Брой: 2, 15 януари 2015 - Ментална медицина

Това, което мислим и чувстваме във всеки един момент, оказва дълбоко въздействие върху активирането или потискането на гените и оздравителните молекули в тялото ни.

През 1976 година американският политически анализатор и редактор на списание Норман Казънс публикува описание в New England Journal of Medicine   на това как е използвал смеха, за да обърне развитието на потенциално смъртоносна болест. По-късно той разказва своята история в бестселъра си „Анатомия на една болест, както я възприема пациентът“.
Докторът на Казънс му поставил диагноза „анкилозиращ спондилит“ – форма на артрит, която предизвиква разрушаване на колагена (фиброзните белтъци, държащи клетките на тялото ни заедно), и му дал шанс за оздравяване едва 1 на 500. Норман страдал от страхотна болка и с такава трудност движел крайниците си, че едва се обръщал в леглото. Под кожата му се появили възелчета като зрънца, а в най-тежкия си период не можел да отваря челюстта си.
Убеден, че постоянното му негативно емоционално състояние е допринесло за болестта му, той решил, че по същия начин е възможно позитивното да намали вредите. Докато продължавал да се консултира с лекаря си, Казънс започнал терапия с големи дози витамин С и филмите на братя Маркс (плюс други хумористични филми и комедийни предавания). Той открил, че 10 минути здрав смях му осигуряват 2 часа сън без болка. В крайна сметка се възстановил напълно. Казънс чисто и просто се смял до оздравяване.
Но как? Макар че учените по онова време не разполагаха с начин да разберат или обяснят подобно чудотворно изцеляване, днес изследванията ни казват, че навярно са действали процеси ум-тяло, за които придобиваме разбиране едва сега. Смяната в нагласата на Казънс е променила химията на тялото му, а оттам и неговото вътрешно състояние, позволявайки му да програмира нови гени по нови начини; той просто е изключил тези, които са причинявали болестта му, и е включил такива, които са довели до неговото оздравяване.
Много години по-късно изследване на д-р Такаши Хаяши и екипа му от Фондацията за насърчаване на международната наука в Цукуба, Япония, показа същото нещо.
При него пациенти с диабет, които гледали едночасов комедиен видеоклип, активирали общо 39 гена, 14 от които били свързани с дейността на естествените клетки убийци. Макар че никой от гените не участвал пряко в регулирането на кръвната захар, нивата й при участниците били по-нормализирани след смеха, отколкото след слушането на лекция за диабета друг ден.
Изследователите предположиха, че
смехът влияе върху много гени,
свързани с имунни реакции, които от своя страна допринасят за подобрения контрол върху кръвната захар. Приповдигнатата емоция, генерирана от мозъка на пациентите, е „включила“ генни вариации, които са активизирали естествените клетки убийци и освен това някак си са подобрили глюкозния отговор, вероятно в допълнение към множество други благотворни ефекти.
Както каза Казънс по повод на плацебо през 1979 година: „Процесът работи не заради някаква магия в таблетката, а защото човешкото тяло е най-добрият аптекар за себе си и най-успешните рецепти се предписват от самото него.“
Две скорошни изследвания от Университета на Толедо в Охайо, САЩ може би хвърлят най-добра светлина върху начина, по който умът може сам да определя какво възприемаме и изпитваме.
И при двете учените разделили група здрави доброволци в две категории – оптимисти и песимисти, според отговорите им на диагностичен въпросник. При първото изследване през 2005 година те им дали плацебо, но им казали, че е лекарство, от което ще се почувстват зле. Песимистите показали по-силна негативна реакция към хапчето в сравнение с оптимистите.
При второто изследване през 2007 година на участниците пак било дадено плацебо, но този път им казали, че ще подобри съня им. Оптимистите съобщили, че спят много по-добре, сравнено с песимистите.
Следователно оптимистите било много по-вероятно да реагират положително на внушението, че нещо би ги накарало да се почувстват добре, защото имали нагласата да се надяват на най-добрия бъдещ сценарий. А песимистите било много по-вероятно да реагират отрицателно на предположението, че нещо би ги накарало да се почувстват по-зле, защото те съзнателно или несъзнателно очаквали най-лошия потенциален изход. Сякаш оптимистите несъзнателно произвеждали химични съединения, които подобрявали съня, докато песимистите несъзнателно произвеждали субстанции, които ги карали да се чувстват недобре.
С други думи, в абсолютно еднаква среда хората с положителна умствена нагласа са склонни да създават позитивни ситуации, а тези с отрицателна нагласа – негативни ситуации. Това е чудото на нашето собствено индивидуално биоинженерство, породено от свободната ни воля.
Макар да звучи невероятно, че умът ни може действително да притежава такава сила, изследванията от последните няколко десетилетия ясно сочат няколко истини: това, което мислим, е това, което изпитваме, и по отношение на здравето ни този принцип става възможен благодарение на удивителната фармакопея в тялото ни, която автоматично се съгласува с мислите ни. Тази чудотворна аптека активира естествени лечебни молекули, които вече се съдържат в организма, набавяйки различни съединения, предназначени да пораждат различни ефекти при най-различни обстоятелства.
Как умът въздейства върху тялото
Огромна промяна в начина, по който гледаме на гените, настъпи след картографирането на човешкия геном. През 1990 година, при старта на проекта, учените очакваха, че ще открият 140 000 различни гени. Цифрата се основаваше на това, че гените произвеждат (и контролират производството на) протеини – а човешкото тяло синтезира
100 000 различни протеина плюс
40 000 регулиращи, необходими за синтеза на други протеини.
Така че учените, картографиращи човешкия геном, предвиждаха, че ще открият по един ген на протеин, но в края на проекта през 2003 година бяха шокирани да установят, че в действителност хората имат само 23 688 гени.
Този брой не е достатъчен не само за изграждането и поддръжката на нашия сложен организъм, но дори и само за функционирането на нашия мозък. Тогава, щом не се съдържа в гените, откъде идва цялата тази информация, която е необходима за създаването на толкова много протеини и поддържането на живота?
...