Размисли на един бивш изгнаник
На 8 ноември 2014 година на телевизионния екран се редуваха добре познатите и все още вълнуващи за нас, хората, живели на изток от „желязната завеса“, сцени от събарянето на стената в Берлин: яростни удари по нея, изкатерване върху нея, възторжено ръкомахане, радостни викове и... в подножието й вдъхновеното свирене на Ростропович. Възторг, безкраен, бездънен възторг. При тези сцени съвестите на пазачите на стената сигурно са започнали да се притесняват и вероятно смут и страх са пропълзели в много гузни души..
Но след ликуването не мисли за отплата са овладели освободените хора, а мисли за градивен труд, мисли за огромната работа, която предстои, за да се осъществи мечтаното от десетилетия ежедневие на сънародниците на запад от „желязната завеса“. Предстояха огромни задачи: първо – реорганизация на стопанството, второ – огромно строителство, и, не на последно място, прочистването на съзнанията на хората от останките на комунистическите влияния. Тези задачи източни и западни германци изпълниха с огромни усилия, с точна прилежност – по тяхному – и с понасяне на не малко материални жертви.
У нас ноемврийският възторг в края на 1989 година също беше огромен. Споменът за това празненство на свободата е още жив; всяка година наново празнуваме. Сещаме се за времето на комунизма и говорим високо за злините му. Но, НО допущаме, и то без възмущение, да се говори, че при „бай Тошо не било чак толкова лошо”, допуснахме в Народното събрание цинизма: „Приемаме вината, дайте ни мезета!” Правим помени за жертвите му, без да разобличаваме палачите. Не съм сигурен, но мисля, че още съществува паметник на Георги Димитров и съм до настръхване сигурен, че съществува още паметник на съветската армия в нашата столица и до болка ми е срамно за софиянците, които търпят този паметник. Софиянци ли са или московчани?
Вярно, за подобрение на консумативната страна на нашето ежедневие въвеждаме бавно, но сигурно пазарната икономика, полагаме не малки усилия за подобрение на така наречените инфраструктури. Вярно, за много хора животът стана по-удобен, по-приятен и за всички – по-свободен. Но радикално почистване на комунистическите останки – под форма на хора и порядки, като че ли не смеем да предприемем. Не посмяхме да променим чрез избори – колко много се проведоха от 1989 г. насам? – из основа хората, които ни управляват. Позивът на Йоан Павел, на великия наш славянски папа: „Не се страхувайте!”, не повлия, за съжаление, на българите. Те като че ли продължават да изпитват страх да въведат истинска законност, валидна еднакво за всички, да разобличават простъпките на „силните на деня”, да не угодничат на Русия. Има страх високо да се изказват мнения, ясно да се публикуват позиции, когато те могат да засегнат личности с власт и средства да санкционират тези, които са имали смелостта да ги разобличават. Едно от най-тежките морални наследства на комунизма е този страх.
Нека да свърша ноемврийските си мисли с едно сърцато БРАВО на всички тези участници в обществения живот у нас и най вече на тези журналисти, които са се освободили от този страх, някои от които съм щастлив да познавам, и да им пожелая да не щадят сили да търсят недъзите в нашата действителност и да дават свободен ход на своето възмущение и своята критика.
9.11.2014 г.
д-р Сава Рясков
