Брой: 9, 1 март 2012 - САМО ЗА ЖЕНИ

     • Д-р Маркова, по професия сте педиатър. Разкажете какво Ви насочи към медицината, както и за Вашата работа с емблематичното име в българската нефрология - проф. Николай Минков! 
     - През далечната 1954 година бях изправена пред трудния въпрос по кой професионален път да тръгна. Като повечето млади хора и моето сърце трeптеше от мерак да върша нещо истинско, полезно и същевременно достатъчно интересно и вълнуващо. Разбира се, имах своите колебания. Вълнуваха ме красивите сгради и си казвах, че ще бъда наистина много щастлива, ако един ден стана техен проектант. Упорито си мислех и за мисията на лекаря, за саможертвата и безумното щастие да спасиш човешки живот. Може би се намирах и под влияние на домашната си среда. В онези трудни години след войната живеехме всички заедно. Безспорният авторитет в нашата голяма фамилия беше дядо ми, който беше хирург, завършил медицина в САЩ. Оттам беше донесъл и възгледите си за важността на природосъобразния живот като основен фактор за дълголетие и здраве. У дома се прибягваше до лечение с лекарства само в много краен случай. Средствата за понижаване на температурата бяха почти забранени. Дори и ние, децата, бяхме разбрали, че повишената температура е естествена реакция на организма срещу болестотворните причинители и е част от борбата му с тях. Знаехме, че „мястото на болния е в леглото и е задължително през първите 1-2 дни храната му да бъде лека - само чай, сокове и малко мляко, за да не се обременяват бъбреците и черния дроб”. Беше ни обяснено, че болното човешко тяло се нуждае от почивка и не бива да се товари с големи количества трудносмилаема храна, за да може през това време крайните продукти на обмяната да бъдат изхвърлени, което е особено важно за болния организъм. Вероятно това беше причината, поради която дядо ми беше станал вегетарианец. Беше и пълен въздържател. На тези му основни идеи и принципите за здравословен и смислен живот беше посветен издавания от него вестник „Добро здраве”, който излизаше всеки месец в продължение на повече от трийсет години. 
     На този фон в онези дни на колебание решението дойде само. Довя го интересният английски филм „Белите коридори”. В него имаше всичко, което вълнува младото сърце - красива любов, професионален подвиг. Главният герой на филма - млада лекарка ортопед, спасява от осакатяване своя любим. Той е анестезиолог, за когото е много важно да не загуби движенията на болната си ръка. Филмът буквално ме „подлуди”! Решението беше взето! Задълбочената ми системна подготовка ми позволи да го реализирам. 
     През 1960 година, когато завърших, исках да правя наука. Давах си сметка за това, че научното поприще е не само любопитно и интересно. Бях дълбоко убедена, че всяко постижение в областта на науката е крачка напред, полезна за много хора едновременно. Но там не успях да се реализирам по независещи от мен обстоятелства. 
     Разпределиха ме в Благоевградски окръг. В града липсваха достатъчно участъкови педиатри и това ми позволи да остана там в качеството си на такъв. Започна моята медицинска практика. Зимите бяха тежки, домашните повиквания - много. Върлуваха епидемии от грип, скарлатина, морбили, рубеола, варицела, паротит. Трудно се овладяваше разпространението на хепатит А, тъй като голяма част от къщите бяха с външни тоалетни, без вода. Карантинирахме всички инфекциозно болни и контактните с тях. 
     Домашните посещения тогава се правеха пеша. Единствената линейка най-често беше по спешност в някое от околните села. От дългите обиколки в студените зимни дни получих измръзване на стъпалата втора степен. Това не намали темпото и ентусиазмът. Имаше ротативен принцип, така че през по-топлия сезон работех в детското отделение на Окръжна болница в Благоевград. Учех се от опита на по-възрастните, но материалната база беше твърде бедна и това създаваше големи затруднения. 
     Когато четири години по-късно - по повод раждането на второто си дете, се завърнах в родното си място, наред с натрупания педиатричен опит бях събрала и задължителния трудов стаж в Окръжна база за специализация, с правото да се явя на изпит за специалност. Най-сетне се появи място в кърмаческо отделение към Детската хирургия на „Пирогов“. Смятам, че това беше моята най-голяма професионална школа. Срещнах се с висококвалифицирани лекари, взискателни към всеки детайл от своята работа и внимателно следящи развитието на по-младите си колеги. Патологията на пациентите в отделението беше разнообразна и изключително тежка - от вродени малформации до тежки дифузни перитонити. Част от децата бяха в кувьози. Грешките бяха напълно недопустими. Отговорността - огромна. Всичко блестеше от чистота. Правилата на асептиката и антисептиката се спазваха педантично. 
     След около три години бях поканена в новосъздадената база на „Пирогов“ - Клиника по спешна и детска урология с директор проф. Минков. Той беше виртуозен оператор и уролог, който не само внедряваше световните урологични новости, но имаше и свои новаторски идеи. В клиниката ежедневно се извършваха голям брой операции. Не съществуваха оперативни интервенции, провеждани по света, които да не се правеха и в нашата клиника, включително корекции на най-тежки вродени малформации на бъбреците и пикочните пътища. Предоперативната подготовка и сложната постоперативна реанимация бе в ръцете на педиатрите, което също беше огромна отговорност. Проф. Минков много държеше да следим медицинската литература и да се възползваме от постиженията на съвременната наука. 
     В „Пирогов“ бе създаден диализен център, в който се диализираха и децата с остра и хронична бъбречна недостатъчност от цяла България. Приходящи нямаше. Всички бяха на легло в специално обзаведена стая към детското урологично отделение. Част от хрониците, очаквайки своя шанс за трансплантация, бяха наши пациенти с години. Сближавахме се с тях и страдахме с тях. На един от етажите на клиниката бе обособено отделение за бъбречна трансплантация. Дълго време преди това проф. Минков беше извършил първата бъбречна трансплантация в България. Факт, който в наши дни, по неизвестни за мене причини, упорито се премълчава. Въпросът с донорството беше трудно решим. Оттогава съм съхранила вълнуващия спомен за едно малко, крехко, синеоко момиченце, което поради напреднала бъбречна недостатъчност беше при нас на хемодиализа. То вярваше дълбоко, че въпреки всичко ще бъде трансплантирано. И чудото стана! Този случай винаги ме води към размишления за силата на голямото желание и дълбоката вяра. 
     • Какви бяха предизвикателствата, когато започнахте да практикувате лекарската професия в Тунис? 
     - Със стъпването ми на тунизийска земя сякаш всичко започваше отначало. Бях изпратена в един окръжен градец, разположен в нископланински район близо до границата с Алжир. Беше толкова различно - от бита до медицинските възгледи. 
     Но най-различна беше преобладаващата патология. Налагаше се много бързо да вляза в крак с всичко това. 
     Поради кръвнородствените бракове особено чести бяха случаите на вроден диабет. Родителите обикновено не можеха да дадат никакво обяснение, нито да ни разкажат нещичко от предисторията на заболяването. Те дори не подозираха, че децата им са болни от дълго време. Всичко това много затрудняваше бързото поставяне на диагнозата и терапията, тъй като не малко деца с бъбречна недостатъчност и епидемичен менингит също постъпваха в безсъзнание. В тези твърде напрегнати минути, когато животът на малкия пациент зависеше от спешното начало на адекватно лечение, основните диференциално-диагностични опори бяха комплексната оценка на клиничната картина, резултатите от кръвните изследвания и гръбначно мозъчната пункция, която трябваше да свикна да правя бързо и добре. Бях единственият педиатър. Бях задължена да бъда на 24-часово разположение. Телефони нямахме. Болничната линейка идваше по всяко време, за да ме вземе от дома без предупреждение. Никога не разбрах как винаги се знаеше точното местонахождение на чужденците, работещи в болницата, така че ме намираха даже и в много редките случаи, когато бях на пазар. 
     В болницата нямаше инфекциозно отделение. Децата, болни от инфекциозни болести, се лекуваха в детското. Не само, че нямаше обособен сектор, но инфекциозно болните биваха настанявани на общо основание с останалите болни. В една и съща болнична стая попадаха страдащи от ревматизъм, бъбречни заболявания, скарлатина, морбили, диария с недоказан произход и т.н. Не можех да се примиря с това да застрашаваме тежко болни деца с опасността от допълнителни тежки инфекции! Но, въпреки доброто отношение на персонала към мене, който ме наричаше „своя майка и сестра”, аз си оставах чужденец, който не може да налага своето мнение и решения от организационен характер. До края на моето пребиваване статуквото не се промени. 
     Пребиваването ми в Тунис, където се сблъсках с различна действителност и любопитен манталитет, разшири и обогати много моя житейски и медицински опит. 
     • Вие сте работила като консултант-продавач в софийска дрогерия „Лечител“, сега сте медицински консултант на вестника. Споделете за сътрудничеството си с „Лечител“, какви бяха плюсовете за Вас? 
     - След завръщането си в България се пенсионирах. С течение на времето все по-осезателно чувствах, че придобитите знания остават без приложение и натрупаните познания постепенно се топят. Започнах да търся достъпни медицински източници, от които да черпя някакви сведения за събитията в света на медицината. Така попаднах на вестник „Лечител”, който веднага събуди моето любопитство. Очаквах с нетърпение излизането на новия брой. Бях очарована. Започнах да си давам сметка, че в продължителната си лекарска практика далеч не съм се възползвала достатъчно много от възможностите, които ни предоставят билките и продуктите от тях. Понякога посещавах дрогерията на „Лечител” - на бул. "Патриарх Евтимий", където от добре осведомените консултант-продавачи получавах важни допълнителни сведения и купувах някоя и друга хранителна добавка за себе си и близките си. През ранното лято на 2002 година във вестника се появи обява, че „Лечител“ търси активни личности за длъжността консултант-продавач с медицинско образование и познания по английски език. Не се поколебах да изпратя документите си. Бях назначена и отново бях ученичка. Умелото и най-целесъобразно използване на природните продукти изискваше детайлното познаване на техния състав и действие. Работата беше увлекателна. Контактът с клиентите - постоянен. Така трупах непосредствен опит и впечатления от действието на хранителните добавки и техните съчетания при различни оплаквания и заболявания. Можех пряко да следя и взаимодействието им с различни лекарства, ако на пациента се налагаше да приема и такива. От нашите постоянни клиенти системно черпех сведения за ефикасността на природните продукти, които съм назначила. Внасях промени в терапията съобразно настъпилите в състоянието им промени. Между тях имаше хора, лекувани дълго и безрезултатно, чието състояние видимо се подобряваше от целесъобразната терапия с природни продукти. Особено често това бяха деца с висока заболеваемост, подлагани безрезултатно на системно антибиотично лечение при всяко повишаване на температурата. При тях имуностимулиращото действие на Саменто беше най-демонстративно. Желаните резултати не закъсняваха - честотата на заболяванията им рязко спадаше и болестите протичаха по-леко. Бях непосредствен свидетел на това как имуностимулиращата профилактика със Саменто, стартирала преди началото на студения сезон, беше великолепна предпазна мярка срещу грипа и простудните състояния. Тя играеше ролята на широкоспектърна антигрипна ваксина, без да има нейните странични ефекти. Все по-ясно си давах сметка, че вниманието на всеки лекар трябва да бъде насочено преди всичко към поддържане на имунната система в такова добро състояние, което да й осигурява боеспособност срещу безбройните патологични причинители, които дебнат човешкия организъм отвсякъде. Ежедневно осъзнавах колко голям пропуск в моята дългогодишна практика беше това, че тогава не познавах силата и възможностите на природните имуностимуланти и колко много те биха ми помагали в неравната борба с много от тежките заболявания, срещу които неведнъж ме е изправяла лекарската ми професия. Всеки ден виждах добрите лечебни резултати от умелото приложение на природните средства и способи, както и от целесъобразното им съчетание с постиженията на академичната медицина, когато това е необходимо. 
     От малка знаех, че човешкият организъм има невероятни възможности да се справя сам с повечето банални заболявания и ние със своята лечебна намеса трябва само внимателно и търпеливо да подпомагаме този процес, без грубо и необмислено вмешателство, което да наруши цялостната хармония на неговата дейност. Оказа се, че билките и продуктите от тях са най-близо до тези изисквания и тяхното действие най-много ни доближава до основния медицински принцип „Преди всичко да не навредим!” 
     Все повече хора, повярвали в силата на природата, търсеха нейната помощ. Имахме голям брой клиенти с различни оплаквания, страдания и диагнози. Лечението с природни продукти даваше много добри резултати при огромната част от тях. Имаше и хронично болни, лекувани безрезултатно с години, които оздравяваха или постигаха голямо подобрение при системна и достатъчно продължителна терапия с хранителните добавки на „Лечител”. Винаги използвах мястото си зад щанда, за да разяснявам необходимостта от природосъобразен живот и пълноценно хранене, съобразени с конкретното заболяване. Разисквах и важните въпроси за условията и начинът на живот на конкретния болен, като база за успеха на терапията. 
     Приех с много голяма радост прехвърлянето ми в редакцията на в.”Лечител”, от чиито страници мога много по-нашироко да пропагандирам медицинските си виждания за смислен природосъобразен живот, за силата на природата - източник на живот и здраве, която трябва умело да използваме като предпазно и лечебно средство. Изказваните от мене становища на страниците на вестника са плод на дългия ми и разнообразен професионален живот, опитът и познанията за лечебните свойства билките и природните продукти, които натрупах в дрогерията на „Лечител”. 
     Мисля, че житейският път на всеки един от нас е предопределен, но ние много рядко съзнаваме, че може би това е бил най-подходящият избор за нас.

     Интервюто взе Елица ПАЛОВА