I. Невъзможни желания
В началото бе Сънят.
Аз, 8-9-годишно момче, търча с още едно хлапе заедно с тълпата, която вдига врява до небесата. Възрастните са много възбудени. Така е от няколко дни. Бащите ни се надвикват, зъбят се един на друг. Майките пекат хляб и стискат ядно устни. Сякаш всички са ни забравили. Ето и сега. Чуват се ридания на жени, а мъжете се блъскат с лакти, отварят си път с юмруци и всеки иска да не изостава от процесията. Там, в началото й, мъжът, когото днес ще разпънат, навярно се прегъва под ударите на бича, кръвта се стича от цъфналите рани, а тежестта на кръста и болката го събарят върху камъните и пепелта, която почернява от кървавите капки.
Суматохата, царяща в града, беше увлякла и нас, дечурлигата. Наближаваше голям празник. Трескавата подготовка за него и всеобщото суетене се усещаха във всичко, дори в тази припряност тримата осъдени да бъдат час по-скоро приковани към кръстовете. Опитваме се да се проврем между трополящите нозе, но възрастните безцеремонно ни изтласкват и ние изоставаме. Решавам, че ще стигнем по-бързо, ако не се бутаме сред хората, а минем по преките пътеки. Дръпвам другарчето си за ръка и го повличам след себе си. Катерим се като кози по камънака. Босите ни крака събарят ситни отломки, сивите остри листа на разпръснатите сред скалистото възвишение туфи и изкривените клони на редките ниски храсти ни шибат немилостиво, но кой ти гледа! Любопитството ни е много по-силно от болката. Пък и момчешките лудории не за първи път са ни довеждали на това негостоприемно и зловещо място. Напразни бяха суровите закани на бащите ни да не се мотаем тук!
Изведнъж, когато задъхани и изранени почти стигаме заобления връх на планината, се събуждам с разтуптяно сърце.
Трябваше ми време, за да осъзная, че това е сън, че аз не съм момче, че такива странни растения върху подобни каменисти хълмове не съм виждала никъде през краткия си живот. Освен река Дунав при Русе и Свищов, плодородните полета на Дунавската равнина и вековните дъбови гори на Лудогорието, за своите 14 години друго не познавах. Първата интуитивна мисъл, по-скоро дълбинно чувство, беше, че мъжът, когото тласкаха към онзи объл гол връх е Иисус Христос. Някаква непозната част на душата ми беше излязла на светло.
Христос? Разпятие?
За мнозина това сигурно звучи невероятно. Как във времето на пламтящия комунизъм и безпощадната разправа с църквата, във времето на масирана и репресивна пропаганда срещу религията и изобщо срещу вярата в Бога, една ученичка може да има такъв абсурден сън?! Но дори да се абстрахираме от архетипния характер на част от нашите сънища, той имаше основа и обяснение дори в духа на властващия и така характерен за българите от нашата цинична епоха агресивно налаган материализъм. Християнската традиция в моето семейство е с дълбоки корени. Двете ми баби бяха искрено вярващи и силно религиозни жени. Тях не можеше да ги уплаши някакъв нехранимайко, станал партиен секретар след окупацията на България от Червената армия, който псуваше свещеника и верните му енориаши. Те редовно ходеха на църква, постеха, причестяваха се, живееха, спазвайки според силите си нравствения кодекс на християнството.
Майката на моя баща е със свещеническо потекло. Хаджи Иринчо Петров от търновското село Мусина, неин дядо, е бил поп, даскал, бунтовник. В дома на стария свещеник, който загубва в Дряновския манастир трима от зетьовете си, отсядат Отец Матей Преображенски, Бачо Киро, Стефан Стамболов, поп Харитон, а по-късно му е гостувал и Иларион Макариополски. Според местните предания там е нощувал и Васил Левски. Освен Новия завет, в къщата на баба имаше книжки с жития на светци, щампи, донесени от Божи гроб, икони. На иконостаса в голямата стая кандилото гореше почти непрекъснато, а въздухът ухаеше на тамян, чист восък и босилек. В неделя и на големи празници ликовете на светците биваха окичени с люляк и жасмин, с рози и шибои, с грациозни кремове и китки здравец. Особена сладка миризма се изливаше на талази, сякаш иконите дишаха. Когато бивах там през ваканциите, с престарялата ми баба се молехме вечер пред образа на Спасителя. Вече в леглото, преди да заспя, въображението ми биваше превзето от историите за силата на духа и за мъченическата съдба на първите християни. Виждах се като една от тях - как ме хвърлят на лъвовете в големите амфитеатри, а хиляди уста искат моята смърт; как ме убиват по най-жесток начин, разчленявайки ме с остър меч; как стоически понасям страданията и гаврите, защото нищо не може да прекърши моята вяра в благовестието на Иисус Христос за идването на Божието царство. Тъй като дядо до смъртта си през 60-те години на ХХ век беше епитроп в черквата, редовно ходех на неделните служби, където ме очароваха причудливите сенки на издигащия се към купола дим на тамяна, дрезгавото пеене на възрастните жени, събрани около свещеника, наивната красота на старите икони. В тази черква „Света Петка“ в град Глоджево съм била кръстена като двуседмично бебе, за да не умра „поганче“, и българската светица стана моя небесна покровителка.
Но странният сън не беше първият от подобен характер
През една зимна ваканция мен, осемгодишна тогава, заедно с тригодишната ми сестра ни изпратиха при другата баба. Тя беше значително по-млада, будна, природно интелигентна жена. Знаеше много песни, поговорки, пословици, гатанки и приказки. Вечер, като легнехме, започваше да разказва обикновено „страшни“ приказки, които много обичах, и ние, предимно аз, исках още и още, докато накрая я слушах в просъница, а сестра ми отдавна биваше заспала. Снегът в онези зими на детството беше бял и пухкав. Честите виелици го натрупваха на огромни преспи. Къщите биваха притиснати в бялата пустош, над комините се виеше прозирен пушек от бумтящите печки, заредени с големи цепеници, а мъжете разриваха пътеки, колкото да стигнат до кошарите и конюшните, за да нахранят животните. Бяхме пристигнали с автобуса от Русе, преди да завали снегът. Виелицата през нощта обаче беше разстлала дебела бяла пелена. Каква радост! Дядо извади шейната. Пързаляхме се, замерях сестричката си със снежни топки, снежинки се топяха по миглите ми, върху устните, а чистите капки бяха сладки и уханни. Търкаляхме се в искрящия от слънцето девствен сняг, детските ни писъци се издигаха към побелелите, натежали от булчинската си премяна и ниско приведени клони на дърветата, към бездънната синя небесна шир.
На другия ден вдигнах висока температура. После баба казваше, че съм бълнувала. Тогава сънувах първия си голям сън.
Намирах се в необикновена черква. Беше извънредно висока и всичко в това сакрално пространство имаше огромни размери. Не можех да отделя поглед от светещия в огненочервено иконостас. Полека приближавах към него. Исках да избягам, но краката не ми се подчиняваха, движеха се без моето участие, въпреки волята ми. В хипнотичен транс наблюдавах как оттам слезе огромен мъж в бяла дреха, която стигаше до глезените на обутите му в кожени сандали крака. Протегна ръка и ме сграбчи. Гърчех се като червей в страховитата му длан. Бавно ме сложи върху нещо като дръвник. Прекърши ме. Счупи ме. Сякаш бях глинено гърне, което той трошеше на все по-ситни и по-ситни парчета. Голяма брадва с бляскаво острие методично се вдигаше и спускаше, вдигаше и спускаше. Белезникаво-кафявата маса постепенно се багреше в червено. Бях ужасена, но в същото време наблюдавах сцената някак отстранено, сякаш гледах филм – вълнуващ, но не ме раняващ пряко. Когато тялото ми се превърна на пихтия, този ужасен бог омеси и оформи кървавата маса в човешка фигурка и я спусна върху пода. Отново бях аз, но по-висока и по-бледа…
През пубертета имах още един силен цветен сън
Вървя с баба си, майката на баща ми. Отиваме на лозе. Мрачно е, небето е покрито с ниски сиви облаци. Светкавици го раздират. Газя с боси крака в топлата пепел, която усещам като нежна милувка, като лек гъдел. Наоколо няма жива душа. Не прелитат птички, не се виждат дори досадните мухи. Всичко се е притаило в очакване на бурята и задаващия се проливен дъжд. При всеки тътнеж на честите светкавици вдигам глава и дълго гледам бързия бяг на кълбящите се облаци, странните, чудовищни фигури, които се образуват. И както се взирам в небето, облаците изведнъж се разтварят и от тесния процеп се спуска кандило, провесено на дълъг синджир. Пролуката става все по-широка, в нея сияе като емайл къс синьо небе. От висините над нас слиза Богородица с Младенеца. Тя изпълва хоризонта, макар да се вижда до кръста. Върху роклята й с цвят на изумруд тежко пада пурпурна наметка. Младенецът в Нейните ръце е в златна риза. Вцепенявам се от изумление. Не мога да помръдна дори малкото пръстче на босите си стъпала. Небесната царица ми се усмихва и вдига ръка за благослов…
Отдавна съм разбрала, че всеки сън е един подарък от нашето несъзнавано, „драгоценен дар“, както го определя Новалис. През живота си съм имала редица „големи“ цветни сънища, така отчетливи и толкова ярки, че и днес ги виждам, сякаш наблюдавам картина – неизменна и непобутната от мястото си върху екрана на паметта. Сред тях, може би поради особено силните емоции, с които бяха съпроводени, са и тези три ранни пътешествия във владенията на Морфей. Когато след 90-те години на ХХ век започнах да чета излизащите у нас с половин век закъснение трудове на швейцарския психоаналитик Карл Густав Юнг, с удивление установих, че като ученик на Зигмунд Фройд той не само отделя подобаващото внимание на сънищата, но значително разширява и поставя върху принципно различна основа анализа им като специфична духовна дейност. Бях чела Фройд, но поради личната си опитност, тъй като винаги обилно съм сънувала, отказвах да приема, че сънищата могат и трябва да се свеждат изцяло и единствено до манифестация на потиснати и изтласкани дълбоко в несъзнаваното сексуални влечения и фрустрации. Затова възприех психоаналитичната теория на Юнг като откровение. Той дефинира съня като „спонтанен автопортрет, в символна форма, на актуалното състояние на несъзнаваното“, освен това вярва, че сънищата имат „едно неосъзнато предчувствие за бъдещите осъзнати постижения“. И с още нещо Юнг зае изключително важно място в моето естествено преосмисляне на живота, което всеки човек прави след определена възраст.
Продължава в следващото приложение
Виолета РАДЕВА
