Мариус Куркински (Ивайло Василев Стоянов) е един от най-талантливите актьори и театрални режисьори в България.
Роден е на 15 октомври 1969 г. в град Нови пазар. 12-годишен постъпва в детското театрално студио към Драматичен театър - Варна, а след това в театър „Щурче“ на братя Райкови.
Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1993 г. и, пак там, е учил две години кинорежисура при проф. Георги Дюлгеров. Получавал е множество награди за актьорското си и постановъчно майсторство. Негови спектакли са гастролирали с успех в чужбина.
Автор е на игралния филм „Дневникът на един луд“ по едноименната повест на Николай Гогол (1996).
Издава музикалния албум „Любовна война“ (1997, написан от група „Тибетски сърца“).
През март 2008 г. издава на DVD моноспектакъла си „Сътресение“.
• На 10 декември 2015 г. беше премиерата на новата Ви постановка като режисьор в Малък градски театър зад канала – „Изкуството на комедията”. Защо се спряхте на тази пиеса на Едуардо де Филипо?
- За втори път работя върху тази пиеса като режисьор. Тя е написана преди половин век. Историята събира доста любопитни и познати и в днешно време герои. Създадена е по реални ситуации. В нея откривам повод за истински театър, извън фалша и суетата. Не определям жанра на това представление като комедия. Придържам се към подзаглавието – “Диалози, по-верни от действителността”. Не забавление, а преоткриване и пробуждане – това ме интересува. Посланието на актьора към префекта, към властта е да действа, а не просто да стои зад фасадата си. Ако наистина се чувства човешко същество на този пост, да помага.
• Вярващ човек ли сте?
- Започвам и завършвам деня си с молитва към Бог. Един от най-значимите празници за мен е Рождество Христово. Най-важното е да се харесваме на Бог и да не се поддаваме на земните изкушения и суетата. За да вървя по пътя на Христовото съвършенство, трябваше да спазвам един от най-важните християнски принципи – търси първо своите грешки, после чуждите. Да бъда смирен по сърце. Това е урокът, който има да учим. Малките смъртни хора изглеждат жалки и смешни пред най-могъщия, Царя на царете. Един човек стои толкова по-високо, когато приема с благородство, опрощение, самокритичност всяка обида и всеки удар на живота, от беснеещия отмъстителен горделивец! Бог е Оня, пред когото трябва най-напред да се смирим. Защото няма нито едно наше качество или добре прекаран ден, които да не му дължим. Непризнателността се наказва.
• Наскоро беше премиерата на филма на Стефан Ненков „Някой посети душата ми” по „Братя Карамазови” на Достоевски. Какво Ви донесе това актьорско превъплъщение?
- Филмът е експериментален. По нежен и строг начин преоткриваме текста на Достоевски. Мрачното му слово идва навреме, за да бъде чуто. Без познаване на романа е трудно да се вникне във филма. Творбата разисква много дълбоки теми. Усеща се силен драматизъм. Призивът ни е да отворим сетивата си за проникновенията на духа, благодарност към Земята и Бог. Това, което се прокрадва във филма, е, че не сме тук, за да страдаме вечно, а за да намерим пътя към радостта и свързаността... Достоевски е на прага между живота и смъртта. На моменти зрителят трябва да ридае, на моменти да чувства спокойствие, сякаш е в църква.
• Говоренето на висок глас в представление проява на какво е?
- Не много отдавна в Англия съществуваше стил на класическа игра, при който Шекспир се декламира с обилно разпръсване на слюнка. Дори днес има английски режисьори и актьори, които за своя зла актьорска участ предпочитат да не обръщат внимание на точните указания, които самият Шекспир им е дал в монолога към актьорите в „Хамлет”. Те се отнасят не само към актьорството, а и до всички форми на изкуството. Става дума за красотата на словото и изказа. Репликите трябва да се произнасят леко, да танцуват върху езика. Не е нужно да се крещи, както мнозина актьори правят. В такъв случай с успех градският глашатай също може да рецитира стиховете. Дори във вихъра, в бурята и в урагана на страстта трябва да се спазва умереността, която изглажда резкостите.
Понякога използвам говоренето на висок глас, за да поставя акценти в действието на пиесата. Времето, в което живеем, е истерично и това също оставя своя отпечатък в речевите форми на сцената.
• Какво носят 90-те години за Вас?
- Тогава освен с театър се занимавах и с музика. Излезе хитът ми „Ти-ри-ри-рам” и албумът ми „Любовна война”, който събра доста песни, станали емблематични за това време в стил поп и диско. Като че ли това време ми носеше повече упование и вяра в доброто. Имаше по-голяма възможност да изразиш наистина себе си. Сега, с глобализацията, като че ли ни залива цивилизацията на зрелището, на по-простичките възприятия и послания. За съжаление култовите места в София бяха затворени, а много от смислените неща просто изчезнаха или се изродиха.
• Публиката Ви разпознава и Ви обича най-вече с моноспектаклите, с които пълните залите: „Сънят на смешния човек” по Достоевски и „Юбилей” по Чехов. Как избирате материала, върху който да работите?
- Като режисьор и като актьор винаги съм се стремял да направя видими тревожните трептения от деня, да изследвам човешката психика в днешните политически, обществени и духовни условия. Моля се и мечтая за човешки, по-добри състояния, които ние самите трябва да открием и ни предстоят. Произведенията на Чехов и Достоевски са докоснали, предупредили, утешили и спасили много човеци.
• Кое е мерилото Ви за успеха?
- Успех е това да бъдеш добър човек. Много е индивидуално за всеки възприемането на едно и също произведение на изкустовто. На излизане от театъра някой възкликва: „Господи, каква игра! Толкова съм развълнуван, че цяла вечер бях превъзбуден!”, докато неговият или нейният придружител го парира: „Отегчих се до смърт”. Последният не е срещнал емоционален резонанс в гледания сюжет или герой. Всички внасяме в залата своята опитност и житейски изживявания, които определят отклика ни на сюжета.
• Как сформирахте творческия кръг около себе си?
- Трудно допускам хора до себе си. Все пак с течение на времето и на преките си впечатления решавам на кого мога да се доверя и с кого мога да работя. Част от екипа ми станаха Явор Веселинов и Емилиян Гацов-Елби.
• Как успявате да съхраните себе си?
- Един ден от седмицата ми е предназначен само за мен и за почивка. В него се опитвам да отдъхна и да събера себе си. Така или иначе няма рязка граница между личния и професионалния ми живот. В по-голямата си част обкръжението и приятелите ми също са хора на изкуството.
• Ако не се занимавахте с изкуство, какво бихте предприели?
- Ако не бях станал актьор, вероятно щях да полудея или да стана проповедник. Смея да твърдя, че най-древната професия не е проституцията, а актьорството. Разказването на приказки е залегнало в основната част от всяка човешка култура. Хората винаги са изпитвали нужда да участват в приказките и затова актьорът вероятно е играл важна роля във всяко общество. Но той никога не бива да забравя, че основната работа се върши от публиката и тя е най-важната част от процеса: всяко театрално събитие – от онова, станало в пещерите на Каменната ера, до пиесите на Бродуей може да предизвика емоционално съучастие от страна на публиката, която става актьор в драмата.
• Податлив ли сте на чужди влияния?
- Ще отговоря, като цитирам монолога на Хамлет (усмихва се):
„Искате да свирите на мен?
Държите се сякаш познавате всички дупчици на ума и сърцето ми.
Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми,
да ме просвирите от най-ниската
до най-високата ми нота?
Не!
За какъвто щете инструмент ме смятайте –
можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен!”
Интервюто взе
Десислава Томова
