Брой: 32, 7 август 2014 - ЛЯТО И ИМУНИТЕТ

(Продължение от бр. 28)

Лъчезар ТОШЕВ

Дочакал да види мечтата на своя живот и тази на неговите съратници, Драган Цанков се впуска в изграждането на българската държава с огромна енергия. Избран е в Учредителното събрание. Създава Либералната партия. С хвърлянето си в политиката обаче си създава врагове, прави компромиси и поради това името му не остава в историята с уважение, съответстващо на делото му, извършено през Възраждането. Именно заради политическите остри завои и пируети на Драган Цанков в този следосвобожденски период моят прадядо завещал на потомците си да не се занимават с политика, тъй като тя е „мръсна работа“. Това ме накара да потърся причините за неговото отношение към Драган Цанков.

В Нова България
По време на Руско-турската война Драган Цанков е вицегубернатор първо на Свищов, а после на Търново. След Освобождението неговата популярност е огромна. Той формира Либералната партия, която действа в противовес на Консервативната партия. Въпреки че съгласно Берлинския договор в България по това време има временно руско управление, той се включва в изграждането на новата българска държавност с изключителна всеотдайност.
„Целий свят знае, че всичко, което има наший народ, спечелил е сам. Ако има училища, сам си ги е построил! Ако има национална църква, сам я е добил! А сега вече имаме и Народно събрание!” – казвал той.
В Учредителното събрание Цанков се противопоставя на руския проект за Органически устав, който бил доста мракобесен. На него дължим това, че нашият основен закон е наречен Конституция. Конституцията е присъща на самостоятелните държави, а не на автономни провинции на една или друга империя. Макар “де юре” Княжество България по това време да е васално на султана, “де факто” то е васално на Руския император. Всъщност Русия назначава първите български правителства. Когато днес от дистанцията на времето съдим нашите отци основатели, ние често не вземаме предвид именно този факт.

Изработването на Търновската конституция
Учредителното събрание заседава от 10 февруари до 16 април 1879 г. Нима може да се помисли, че за този кратък срок първите ни депутати, повечето от които без никакъв опит в такъв вид дела, биха могли да изработят и да приемат Конституция? Не е възможно! Ето защо се е очаквало те просто да одобрят с акламации предложения им от Царя-Освободител проект за Органически устав. Вместо това те шкартират царския проект и приемат една либерална и модерна за времето си Конституция, гарантираща свобода, разделение на властите и върховенство на закона.
Александър II, който е бил реформатор, все пак се е съгласил с решението на българите.
Приемането на
Конституцията
Когато е приета, Конституцията на Княжество България е наименувана популярно „Търновска конституция“ – по името на старата българска столица, където са се провеждали заседанията. Първите ни депутати в краткия срок, който имат, приемат основния закон, така че в голямата си част той копира Белгийската конституция. Някои днешни историци потвърждават, че за нейна основа е ползвана Белгийската конституция, но смятат, че това било станало чрез използване Конституцията на Румъния, та оттам, а не пряко, е било взаимствано. Би било добре историците ни да познават по-добре историческите извори! Запазено е и е публикувано свидетелство на Драган Цанков за работата на Учредителното събрание в сборник от спомени на първите депутати. (Спомени за Учредителното събрание от 1879 г., София, 1979 г., стр. 81) Ето какво казва самият Цанков по този въпрос: „Разгащените (т.е. либералите – б.а.), като по-многочислени от опнатите (консерваторите – б.а.), надвиха и съставиха българската конституция, като наметнаха на руския проект ямурлука на белгийската конституция, от която за щастие моята библиотека притежаваше тогава един екземпляр на французки език.“ Ето как е станало възможно приемането за два месеца на модерната Търновска конституция!
По време на дебатите Цанков, като вещ в църковните борби, се противопоставя на предложението Българската църква да стане независима от Екзархията в Цариград. Екзархията обединява всички територии, населени с българи, а Княжеството по това време обхващало една неголяма част от тях. Единството на българската нация е трябвало да се запази! След речта му депутатите започват да скандират „Единство!“. Така българската църква продължава да се ръководи от Екзарха в Цариград. Драган Цанков се намесва и при опитите да се разтури Събранието. ...Димитър Маринов свидетелства за това в същия исторически извор. “Когато посред речта си Славейков споменал с присъщия си чепат селски хумор за нещо адвокатите и ги нарекъл скакалци, от залата се разнесъл вопиющ вик: – Нас псуват! Какво прави председателствующият? Защо не спре оратора? Викал Григор Начович. – Долу председателят! – извикал друг консерватор, Балабанов. В своите спомени Димитър Маринов пише: “Депутатите чорбаджии бяха насядали не на обикновените си места, а между селяните и еснафлиите депутати, което показваше, че нещо изнапред е скроено, а сега сновяха между депутатите и викаха: – Бягайте! Ще ни избият! А пък дядо Милетий, дядо Григорий и архимандрит Константин (днешний Врачански) отидоха по-далеч. Като напускаха залата с демонстрация, обръщаха се към селяните и другите с думите: Бягайте! Вярата ни пропада! Депутатите бяха настанали на крака със стиснати юмруци едни срещу други и викаха, колкото ги глас държи, а на някои места се дадоха и по някоя плесница. Кореспондентите, слисани, избягаха в съседните стаи и оттамо наблюдаваха грозната сцена, очаквайки тая караница да свърши с кървава схватка. Още минутка и залата щеше да бъде празна, защото не само селяните и еснафлиите депутати, но и мнозина от болшинството паднаха в недоумение. Психиката на тълпата, по закона на сугжестията (внушението – б.а.), беше обхванала всички. Настъпил бе критически за съдбата на Събранието момент. От прага на отворената врата преосвещенство Милетий викаше: – Бягайте! Що стоите още? Тая последната дума не беше доизказал, когато някой го сграбчи отзаде под мишниците и тласна го така силно низ стъпалата надолу, щото всички чуха как владиката се сгромоляса, а задните чинове бяха видели как калимявката на архиерея се търкулнала надолу. Тоя някой беше Драган Цанков. Като тласна владиката, той затвори вратата и със стиснати юмруци се обърна пребледнял, със светнали очи към депутатите и викна: – Всеки на местата си! Цанков беше в този момент безподобен. Всеки замръзна на мястото си. Славейков, който през всичкото време стоеше на трибуната с хладнокръвие, продължи и свърши своята реч.” Така са се поставяли някога основите на Третата българска държава...
Не е изненадващо, че скоро след това Драган Цанков е избран за министър-председател на третото българско правителство – от 23 март/3 април до 28 ноември/6 декември 1880 г. В следващия кабинет – на Петко Каравелов, той за кратко е министър на външните работи. Причината за оттеглянето му от премиерския пост е скандал в Дунавската комисия в противопоставянето между Австро-Унгария и Русия. Обещал подкрепа на австрийците, той инструктира племенника си Киряк Цанков – тогава български представител в комисията, да гласува в полза на руснаците.

Превратът
Така е озаглавил Захари Стоянов книгата си за суспендирането на Търновската конституция. Симеон Радев също отделя голямо място в „Строителите на съвременна България“ на този въпрос. За да се утвърди отменянето за 7 години на Търновската конституция, се свиква Второто Велико Народно събрание – в Свищов. По време на предизборната кампания Цанков е много активен защитник на демократичното конституционно управление и е против опитите на руските представители да наложат авторитарно управление. Това го изправя в челен сблъсък срещу княз Александър Батенберг. За пети премиер – след Каравелов, князът назначава руския генерал Казимир Ернрот, а след 13 юли 1881 г. – генерал Леонид Соболев. Двамата не са дори български граждани и управлението им остава в историята като „управлението на руските генерали“. Руските представители се включват и в предизборната кампания.
На 25 май Цанков отпечатва – на руски език, своето открито писмо до руския дипломатически агент в България, което се разлепва като афиш по стените и се публикува във в. “Независимост”. Ето част от текста:
“А що виждаме от друга страна?
Виждаме:
1) Руските офицери кръстосват по княжеството за сметка на бедния български народ, събират чрез стражари тоя народ по разни пунктове и му разправят от името на руския цар и на руския народ, че той трябва да се съгласи на всички искания на княза; че ако княза си отиде, турците пак ще завземат България, и пр.
2) Самият руски представител, т.е. вий, господин агенте, пътувате заедно с княза по княжеството, като го придружавате от място на място. Целта на княжеското пътуване ни е известна. Но с каква цел го придружава руският представител? Оставам на вас, господин агенте, да помислите и да решите в каква смисъл народът ще изтълкува това спътничество...
тук само стотната част от това, което се извърши за успешното унищожение на нашата свобода, която, както вярно се изрази вашият предшественик, ний изкупихме, ако не с нещо друго, то поне с нашето петвековно страдание.
Не бях довършил настоящето писмо, когато ми донесоха някакъв си “Голос Русского”, който се явява за българския народ апостол на неговото спасение.
На тоя безименен “Голос” аз ще отговоря с глас именен!
И ще му кажа само това: че такива и подобните тем руси заставят и българите, както заставиха и сърбите, да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправи към пчелата:
“Не ща ти нито меда, нито жилото!”
Ако това мое писмо остане вопиющ глас в пустиня, аз ще се утешавам с това, че изпълних своя дълг пред моето отечество и пред моята съвест и че всичко изказах навреме. О грядущем грядущие...“
Симеон Радев пише за писмото: “Страната изтръпна при факта, че един българин е могъл да се отправи публично спрямо един представител на Русия с тоя горд, изобличителен и неустрашим език. Почувствува удара и Хитрово. На другия ден с една нота до Ернрота той изиска наказанието на човека, който се бе осмелил да се отнесе до него тъй дръзко.” В крайна сметка Цанков не е наказан – за сметка на главния редактор на “Независимост” Йосиф Ковачев, който е арестуван за кратко и глобен. На 16 юни 1881 г. Цанков телеграфира директно на новия руски император Александър III: “Ножът допря до кокала. Молим Ви да махнете руските офицери от избирателните урни!” Извънредните руски комисари в Русе и Търново искат арестуването на Цанков и неговия тогавашен съпартиец Стефан Стамболов. Решено е само да бъдат следени. (“Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област”, изд. „Сексагинта Приста”, Русе, 1993 г., стр. 55). Цанков пише отворени писма до Гладстон, до Гамбета и до княз Горчаков. Това не помага!
Изборите се провеждат на 14 и 21 юни 1881 г. Печелят консерваторите!
На 1 юли 1881 г. в Свищов се открива Второто Велико Народно събрание. За него в града пристигат и избраните в Търново либерали – Цанков, Каравелов, Захари Стоянов и Славейков. За да не бъдат възпрепятствани при пътуването, те се прехвърлят в Румъния при Гюргево и преминават Дунава обратно при Свищов. Цанков отсяда в дома на богатия свищовлия Димитър Караначев, а другите са настанени в къщата отсреща, на неговия зет Кирил Аврамов – дарител на сградата на свищовското читалище. През нощта в улицата (днес разклонение на ул. “Никола Петков”), която завършваше доскоро при портата на Караначеви, пристига многобройна тълпа, която стреля във въздуха и крещи: “Долу!” Водач на шайката е прочутият войвода Панайот Хитов. През нощта Петко Каравелов, Захари Стоянов и дядо Славейков се измъкват през горната улица (сега ул. “Тракия”) и напускат града. Цанков излиза сутринта, захапал лулата си. Като го виждат “на живо”, протестиращите се стъписват и му правят път. Той ги поглежда презрително и им казва: “Не ви е срам! Боклук на света!” След което гордо отива и влиза в Събранието. То завършва тъжно – с отмяната на Конституцията. България под аплодисментите на своите граждани се превръща в абсолютна монархия, управлявана от руски генерали. След това Цанков става главен учител в софийските училища. Неговият дом обаче се превръща в политически център, където се срещат противниците на режима.

Под репресии
През януари 1882 г. Драган Цанков издава обръщение на Либералната партия, която не признава легитимността на събранието в Свищов и иска съставянето на “смесено и отговорно министерство”, което да организира нови избори. „Съществуващите договорки между княза и народа са разкъсани! Законното правителство е уволнено и заменено с незаконно и иноземно! Народната воля е насилена, свободата на словото – задушена!“ В страната започват да се организират протести и демонстрации, изпращат се петиции и декларации за възстановяване на Конституцията. Такива демонстрации стават и в столицата.
Тогава министър на вътрешните работи е известният Григор Начович. Както и Цанков, той е от Свищов. Нещо повече, някога Цанков, използвайки връзките си, е уредил младия Начович да учи в Цариград, а после – във Франция. Този известен възрожденец нанася на своя благодетел много тежък удар. По негово нареждане на 6 февруари в 4 часа сутринта 15 стражари арестуват Драган Цанков в дома му. По това време той е болен и е бил на легло. Това не ги трогнало! Едва му позволяват да си обуе обувките и без дебели зимни дрехи е хвърлен в една открита каруца, с която е изселен във Враца – в изгнание. Пристигат там на другия ден.
Цялото население на Враца се стича да посрещне беловласия изгнаник.
Ученици го посрещат със знамена и песни. Вдигнат на ръце, с викове “Да живее Цанков!”, е занесен в дома на Димитър Бошнаков. От цялата страна към него се изпращат хиляди телеграми. Събират се парични средства, за да може той да се издържа. Изпращат му деликатеси, зеленчуци, риби и плодове, изписвани от чужбина. Учениците от основните училища в София протестират пред двореца и искат от княза да им върне учителя. През април едноръкият опълченец Димитър Петков (министър-председател във второто стамболовистко управление и баща на Никола Петков) отпечатва и разлепя из столицата протест срещу княза. Още в същия ден е арестуван и остава под стража до есента на 1883 г. За да омекотят реакцията на народа, властите предлагат на Цанков голяма пенсия – 3600 лв., като заслужил поборник, която той отказва със следната декларация: „Отказвам тази незаконна пенсия, а си завардвам правото да протестирам дето ми се отне свободата. Нито Конституцията, нито народът дават право на един министър, да отпуща пенсия на каквото и да е лице, както не може да се отнеме свободата на никого без присъда!” (Иконостас на първите, Георги Хинчев, ИК „Орбел“, София, 2010 г., стр. 373)
В България този отказ прозвучава като топовен изстрел!
Младият Стамболов пише своята ода за дядо Цанков, от която тръгва прозвището му „Врачанският светец“:

МЪЧЕНИК
ОДА, ПОСВЕТЕНА НА ВРАЧАНСКИЯ ЗАТВОРНИК (ДРАГАН ЦАНКОВ)

Узнах аз новината, че твоите душмани
препълнени от подлост, покрити с позор
прибавили нова към твойте стари рани
и зверски те хвърлили в омразния затвор

Узнах аз и сърце ми от жалост се покърти
и сълзи като порой рукнаха из очи
И честният ти образ пред мене се представи
Обкичен бе с тръни и бляскави лъчи

Стоиш ти сред затвора и ясният ти поглед
Препълнен е с кротост, с милост, с любов
И клетите запрени учудено се питат
„Защо при нас е турен затворника тоз нов?”

„Защо стои затворен, сега ще ви разправя!”
- изправи се и каза един учител млад -
„Историята е чудна и работите славни
На новия затворник, на стареца брадат.”

Защото за народа, той пази свободата
И всекиму желае да бъде человек
Защото и пред трона, не го е страх да каже,
Че днес на светлината и правдата е век!

„О, братя мои злочести, светец е помежду ни!
Паднете на колене пред чудния му лик
Тук в нашата тъмница е злобно стиснат
Най-славният поборник, юнакът най-велик!”

1883 г.
Тогава правителството решава да обяви Цанков за умопобъркан, като организира манипулиран процес. Документите от този фарс са публикувани от самия Цанков след освобождаването му (Политический процес на Драганъ Цанковъ, насрочен за 10 февруарий 1883 г. Собствено издание на Д. Цанковъ, София, 1883 г.). На 16 юни 1882 г. съдебният следовател при Врачанския окръжен съд Ангел Парушев постановява, че Драган Цанков “не е в здравия си ум”, и нарежда да се “вдигне от дома на Бошнаков и да се постави в казармата под полицейска стража”. Обявеният за луд Цанков престоява там около месец. Прави се и контраекспертиза. На 12 юли психиатрите на Враца, Оряхово и Берковица установяват, че той се намира в “нормално душевно състояние”. Повикан е полският доктор Павел Станкевич (по-късно той остава в България, като съпруг на Елена Божинова, която е леля на проф. Иван Шишманов и на акад. Ал. Божинов), за да го освидетелства. Докторът констатира, че Цанков е нормален и отбелязва, че той е с феноменална „фотографска“ памет. Скандалът е огромен. Вследствие на това Драган Цанков е освободен. Правителството на руските генерали му предлага пенсия от 10 000 лева и възможността да замине за Русия.
Цанков отказва, но използва свободата си, за да заведе дъщеря си във Виена. Оттам с кораб тръгва за Русе и обявява, че ще пристигне в този град. Във Виена дава интервю за “Ди Пресе”, в което заявява: “Очистете отечеството ми от русите и у нас ще се прекратят всички смущения и ще се установи ред.”

Голямото завръщане
На 14 ноември 1882 г. множество българи очакват на пристанището в Русе „Врачанския светец“. При забелязването на кораба избухват бурни овации и приветствия. Капитанът получава заповед да не спира в Русе, а да продължи надолу по Дунава. От брега обаче политат въжета с куки, които закачват и придърпват парахода към брега. Цанков слиза и е понесен на ръце. Полицията се опитва да изтласка множеството и да арестува видния пасажер. Започва бой! Полицията отстъпва. Носен на ръце, Цанков минава по улиците на Русе. В дома на Стефан Киселов Цанков е пазен цяла нощ от свои въоръжени привърженици. От Русе той изпраща протест до премиера ген. Соболев. Рано сутринта на другия ден, по нареждане на Начович, все пак Цанков е арестуван от областния управител Димитър Анев (някога първият български кмет на Свищов). Министър-председателят Соболев научава за скандала в Русе на 16-и вечерта, защото протестните телеграми са били укрити от него. Понижава Анев и го изпраща в Лом, но той отказва назначението и напуска. Княз Батенберг накрая отстъпва! Драган Цанков е повикан в столицата. На 29 юли 1883 г. хиляди хора го посрещат още от линията на влака към с. Враждебна. На 30 юли той има аудиенция при княза, след което, въпреки всичките репресии, обиди и унижения, сключва политическо споразумение с Начович, за да се сложи край на управлението на руските генерали. На 7 септември 1882 г. Батенберг възстановява Конституцията. Цанков е натоварен да състави новия кабинет, който е коалиция на либерали и консерватори – българи! Това е неговият втори кабинет. Председател на Народното събрание става Стефан Стамболов. По това време неговото правителство започва да работи за Съединението с Източна Румелия и за организиране на движение на българите в Македония за обединение. За да избегне остро противопоставяне от страна на Русия, след всичко случило се, правителството на Цанков приема руските искания България да изплати разходите по окупацията на страната ни от руската армия. Русия иска това на основа на Берлинския договор. След решението на кабинета княз Александър Батенберг издава указ №1144/24 декември 1883 г., с който се утвърждава Конвенцията за изплащане от България на Русия на разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски, съгласно определенията на Берлинския договор. Сумата е 10 618 250.43 рубли. И тя е изплащана. През 1889 г. Стефан Стамболов пише: “Защо тогава дядо Цанков не умря. С това щеше да остане светец мъченик и ние щяхме да имаме един светъл образ повече, в който щяхме да се кълнем и щяхме да черпим сила и вдъхновение за борба срещу домогванията на Русия.” От своя страна Цанков пише за Стамболов, че е искал да направи от него бъдещия български Гладстон! Спомените и на двамата са от времето, когато те вече са политически противници.

Разцеплението на либералите
Договорът с Начович включвал реформа на възстановената Конституция. Едно от крилата на Либералната партия, начело с Петко Каравелов, не приема реформата и предизвиква разцепление. Дядо Цанков свиква 4-тото Обикновено Народно събрание в Търново и иска вот на доверие. Губи го! Подава оставка като премиер и излиза в опозиция. Той никога не прощава на Каравелов този удар. Също не може да прости за отмяната на Конституцията и за униженията над него, за които смята отговорен княз Батенберг. Симеон Радев пише: “Докато крайните либерали чрез печата, чрез митинги, чрез една ожесточена агитация, шумяща по цялата страна, обвиняваха Цанкова, че е пожертвувал конституцията, той бързаше, напротив, да я въдвори в цялото управление, рушейки безпощадно всичките остатъци от ефимерното пълномощинско реформаторство. Едно по друго в твърде кратък срок той унищожи драгунския корпус, закри Държавния съвет, прекрати юрисдикцията на военнополевите съдилища, отмени закона на Начовича върху публичните събрания – с една реч, не остави нищо от това, което бе предприето от хората на преврата. Противниците на Цанкова не държаха обаче никаква сметка за тия доказателства на истински конституционализъм; те продължаваха да тръбят неговата измяна, скрития заговор, който той бил сключил с Начовича, задължението, взето уж от него, да поведе Либералната партия към фалимент и самоубийство. Името на Начовича, окръжено с мрачна тайнственост, являющо се в хорските въображения като символ на някакъв политически сатанизъм, даваше на тоя вик срещу Цанковия компромис нещо вероподобно, което смущаваше съвестта на провинциалните либерали.“
„Инатът на дядо Цанков беше пословичен“ – пише още Симеон Радев в книгата си за д-р Стоиловата политика. „Тоя инат беше твърд като канара и дълбок като океана.“ „Ако в Рая трябва да срещна Каравелов, то ще искам да отида в ада!“, казвал Цанков. …„Шеговит и язвителен, често груб, но с една сърдечност, която обезоръжава, яростен ей сега и подир секунда смеещ се, разпасан в езика... но ловък, наблюдателен и хитър.” Когато д-р Никола Генадиев говорил в 11-тото Народно събрание, от мястото си Цанков му подвикнал „Лукав си бре! Лукав!“ На това Генадиев отговорил: “Ааа... дядо Цанков, виж това за теб не може да се каже! Най-сетне, кого си изиграл ти? В 1860-та година - папата, в 1867 г. - Мидхад паша, а в 1883 г. – руските генерали...“. Този дядо Цанков, „великият мъж на Възраждането“, започва да партизанства в борба с довчерашните си съпартийци. Голямата либерална партия при разцеплението си „ражда“ следните партии: Прогресивнолиберална партия (Драган Цанков), Народнолиберална партия (Стефан Стамболов), Демократическа партия (Петко Каравелов), от която по-късно се отделя Радикалдемократическата партия (Тодор Влайков и Найчо Цанов), Либерална партия (Васил Радославов). Демократическата и Радикалдемократическата партия през 1989 г. станаха съоснователи на СДС, т.е. части от старата либерална партия достигнаха до XXI век.

Русофил
Цанков е обвинен от политическите си противници в две неща – че се е противопоставил на Съединението в 1885 г. и че е подписал махзара до Високата порта за окупация на България. Проф. Иван Шишманов разпитва Драган Цанков по този въпрос. Ето какво му отговаря старият политик две години преди смъртта си:
„Радев казва, че съм бил дигнал ръка срещу Съединението. Не е тъй! Лъже кюлхането! Каравелов беше поискал кредит за мобилизация на войската. Аз станах и казах, че мобилизация не трябва да се прави, защото се разбра, че е против Сърбия. Според мене със Сърбия не трябваше да се караме, защото европейците само това гледаха – да се счепкаме.“ А за махзара казва: „Аз такова нещо не бих подписал! Мене ме нямаше там! Турция работеше тогава против Русия (като Австрия) за туй Кямил паша разпространи, че съм бил казал уж, Турция да окупира България. Чифутин неден!“ Захари Стоянов обяснява русофилството му след Съединението със „старческо изкуфяване”, но когато по-късно Цанков предлага Александър Людсканов да го замести начело на партията, той заявява, че прави това, защото Людсканов е състоятелен и „няма да прави компромисите, които аз правих”.
Друг прочит на резкия завой на Цанков дава Димитър Петков в предговора към цитирания сборник с документи „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област“: „Как е станало туй променение в Цанкова, не се обяснява, но ний, които сме били тогава в течението на работите, го обясняваме по следующия начин: Каравелов и Славейков бяха завели силна борба против Цанкова за гдето се споразумя с консерваторите. Общественото мнение и особено Либералната партия беше силно настроена против княза и консерваторите. Превратът (срещу Конституцията в 1881 г.– б.а.) беше още пресен и лошото впечатление, което той остави, не можеше да се изглади тъй скоро. Цанков се боеше, че Каравелов ще му удари крак и затуй искаше да се загарантира с подръжката на русите, без които мъчно се удържаше тогава кабинет. ...чудно е, че органът на Цанкова обвиняваше тогава още Каравелова, че управлявал под диктовката на Кояндера, т.е. че е станал руско оръдие.”
Днес знаем дори точната дата, на която Цанков прави този остър завой към Русия. Това става няколко месеца след Съединението – на 17 декември 1885 г. Руският дипломатически агент в София А.Кояндер с доклад до директора на Азиатския департамент Зиновиев съобщава, че Цанков се е обърнал към тях за помощ. “Преди Цанков действаше в посока на отстраняване на нашето вмешателство във вътрешните работи на България, тъй като виждаше в нас силата, върху която изключително се опираше ненавистният му княз Александър.“ Руснаците са поразени от пируета на стария политик, но решават да не го отблъскват! Император Александър III нарежда да му отпуснат сумата от 12 000 франка като материална помощ, за да издава вестника си. (Авантюрите на руския царизъм в България – по документите на царските архиви. ИК “Стено”, Варна, 1991 г., стр. 36-37)

Превратът на русофилите и емиграцията на Цанков
На 21 август (9 август стар стил) 1886 г. офицерите русофили организират преврат и детронират княз Батенберг. Сформирано е правителство начело с Митрополит Климент само за няколко дни – от 21 до 24 август, в което Драган Цанков фигурира като министър без портфейл. На 24 август се съставя второ правителство на превратаджиите начело с Петко Каравелов, в което Цанков не фигурира. На 22 август Стефан Стамболов организира контрапреврат. Княз Батенберг се връща в България, но под натиска на Русия е принуден да абдикира. Стамболов предлага на превратаджиите като знак за помирение едно от трите регентски места и два министерски поста в новото правителство. Те отказват. Драган Цанков по свое решение заминава за Цариград. Започва периодът на неговата емиграция. Той остава в емиграция до падането на Стамболов. На въпроса на Симеон Радев за участието му в тези събития той отговаря: “С авторите на преврата аз нямах никакви сношения, но аз знаех за техните намерения от Светослав Миларов.”
През 1887 г. Цанков се разхождал с Даниил Юруков край Буюк дере в Цариград и заедно гледали Босфора. Разговорът е предаден от Юруков (В. “Балканска трибуна”, бр. 549, 1911 г. “Един спомен за дядо Цанков”), който бил крайно изненадан от чутото. „Ти знаеш ли защо сме ние емигранти?” – попитал дядо Цанков. „Защото сме русофили!” – отговорил Юруков. „Не! Този Босфор ни е направил нас емигранти!” – казал Цанков. “Откъде на къде?” – възразил Юруков. – „Босфора искат да вземат русите, а европейците не дават и впоследствие на туй е руско-европейската кавга, за която сега тук сме емигранти.” (Разказал му за връзките си с поляците, французите и епизода от живота на Раковски, когато последният станал в един период дори дервиш-бекташ. - Вж. Проф. Михаил Арнаудов, „Няколко тъмни епизода от живота на Раковски 1853-1854 г.“, Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет. 1936-1937 г.) „Та искам да ти кажа, че нашите страдания всякога са били за този Босфор и за този Цариград, а пък и европейската помощ е била за нас все такава, каквато ти я разправях сега: Ти недей се чуди на това, че едно време на млади години съм бил русофоб, а сега русофил!”, завършил дядо Цанков.
Забележително прозрение, като се знае днес, че по същото време император Александър III пише: „Според мен ние трябва да имаме една главна цел – да овладеем Константинопол, за да се утвърдим веднъж завинаги на проливите и да знаем, че те винаги ще бъдат в наши ръце... Сега славяните са длъжни да служат на Русия, а не ние на тях...“
В Цариград Цанков започва да иска средства от Русия, за да издържа своите поддръжници в емиграция. На 2 април 1887 г. група емигранти, сред които и Цанков, подписват обръщение към император Александър III, с което искат окупация на България. Инициативата е на Димитър Бракалов. Скоро след това обаче се намират доклади, в които Цанков застъпва различни позиции. Той смята, че в страната може да се постигне промяна без външна намеса. На 15 ноември 1888 г. той лично пише: „В самата страна съществуват всички дадености, за да можем да се надяваме на край на кризата без външна сила, обаче категорично не без външно морално и главно материално съдействие.“ Предлага и средствата, които му се отпускат, да се третират като заем. Руснаците забелязват, че финансовата помощ, която изпращат, не се използва по предназначение. На всичко отгоре Цанков иска 30 000 франка, за да сдържа организираните чети. „Без тези пари той не е в състояние да изпрати избраните от него офицери в Сърбия и да сдържи безумните начинания – опитите на събралите се сега в Константинопол дребни шайки бандити, които по примера на поручик Боянов се стремят да проникнат в Румелия.“ (Доклад на Н.Хартвиг) Външният министър на Русия по това време Гирс пише на посланика в Цариград, че действията на тези малки групи всъщност дискредитират Русия. Наистина действията на четата на Набоков всъщност засилват пробългарските, а не проруските настроения в България. Съзнавал ли е това дядо Цанков? Най-вероятно – да! Външният министър Гирс на среща с цанковиста Петър Станчев, който искал руска окупация, заявил, че това би довело до война. Русия естествено не би се хвърлила в такава авантюра, която можело да завърши много зле за нея. За това самият Станчев е разказал на Симеон Радев (“Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия”).
Как при това положение Драган Цанков е успявал да получава тези средства - няколко години подред, е загадка, тъй като в донесенията, останали в архивите, исканията му не са убедително обосновани. Всичко това силно напомня за историята на „добрия войник Швейк“, който продава помияри на тайния агент Бретшнайдер, представяйки ги за породисти кучета, а последният ги купува с надежда, че покрай това ще изкопчи информация за убийството на ерцхерцог Фердинанд.
Заявената ярка русофилска позиция от страна на Цанков изглежда като пореден блъф на стар политически картоиграч, чрез който той получава – макар и не за себе си, но за вестниците, които издава, и за емигрантите, които издържа, значителни средства от Русия. Тук ярко прозира ориенталският политик, формирал се в Османската империя, който смята, че такива ходове са допустими, че са въпрос на хитрост, че може и да мами, че в действията му няма нищо нередно и осъдително, защото това е политиката. Той не бил духовно лице, за да се въздържа от такива ходове. Това обяснява, но не извинява действието му с подписването на обръщението към руския император, което, макар да приемем, че от негова страна е било блъф, е безспорно държавна измяна! Вярно е, че тогава общественият морал все още е в процес на формиране, но ходовете на Цанков по онова време са сред поводите обществото да приеме политиката за „мръсна работа“. За едно консервативно и патерналистично общество, каквото е било тогава свищовското, от което той произлиза, такива неща са се смятали за нещо неприлично – независимо от мотивите. Той имал и свои привърженици, които приемат ориенталския му начин на действие, който, според тях, се оправдавал от целите. Сред тях са Стефанаки Савов във Враца, Христо Силянов (по произход от Охрид) и мн.др.

Охладняване на Русия
Към действията на Цанков постепенно започва да се поражда недоверие в руските среди. От Цариград той отива в Петербург. За отношението към него там свидетелства в спомените си Митрополит Методий Кусевич, който е пребивавал по същото време в руската столица.
„Както сега, така и тогава, имаше слепи русофили, групата на която се нарече „русофилска” с подозрението на предателска. Политиката на руската дипломация беше: „Ние, българите, да бъдем послушни и благопокорни на майката Църква – патриаршията, и да приемем с благодарност само това, което тя благоволява да ни даде”. Претекстът, за да тормози руската дипломация благополучното разрешение на църковния ни въпрос, беше „православието”. Великият и безкористен патриот Драган Цанков, за премахването на тоя претекст, който даваше право на руската дипломация да се бърка в нашите църковни работи като православни, измисли средството с „унията”. Чрез „унията” Русия губеше правото да се меси в нашата разпра с гръцката патриаршия по църковния ни въпрос. Не само това, чрез унията българският народ получаваше църковна самостоятелна йерархия, независима от патриаршията, а зависима от папата: „от трън та на глог”. За тази цел дядо Цанков води в Рим при папата игумена на Габровския Соколски манастир архимандрит Йосиф, който бе ръкоположен в архиерейски сан, за да бъде пригласен за патриарх на българската униатска църква. Този инцидент сплаши руското правителство. То стана по-внимателно към требованията на българите. Във време на „преврата” в България, когато емигрантите потърсиха прибежище в Русия, за да бъдат запазени от Стамболовия режим, един от тях, заселен в Петербург, беше и дядо Цанков. Той влезе в полемика чрез руския печат с Татищев. Последният, в „Журнал Европа”, пишеше статии, с които доказваше, че политиката на Стамболов защитава истинските национални интереси на българския народ. Дядо Цанков, в отговор на това, люто го нападна, като го нарече „шваба” и му каза: „Ако русите бъдат като тебе, пак ще ви кажа: „Не ви ща нито меда, нито жилото”. В това време, като студент в Петербургската духовна академия, бях отишъл по покана в дома на протоиерея Александър Лебединцев, началник-протоиерей на Казанския събор. Започнаха да дохождат и да се събират членовете на управителния съвет на славянското петербургско общество. Аз поисках да си вървя, тъй като те се събираха на заседание. „Господа, рече протоиереят, отец Архимандрит Методий е наш човек, няма какво да крием от него: нека присъствува; отговориха: Нека! Заседанието беше с цели да се вземе решение, за да се помоли Татищев да не отговаря на дядо Цанковите нападки, защото той приготвил отговора. Между другото, в този отговор се казвало, че дядо Цанков бил по-яр русофоб от Стамболова за запазване националните интереси на България. Нали, за да се премахне руското влияние, той, дядо Цанков, устрои унията? Нам, на русите, не се пада да кажем на дяда Цанкова, че е фалшив русофил сега, когато е прибягнал за покровителство у нас; и не бива, в неговото лице да осъдим всичките емигранти, между които има и истински русофили”. Като слушах това, казах си в ума: „Дядо, дядо, колко си се лъгал, като мислиш, че русите те смятат за истински русофил! Не те осъждат, ако си българофил, а като униятин.” (Сп. „Духовна култура”, кн. 3 и 4, март-април 1939 г.)
Добре е тук да припомним позицията на този Татищев, който малко по-късно е договарял свалянето на Стамболов в замяна на помирение с Русия. В книгата си той казва : „...След като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна” България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си.”... По-нататък развива тезата, че България, както Полша, трябвало да бъде изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока. (Сергей Спиридонович Татищев, „Из прошлого русской дипломатии”, стр. 503)

Пътят към София
Известно време след падането на Стамболов Цанков оповестява с манифест, писан в Петербург, но издаден във Виена, че възнамерява да се завърне. Това хвърля в паника правителството на д-р Константин Стоилов, което се крепи на една „Народна партия“, в която са влезли и привържениците на Цанков. Той се опасява, че при завръщането си Цанков ще ги изтегли и ще възобнови дейността на своята партия, което ще свали правителството. В този манифест Цанков отново се сблъсква с Русия, тъй като обявява, че признава княз Фердинанд и смята мисията му за дадена му от Бог. „За изкуплението на погрешките и за прекратяване на страданията Светото Провидение избира Нему угодни лица. Такава рядка роля се е паднала недавна и на царствуващия сега в България княз!“ Тъй като Русия не е признала (все още) княз Фердинанд, това заявление за нея е като да покажеш „на бик червено“.

Империята отвръща на удара
В руския официоз „Ле Нор“ (Le Nord) е нанесен силен удар на Цанков. Русия обявява призивите му за помирение „толкова нелепи, колкото и недостойни“ и, цитирайки поименно, добавя: „Г-н Цанков и другите български емигранти, ръководейки се от лични съображения, могат да се откажат от принципите, които са ги принудили да емигрират, но Русия стои по-горе от дребнави съображения.“ Неговите привърженици в България пък се обръщат към правителството с молба да не се позволява на Цанков да се завърне(!). Измяната на своите е още по-болезнена! Според Михаил Маджаров – те предпочитали умерен политик, а не силните замашки на един политически емигрант.
Цанковистът Петър Станчев пише: „Никога не допусках, че Цанков ще признае Фердинанда, без да го е признала Русия.“ Григор Начович, който отново е министър, нарежда на българския дипломатически агент в Белград да ходи на гарата при всяко заминаване на влак за София, за да не би Цанков да се качи и да се завърне нечакан в страната. Този път Цанков попада под ударите както на русофобите, така и на русофилите в България. Русофилският му период продължава около 8 години. След това той отново се опитва да заиграва с Русия, но това е повече един реверанс към съпартийците му.

Случаят „Бяла Слатина”
На изборите на 11 септември 1894 г., които се провеждат по това време, Цанков, въпреки че не е в страната, е кандидатиран в последния момент в района на Бяла Слатина от врачанския си съпартиец Стефанаки Савов. Ако е бил избран за депутат (а той е избиран общо в 7 парламента!), не е можело да бъде повече спиран да се завърне в страната. Министър-председателят Константин Стоилов, научавайки това, изпратил този ден на управителя на Врачански окръг Спас Соколов три телеграми:
Първата гласи: „Предвид измамата на цанковистите и на безчестния им начин на действие, можете като последно средство да прибегнете към разтуряне.“
Последната телеграма е доста директна: “По сведенията, които приех, селата свършили да гласоподават и остава сега Слатина, която била против Цанкова. В този случай най-доброто ще бъде околийският началник да разпрати по селата, които са гласоподавали, и като се захване преброяването на гласовете, ако се види, че Цанковата кандидатура преодолява, някои наши приятели от Слатина или самото бюро може чрез угасване свещите или взимане списъците да направи избора да не се състои. Във всеки случай на несполука считам вас за отговорен.”
Твърди се, че не лично Стоилов е подал тази телеграма, а неговият секретар Найден Бенев. Сигурно е така, но Бенев не би могъл да действа без указания! Симеон Радев в „Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия“ (Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2012 г.) е убеден, че Бенев е изпратил тези телеграми по поръчение на Стоилов. Въпреки че Цанков е избран, изборите са касирани и се провеждат втори път – на 18 септември. Този път в района е изпратена дори... артилерия. По този повод Алеко Константинов пише фейлетона “Угасете свещите”. В него има и следния ироничен пасаж: „...Или представете си, г-н редакторе, че г. Стоилов се намира между своите предани партизани в Белослатинската околия в деня на изборите (ама без артилерия; с артилерия и баба знай!) и се намери в същия ден там омразният за белослатинчени, врачани и раховчани Драган Цанков и в самия разгар на изборите (ама да е тъмно, ако е светло, не хваща!) някой извика:
– Угасете свещите!…
Как вий мислите – кой от двамата ще усети нужда от перачка?“

Посрещането в София – 28 май 1895 г.
След изборите Народното събрание гласува закон за амнистия. Въпреки че Цанков не е обвинен, дотогава той не е допускан да се завърне в България. Посрещането му от емиграция в София става повод за голяма демонстрация.
В 1:30 ч. следобед на 28 май 1895 г. влакът пристига на гарата в София. Чакат го на перона около 2000 души, а извън гарата – неизброимо множество. Свири музика! Чуват се викове „Ура! Добре дошъл, дядо Цанков!“ Щом слиза от вагона, Цанков е грабнат на ръце и е носен до Лъвов мост (тогава наричан „Шареният мост“). Тогава народът едногласно извиква: „В църквата! На молебен!“ Всички отиват в катедралата “Св. Неделя”, където веднага започва благодарствен молебен. На Цанков предлагат да седне срещу владишкия трон и поставят пред него маса със сребърно Евангелие и кръст.
След завръщането си е приет от княз Фердинанд. Срещата е била много остра, тъй като на Цанков са припомнени всички предателства на русофилите. Вероятно Цанков е отговорил на обвиненията, защото миналото е оставено настрана.
Като жест от страна на княза, през 1901 г. той издава Указ №100/15.11.1901 г. (Обн. ДВ, бр. 205/24.11.1901 г.), с който Константин Людсканов - внукът на дядо Цанков, от дъщеря му Недялка, можел към името си да добави и фамилното име на дядо си. Драган Цанков много е искал това и остава трогнат! Помирението е извършено! Княз Фердинанд успява да се помири и с Русия. Престолонаследникът Борис – княз Търновски, е миропомазан и приема православната вяра. Изненадата е голяма, защото никой не го е очаквал. По този повод Каравелов казвал: „Ако това (помирението – б.а.) стане, или аз съм луд, или руският цар!“ Паметникът на император Александър II в центъра на София бележи това помирение.
Разбира се, Цанков възстановява партията си. През 1897 г. той отстъпва лидерския си пост на д-р Стоян Данев. През 1901 г. цанковистите от сменилата името си Прогресивно-либерална партия печелят изборите и имат самостоятелно управление. Тогава Драган Цанков е избран за Председател на Народното събрание (22 април 1902 г. – 21 август 1903 г.). Той остава единственият досега, който при избора си начело на Парламента обявява своя програма! При второто стамболовистко управление, като редови депутат, той се връща към въпросите на образованието и полемизира по темата с министър Иван Шишманов по въпроси на образованието, пледирайки за децентрализация. Вече на възраст, преживял бурното време на Възраждането и строителството на Нова България, за която е мечтал, с напредваща болест на Паркинсон, той се оттегля от политиката. Умира през 1911 г. Не дочаква да види катастрофата, до която д-р Стоян Данев докарва България през 1913 г. с българското крушение в Междусъюзническата война. Тогава Данев поне имал силата да каже в Парламента: „Господа, моята политика фалира! Спасявайте България!“
Жизненият път на Драган Цанков завършва в бедност. Както пише неговият привърженик Пантелей Карапетров, той не се е възползвал от щедрите средства, давани от католическата пропаганда или от руската пропаганда, за личните си цели и това обяснява политическото му дълголетие. Понякога в Цариград не е имал дори 5 пари да си плати таксата за моста „Галата”. Хранил се е заедно с работниците от печатницата си в ахчийниците, а не в ресторанти. След себе си оставя само два кожуха и няколко „вече изпушени лули”. Драган Цанков е безспорно ярка личност, чието дело е част от нашата история. Проф. Иван Шишманов в статията си за него казва: “Нищо не въздига един народ и в собствените му очи, и пред чуждия свят като признателността към заслужилите му синове. Това е същевременно и признак на по-висока духовна и нравствена култура!“