, от който рицарската армия атакува с каменометни машини и примитивни оръдия. Крепостта е изобразена много точно, като се имат предвид днешните руини и археологически разкопки. Пътят към крепостта минава в нейното подножие – както може да се види и днес, и има външна защитна стена, части от които са запазени и досега. Вратата на крепостта е изобразена също и тя е там, където е и досега – от задната част на хълма, на известна височина в сравнение с неговото подножие.
Много интересни са двете знамена, които се веят на кулите. Най-горе на знамето има нарисувана глава с чалма и надпис „Баизеето”, т.е. „Баязид”.
Под това знаме има друго, на което има изобразен двуглав орел.
Това изображение на двуглав орел – хералдически знак и на българския царски дом, в т.ч. отбелязан в лондонското Евангелие и на саркофага на цар Иван Александър, поставя въпрос, какво се случило след превземането на Никопол от султан Баязид през 1395 г., една година преди прочутата битка.
Катерина Венедикова в „Българите в Мала Азия от древността до наши дни” (Издателство ”Идея”, 1998 г., стр. 294) цитира хрониста Узунчаршълъ, който казва: „Челеби Мехмед даде страната Айдън на сина на българския крал Сусманос, който бе приел исляма, а взе Джюнейд, отведе го в Румелия и му даде санджака Никопол на брега на Дунав в 1413 г.“ В „История на Османската империя” под редакцията на Роберт Мантран (Издателство „Рива”, София, 1999 г., стр. 71) пише: „Джунеид бил назначен за управител на Никополис, 1414 г.” От своя страна Константин Иречек посочва, че Александър управлявал Смирна и загинал в клисурите на планината Стилария срещу о-в Хиос през 1415 г.
Излиза, че Александър Шишман е бил преместен в Мала Азия през 1413 или 1414 г., а не веднага след превземането на Никопол през 1395 г. Не е ясно и кога той е приел исляма – веднага след убийството на цар Иван Шишман или по-късно, доколкото двуглавият орел, изобразен на знамето, е християнски символ. Впрочем периодът 1408-1413 г. съвпада с въстанието на Константин и Фружин и вероятното оставане на Видин като автономна област, васална на султана. Дали въстанието има връзка с „отзоваването” на Александър – не е ясно.
Във всеки случай имаме основание да смятаме, че той е бил в Никопол по време на битката с император Сигизмунд през 1396 г. И вероятно е бил там като управител на крепостта. Узунчаршълъ говори за преместването на Александър като управител на мястото на Джунеид, който пък е изпратен на негово място – като управител на Никопол. Това обяснява наличието на знамето с двуглавия орел върху Никополската крепост по време на битката през 1396 г. от миниатюрата в Хрониката на Джовани Серкамби. Над него се вее другото знаме, което показва кой е господар на Никопол по това време и е знак за това, че в крепостта е имало османски гарнизон, „гарантиращ” и лоялността на Александър.
В една песен от Белоградчик, публикувана в книгата на Христо Димитров „Българо-унгарските отношения през Средновековието” (Издателство БАН „Марин Дринов“, София, 1998 г.), има следния пасаж: „
Бог да бие русите маджарци – прогонили турци анадолци, та се спрели у Никопол града.”
Изглежда, че част от българите още тогава са били на страната на османската държава – както впрочем е и ситуацията след битката при Анкара, когато започват междуособните борби на синовете на Баязид. Така са пропуснати възможностите за възстановяване на българската държавност – още по онова време. Сръбският деспот Стефан Лазаревич също участва на страната на Баязид в битката при Никопол с 5000 свои конници, а в 1402 г. при Анкара/Ангора, след поражението на Баязид, спасява от монголски плен престолонаследника Сюлейман. Явно такова поведение не е било нещо необичайно за онова време. Тъжно от днешна гледна точка и поучително...
Може би точно това обстоятелство дава обяснение на факта, че запазилият се български герб в хрониката на Улрих Рихентал от 1420 г. е с три лъва, разположени един под друг, а за герб на българския цар е представен изправен лъв с корона върху щит и надпис
Рекс Калдеорум, а не двуглав орел, явно използван от Александър/Искендер през 1396 г. в Никопол.
Въпросите, които задава миниатюрата от Хрониката на Джовани Серкамби от гр. Лука, очакват своя отговор.
