Откъси от лекцията на проф. Тимъти Снайдер в “Червената къща “ – София, 4 юни 2014 г.
Лекцията е част от поредицата Мемориални лекции в памет на ДЖУ, организирани всяка година от Центъра за либерални стратегии – от 2002 г. досега, в памет на Юлия Гурковска, известна у нас и като Юлия Папазова (1945-2001 г.). Юлия и Дончо Папазов прекосиха със спасителна лодка Черно море, осъществиха експедиция „Планктон”, с яхта преминаха през Атлантика и Пасифика. За 777 дни обиколиха света с яхта – с малката си (тогава) дъщеря Яна. Джу пътешества из Индия, Непал, дори достигна до базовия лагер на алпинистите, изкачващи Еверест в Хималаите, беше в експедиция на Антарктида. С голям ентусиазъм тя участва в свалянето на комунизма в България и в първите стъпки на борбата за демокрация.
Ние я помним! Канейки световноизвестни лектори от прочути университети да говорят веднъж годишно пред българска публика, Центърът за либерални стратегии дава възможност на младежите, които не са познавали Джу, да научат за нея и за нещата, които са я интересували.
Тя със сигурност щеше да хареса лекцията на проф. Тимъти Снайдер...
Тимъти Снайдер (1969 г.) е известен американски историк, професор в Университета в Йейл. Изследовател на историята на тоталитаризма, комунизма и Холокоста. Най-известната му книга е: „Кървавите полета. Европа между Хитлер и Сталин” (Bloodlands: Europe Between Hitler and Stalin, 2010), преведена на 12 езика, в която той отделя много страници на глада в Украйна, предизвикан по заповед на Сталин, както и на подялбата на Полша между СССР и нацистка Германия.
В контекста на последните събития в Украйна и на пропагандата около тези събития си струва да мислим за естеството на историята, за това какво всъщност означава тя за нас. Ние не просто приемаме историята, ние сме част от нея. Историята е не просто миналото, тя е бъдещето.
Когато си част от по-голяма общност – национална общност, европейска общност – ти мислиш за миналото, което минава през теб и върви към бъдещето. Историята е част от твоя живот, а животът ти е част от историята.
Разбира се, историята носи и поуки. Когато мислим за ХХ в. и неговата история, ние извличаме поуки и правим сравнения с настоящето, опитваме се да научим нещо от миналото.
Уверен съм, че се намираме в преломен етап – за Украйна, за Русия, за Европа, както и за вас – и смятам, че природата на този преломен момент е до голяма степен свързана с това как избираме да мислим историята и как ще я мислим в бъдеще, през следващите дни, седмици и месеци.
(...)
Ще се фокусирам върху историята като субектност, като наше участие в света заедно с други хора, с други думи - върху историята като национално движение. Този начин на възприемане на историята възниква през XIX век – вече не става дума само за крале, мъченици и хроники, историята се превръща в история на хората.
(...)
Не е вярно, че Украйна няма история, защото никой не се е сражавал за нейната независимост. Много повече хора са се били за украинска независимост, отколкото за независимостта на Чехословакия, Румъния, България или Унгария. Тези хора обаче са били победени от сили, които ги надвишават – от полската армия на Запад и от Бялата и Червената армия на Изток. Те са изправени не пред една или две, а пред три армии, които не вярват в украинската държава.
Малкото общо между поляците, Бялата и Червената армия е, че те са против независимата украинска държава. В края на този много сложен период на гражданска война, през 1922 г. украинските територии са отново разделени – по-голямата част от тях остава в Съветския съюз, друга част остава в Полша.
Съветската република Украйна е до голяма степен център и ключ на съветския проект. Това е така, защото съветският проект е свързан с Европа – той обича Европа и мрази Европа.
(...)
Това напрежение е вградено в целия съветски опит – напрежението да имитираш някой, за да станеш по-добър от него и да го унищожиш. За съветския проект Украйна е специална по две причини. Първо, тя граничи с Европа. Второ, този проект за модернизация и индустриализация зависи в много голяма степен от потенциала на украинския чернозем. За да бъдеш модерен, трябва да контролираш Украйна и нейната почва.
(...)
Към края на 20-те години обаче съветското ръководство започва да изпитва известни съмнения. Украинските писатели започват да се изказват много позитивно за Европа като контрамодел на Съветския съюз.Някои се изказват положително за Полша като контрамодел на Русия и това е много опасно. По същото време започва колективизацията на земята, опитът частните ферми да се одържавят. В Украйна, където желанието на селяните да притежават земята си е толкова силно, колективизацията се разглежда като второ крепостничество, като катаклизъм и апокалипсис. Тези хора уважават частната собственост и се съпротивяват. Между януари и март 1930 г. НКВД записва
един милион актове на съпротива срещу колективизацията.
Това е моментът, в който Европа престава да бъде модел и се превръща в заплаха.
Провалът на колективизацията води до Гладомора (насилствено лишаване от храна, довело до гладуване до смърт – б.р.), при който умират от глад 7 млн. души.
(...)
Така идваме до оня момент през 1933 г., когато историята на Украйна става истински необичайна и специална. Основна тема в историята на Европа е деколонизацията. От гледна точка на Балканите и Полша това е самодеколонизация – вие се отървавате от империите. От гледна точка на Западна Европа – Великобритания и Франция – е загуба на територии. Украйна е главното изключение, в Украйна темата е колонизация и дори двойна колонизация. Първата колонизация е вътрешната колонизация, описана от “другаря” Йосиф Сталин:
„Тъй като нямаме отвъдморски територии, трябва да се колонизираме сами”.
Украйна е най-важната вътрешна територия, защото има най-богатата земеделска земя.
От гледна точка на Адолф Хитлер Украйна е също колонизационен проблем, понятието Lebensraum обозначава най-вече Украйна. Централната идея и на нацисткия колонизационен проект е, че ще придобие сила, като контролира чернозема на Украйна. По политическа линия тук са убити повече хора, отколкото във всяка друга държава в света.
И това е резултат от съвпадането на тези два проекта – на съветския и на нацисткия. Когато през 1941 г. германците обявяват война на Съветския съюз, те обявяват война главно заради Украйна. Освен до война обаче съвпадането на интересите води и до създаване на съюзи. Има един по-ранен период – от 1939 до 1941 г. – когато нацистите и Съветският съюз са съюзници. Пактът „Молотов–Рибентроп” и периодът, в който той важи от 1939 до 1941 г., не е просто период, в който Сталин прави грешки. Ние се питаме как може Сталин да е направил съглашение с Хитлер, та той е знаел, че Хитлер ще нападне Съветския съюз. Ключовото нещо тук е какво е смятал, че прави Сталин. Това е още една поука от близкото минало, на която не обръщаме внимание.
Когато Сталин влиза в съюз с Хитлер през 1939 г., той си мисли, че обръща Германия срещу Франция и Великобритания. Мисли си, че няма да има германо-съветски конфликт, защото германската агресия ще се обърне срещу Франция и Великобритания и това ще доведе до ситуация, в която противоречията на капитализма ще се разкрият и западните сили ще се провалят. Какво прави той?
Той се опитва да използва крайната десница в Европа, за да унищожи Западна Европа. И почти успява. Той използва крайната десница, за да удари европейски структури. Това е почти буквален урок и ние можем да изберем да не го забележим и да не го научим, но руската политика днес прави точно това, тя се опитва да използва европейската крайна десница, за да унищожи ЕС.
Как приключва всичко това?
Начинът, по който Украйна става субект на собствената си история, е много интересен. Преди всичко украинският национализъм е антиколониален, той прилича много повече на латиноамериканския или на африканския национализъм, а не на германския или френския.
Той е антиколониален заради неотдавнашния колониален опит.
Обикновено възприемаме националистите като етнически обособени расисти. От гледна точка на украинците историята на ХХ век е история на колонизация, което значи, че националното определяне е антиколониално. Как стигаме от колониалния обект Украйна до политическия субект Украйна? Тук ключовото десетилетие е 70-те години на миналия век. Това, което се случва в Украйна сега, има връзка със 70-те години, когато се създава интелектуалната рамка за това, което се случва сега. През 70-те години се раждат два конкурентни интеграционни проекта. Единият проект е проектът на неутопичния Съветски съюз. Историята на Украйна се мисли така – украинците стават част от Съветския съюз и след това се случва утопията, случва се светлото бъдеще. През 70-те години този разказ е по-прост – украинците трябва да станат съветски граждани, те трябва да станат част от Съветския съюз. Как става това на практика – през 70-те години украинските учебници изчезват от училищата, съветската идеология създава една съветска техническа и хуманитарна интелигенция, така че де факто образованите хора от Киев, Харков и където и да е трябва да отидат в Москва, защото само така напредват.
От друга страна обаче, започва да се формира европейският проект. Идеята, че можем да се обърнем към Европа, започва да придобива конкретни форми. Украинците също започват да мислят за потенциално европейско бъдеще. Най-важните взаимоотношения тук са между Полша и Украйна. Идеята за украинска национална държава не е била никога слаба, тя просто е имала повече врагове. През 70-те години тази ситуация за първи път започва да се променя. Украйна изведнъж се оказва без полския си враг. През Втората световна война, особено през 1943 г., силите на украинския национализъм са главно насочени към полското население. През 1943 и 1944 г. украинските националисти извършват най-голямото етническо прочистване сред полските граждани. През 70-те години обаче една група полски политически анализатори, вместо да се фокусира върху този епизод или върху пакта „Молотов–Рибентроп”, прави интелектуалния ход да признае украинската държава в съществуващите й граници. Това е шокиращ ход. Знаем, че най-трудно се забравят кървавите кланета на собствения ви народ и загубата на територия.
А точно това е историята на Полша през Втората световна война, тя губи половината си територия, извършено е прочистване срещу етнически поляци.
Нормално би било поляците да си кажат: „Ние искаме да си възстановим загубите”. През 70-те и 80-те години, около движението
„Солидарност”, се случва нещо много интересно, поляците правят различен ход. Тогава Полша не е суверенна държава, но те казват:
„Ние ще си представим ново европейско бъдеще, в което и Полша, и Украйна ще са в Европа”. Ето това е утопичната част – ще си представим европейско бъдеще и в това европейско бъдеще националните граници няма да имат такова значение. Те казват: „Това, което ще направим сега, е да признаем полско-украинската граница”.
През 1990 г., преди още Украйна да стане независима държава, Варшава признава своята граница със съветска Украйна. Това беше един много умен ход.
На практика това премахна полския враг за Украйна и когато украинското национално движение се разви през 1991-1992 г., то се насочи почти изцяло срещу Москва, което е нещо ново в историята.
Днес, когато гледаме руските наемници в Източна Украйна, смятаме, че този конфликт е много обичаен, но това не е така, той е нов. Украинското национално движение, което е насочено срещу Русия, е нещо ново, това е ново явление.
И това е важен момент от историята на Украйна като национален актьор. От 1990 г. нататък става възможно да се мисли за украинска държавност и тя бе постигната през 1991 г.
От 1991 г. до 2013 г. украинската външна политика се колебае между Изтока и Запада, тя е като едно геополитическо бебе – първо на Изток, но ако не ти хареса това, отиваш на Запад, и това се повтаря с години, независимо от това какво правителство е на власт. До 2013 г. украинската вътрешна политика пък се колебае между един или друг олигархичен клан. Всичко това се променя през 2013 г. В заключение искам да задам въпроса
какво точно се промени през 2013 г.? Защо внезапно през 2013 г. се случи нещо, което аз определям като лява национална революция, защо милиони хора излязоха на улиците? Отговорът на този въпрос е свързан по-малко с Украйна, а повече с историята и най-вече с Русия. И тук се връщам към основната си тема.
Опитах се да представя историята като разказ, който тръгва от миналото и стига до бъдещето, историята като проект – как хора биват присъединявани към този проект, историята като източник на поуки. Но през 2013 г. се случи нещо, което интелектуално е много любопитно, а политически е изключително опасно. Става дума за преизмислянето на историята по един друг начин, преизмислянето на историята по постмодерен начин.
Стана така, че историята вече не е въпрос на приемственост, на последователност на проекти, на поуки, а се превръща в нещо като мол – влизаш вътре, там има блестящи неща, които са много интересни, и ти си взимаш от различните щандове каквото си искаш.
Говоря за начина, по който се представя сега историята в Москва. Говоря за евразийското течение, което се свързва с някои крайнодесни мислители в Русия и което се превръща в руска външна
политика. Това, което направи Русия през есента на 2013 г., е преосмисляне на историята като серия от консуматорски изображения: “виж Сталин, виж Хитлер, виж Мусолини; Сталин може би не беше чак толкова лош, Хитлер и Мусолини също..., ние ще експлоатираме по нещо от всеки и отвсякъде и ще ви дадем нова версия на това, което се е случило в миналото, за да оправдаем това, което се случва в настоящето”. Това прие форма на атака срещу ЕС, в която Украйна е интересна, просто защото се е изпречила на пътя. Какво се случи на Майдана? Би било лесно да се каже, че протестиращите се изправиха срещу Русия. И това е вярно.
Можем да разкажем конвенционално тази история – Украйна щеше да сключи споразумение за асоцииране с ЕС, то бе спряно, това доведе до протести, протестите доведоха до насилие, оттам се стигна до революция, Москва ескалира насилието, режимът падна и сега има ново проевропейско правителство. Това до голяма степен е вярно. Да, Русия натисна прекалено, украинците реагираха, руснаците реагираха и нахлуха в Крим. Но това е само на повърхността. В по-дълбок смисъл се случи нещо по-важно и по-плашещо. Докато Русия се съпротивяваше на Майдана, тя разкри начина, по който гледа на Европа.
(…)
Какво означава да си научим урока, вглеждайки се в историята на Европа през ХХ век и във Втората световна война? Урокът е, че демокрацията и либерализмът са нещо добро, че интеграцията е по-добра от дезинтеграцията. Евразийският проект е фронтална атака срещу всичко това. Според него демокрацията е лоша, либерализмът е лош, няма поуки, които да се извлекат от ХХ век, в него има само образи, само възможности. Няма проблем да се каже, както казват в „Известия”, че Хитлер е разумен държавник, който е бил подложен на много силен натиск от Запада. Няма проблем да се каже, както се каза наскоро по руската национална телевизия, че евреите сами са си виновни за Холокоста. Няма проблем да се каже каквото и да било, което е полезно за момента, защото историята не е миналото, историята е само източник, който ни дава факти за настоящето. Начинът, по който руското ръководство представя Украйна, не е просто политическа пропаганда, а е по-скоро интелектуално преосмисляне на самата Европа. Руското ръководство представя украинското правителство като фашистка хунта и ние можем да кажем, че това е грешка. Можем да кажем, че крайната десница събира много по-малко гласове в Украйна, отколкото в която и да е друга европейска страна.
Можем да кажем, че революцията бе направена по-скоро от левичари, а не от десницата. И всичко това ще е вярно. Правителството на Украйна не е фашистка хунта. Сега то се управлява от един умерен производител на шоколад. Но не в това е въпросът.
Това, което ни призовават да направим, е да влезем в един свят, където фактите, историята нямат значение, където историята като разказ, историята като проект и историята като поука нямат значение. Единственото, което има значение, е историята като източник на моментно вдъхновение. Ако сме вдъхновени от нещо, то е добро, ако сме вдъхновени от Хитлер, той е добър, ако сме вдъхновени, че евреите са си заслужили Холокоста – о’кей. Това, което е особено обезпокоително, е как добре работи тази машина. Обезпокоително е, че историята не може да се защити, защото това е едно много голямо изкушение.
Много хора наистина смятат, че правителството на Украйна е фашистка хунта. Това е проблем дори в Германия, проблем е и тук. Още по-притеснително е, че много хора в Германия са изкушени от този стил да хванеш един величав момент и да превърнеш историята в образ, а не в източник на поуки.
Точно това се случва в света днес и аз бих го определил като фашизъм, като недвусмислен фашизъм. То е измислено от Жорж Сорел, който казва, че историята не е въпрос на поуки и проекти, а е един чувал с митове, от които можем да избираме каквото си поискаме, за да мотивираме действията си в настоящето, а след като сме предприели тези действия, да можем да произведем нови митове. Ако се вгледаме във фашизма, какво виждаме – отхвърлянето на историята, каквато я описах, и приемането й като източник на митове, които ни мотивират.
Струва ми се, че се намираме в преломен момент. Вие сте в политически преломен момент, защото ЕС вече има алтернатива. Казваме:
За добро или за зло, политиката на ЕС обаче е безалтернативна политика. Политиката на моята страна, на САЩ, е политиката на свободния пазар, която няма алтернатива. В ЕС безалтернативната политика е в това, че няма алтернатива на интеграцията. Ние всички сме си научили урока – няма алтернатива.
И сега изведнъж се появява алтернатива. Ние сме така свикнали да няма алтернатива, че е много трудно да се изправим пред алтернативата и да признаем дори, че тя съществува. Мислим си, че единственото нещо, което може да се съпротивлява, е ЕС. Всъщност ЕС е само едно нещо в света и в момента то има враг. Този враг вече работи усилено отвътре в ЕС. Евразийският проект – в него става дума не толкова за Русия и за Украйна, а за Европа.
Става дума за това да се развали целият този исторически контекст, който направи Европа възможна. Как евразийският проект навлиза в Европа е видимо от
съюза между руската крайна десница и европейската крайна десница. Има две неща, по които в европейската крайна десница има абсолютно единодушие –
никой крайнодесен в Европа не подкрепя Украйна и всеки крайнодесен в Европа подкрепя Путин. Това е така, защото европейската крайна десница е част от един по-голям проект за унищожаването на ЕС. Това има морални последствия и хората, които твърдят, че са патриоти, всъщност не са такива. Хората, които твърдят, че са против европейската интеграция, всъщност подкрепят друг тип европейска интеграция, но не си го признават. Защото ЕС има алтернатива.
(…)
Ако ЕС продължи да съществува, той ще изгради една обща енергийна политика. Ако той се разпадне, руснаците ще преговарят поотделно с Италия, Гърция, България. Тогава няма да има обща енергийна политика и хората, които изкарват милиарди от полезните изкопаеми в Русия, ще продължат да го правят.
Показах ви в идеологически смисъл колко интересна е евразийската алтернатива. Политически тя изобщо не е интересна. В политически смисъл вие сте в преломен момент. Имате две възможности – да се държите така, че да е лесно за една малка група хора да правят милиарди от петрол и газ, тогава ще загубите най-голямата общност на мир и благоденствие в света. Другият вариант е да затрудните тази шепа хора и да запазите тази общност на мир и благоденствие. Това са вариантите днес в София, както и на други места в Европа.
Като казвам, че сме в преломен момент, нямам предвид само това, че трябва да се направи важен избор. Имам предвид нещо по-фундаментално. Това, което се случва, е промяна в начина, по който се усеща и преживява самата история. В този свят, в който шепа хора правят милиарди от полезни изкопаеми, историята е история на консуматори, на грандиозни жестове и велики моменти.
(...)
Това, което може да ни се струва много забавно днес, е да забравим за уроците, да не мислим за проектите и да се ентусиазираме. Тези неща могат да бъдат много, много опасни. Ние сме забравили, че вече сме преживявали тази опасност, ние сме виждали фашизма. Така че изборът не е само между Европа и Евразия и аз нямам никаква представа какъв избор ще направите. Но под този избор стои изборът как да мислим историята. Аз се изправям тук, за да защитя скучната история, и се надявам, че начинът, по който я защитих, не беше скучен.
