Той е 26-годишен, образован и общителен американец. Идва от Ню Йорк, където без съжаление е оставил добри перспективи за професионално развитие, за да преподава английски език у нас - в село Владимировци (Разградско). Казва се Майкъл ГОДАРД, но, както ме предупреждава още в началото на разговора ни, предпочита да го наричаме Майк, тъй като "по принцип така се води".
Избрал е да живее в малко българско село, а не в многомилионен мегаполис, защото така съществуването му е пълноценно и изпълнено със смисъл. Много цени и уважава страната ни, българите и природата ни, както сам разкри в специално интервю за в. "Лечител".
• Майк, какво образование имате?
- Завърших университета "Брандейс", който се намира на около 10 км от Бостън през декември 2005 г. Придобих две равностойни специалности: политика и за Източна Азия. Също така взех избираеми часове за педагогическа правоспособност.
• Бихте ли разказали нещо за семейството си?
- Имам по-голям брат на 28 г. и по-малка сестра на 23 г. Двамата още не са женени. Всички, освен сестра ми, сме родени в Лондон. Сега те работят и живеят в и около Ню Йорк. Майка ми има собствен бизнес за компютърен софтуер. Миналата година сестра ми завърши бакалавърска степен от университета "Мериленд", със специалност биология. В момента работи като управител на лаборатория за изследвания в една частна клиника. Баща ми е доктор, ревматолог, а брат ми е счетоводител.
• Защо решихте да работите към "Корпуса на мира" в чужди държави?
- Когато завърших университета, вече бях решил да работя в чужди държави. Първият ми опит да живея извън Съединените щати беше след първата ми година в университета. Майка ми предложи на майтап да замина за Тайланд. Хареса ми предложението и тръгнах. След тази случка тя вече не си прави такива шеги. В Тайланд работех като учител по английски език и започнах да тренирам кикбокс. След около 6 месеца се върнах да продължа образованието си в САЩ. В Тайланд видях различни неща и научих много за себе си. Благодарение на този опит станах по-добър студент и по-отговорен човек. През третата година на обучението ми пак имаше възможност да замина за Азия. Този път тръгнах за Виетнам и там изкарах една година в Ханойския Университет. Предимно учех езика, но също имах часове по история, икономика и обща култура на Виетнам и Югоизточна Азия. След завършването ми на "Брандейс" разбрах колко много обичам да живея в чужди държави и да се докосвам до техните култури.
Докато чаках одобрение да работя за "Корпус на мира", също търсех работа в Азия. Намерих нещо чрез един университет в Бостън, който предлага на виетнамци студенти възможност да вземат американска университетска диплома, без да идват в Америка. Реших да чакам да видя каква работа ще ми предложат и да се откажа от Корпуса. Един ден преди крайния срок да приема текущата ми позиция в България, една американка от програмата във Виетнам ми даде добър съвет. Тя ми каза, че ако тръгна пак за Виетнам най-вероятно там ще бъде основната част на моя живот. Тя ме посъветва, че докато имам възможност да видя и друга част на света, трябва да го правя. Радвам се, че приех нейния съвет.
• Откога сте в България?
- Тук съм повече от две години. Пристигнах през април 2006 г. и тази година удължих престоя си с още една година - до лятото на 2009 г.
• Трудно ли Ви беше да научите български език и защо искахте да го знаете?
- Няма език, който лесно се научава и според мен българският е от по-трудните. Аз успях да го науча до някаква степен с много усилия. През първите три месеца в България бях в едно прекрасно село - Крайници. За тези три месеца учех от сутрин до вечер. Даже спях с учебниците до мен в леглото и на сън говорех на български език. Имах много голямо желание да го науча, защото съм живял и пътувал в чужди държави и разбирам добре колко лесно нещата се объркват, когато някой не владее местния език. Ако не зная български език, няма да мога да работя ефективно. Освен това дойдох с намерение да науча нещо за българската култура. Ако не разбирам какво правят и говорят хората около мен, мисля, че няма да мога да опозная пълноценно местната култура.
• Какво беше първото Ви впечатление от село Владимировци, където преподавате английски език?
- Първото ми впечатление от България беше от с. Крайници. Хората там бяха толкова гостоприемни и приятни, че ми беше мъчно да тръгна. Още поддържам връзка с приятелите си там. Като пристигнах в с. Владимировци разбрах, че това гостоприемство е важна част от българската култура. Във Владимировци срещнах същия добър прием. Никой не минава покрай човек, без да го заговори, да го попита как е. Това ми прави голямо впечатление, защото аз не съм живял в такава среда, където всички се познават и поздравяват.
• Какво Ви дава преподавателската работа?
- Преподавателската работа по принцип не е лесна. Нашата работа е много отговорна. Ако учениците ни не са на ниво, ние поемаме голяма част на отговорността. Макар че не е лесна, преподавателската работа носи голямо удовлетворение. Ние имаме възможност да даваме всичко, което сме научили от живота, на новото поколение. Гледаме как стъпка по стъпка порастват и как приемат и осмислят дълбоко това, на което сме ги научили. За мен няма по-голямо удоволствие и отговорност от това да обучавам и възпитавам деца.
• Разкажете и за останалите занимания, които организирате в селото.
- Освен с преподаване на английски език в училището и читалището аз се заминавам със спорт и с писане на малки проекти. Уча учениците на кикбокс, баскетбол и бейзбол. Тренирал съм кикбокс в Тайланд и в Бостън, където се състезавах първо като аматьор, а после - като професионалист. Радвам се, че имам желаещи ученици, с които да споделя този интересен и предизвикателен спорт. Баскетбол също тренираме най-сериозно - по три пъти седмично. Това ме радва, защото вярвам, че подрастващите могат да научат много от спорта. Бейзбол играем през лятото, за малко разнообразие. На учениците им е забавно да научат този по-малко познат спорт и мога да каже, че вече играят много добре и се представят достойно на различни турнири.
Имам опит с разработване на малки проекти. Кандидатствали сме пред американски и български фондации. В момента заедно с директора на училището г-жа Айсел Азис, търсим допълнителни средства за един проект, за да ремонтираме спортната площадка в двора на училището. Брат ми организира благотворително парти в Ню Йорк, за да ни помогне да съберем недостигащата сума по проекта.
• Не Ви ли липсва животът в Ню Йорк?
- Разбира се, че ми липсват семейството и приятелите. Но, ако говорим за начина на живот, отговорът е по-сложен. Мислите ми върху този въпрос може да се изразят чрез един цитат, който много ми харесва. Той е от книгата "Робинзон Крузо”. В края на историята Крузо спира на път за дома в Тоболски, Сибир. Там се запознава с един принц, който е изпратен на заточение. Те започват да си говорят и принцът споделя мислите си за живота в заточение. Той казва: "Върхът на човешкия ум е способността му да прави съпоставка между своенравността ни и средата ни и да създава вътрешно спокойствие, макар навън да бушува най-голямата буря."
За принца бурята е да живее като нормален човек, без предимствата, които дава титлата. Принцът се е научил, че човек, който мисли, ще разбере, че каквото и да ни затруднява и каквито и промени да срещаме в живота, винаги можем да ги преодолеем и да живеем щастливо. Стига да имаме здраве. България ми е дала шанс да се опитам да разбера какво означават думите на принца. Има неща в Ню Йорк, които правят живота ми по-лесен, но не мога да кажа, че го правят по-пълноценен. Това може би е най-важното нещо, което съм научил в България. Сега вече имам умения да свикна с обстановката и съм сигурен, че да изградя добър живот не зависи в какво положение се намирам.
В книгата принцът продължава и казва, че никога не би искал да замени новия си живот със стария. Някой ден ще тръгна от с. Владимировци, но като принца никога няма да се върна към стария си начин на живот, защото в България се промених и се развих като човек. Селото наистина стана вторият ми дом. Като отивам някъде и се връщам уморен, навсякъде срещам усмихнати лица, които ме поздравяват и ме питат къде съм се загубил. Това ме успокоява. Основната причина, която ми даде стимул да живея и работя ефективно тук е, че хората ме приемат като част на общността им. Ако го нямаше това гостоприемство и уважение към мене, не бих имал възможност и желание да върша пълноценна работа тук и не бих решил да остана за третата година на службата си в "Корпус на мира”. Където и да отида в бъдеще, винаги ще нося преживяното в България близо до сърцето си.
• Какво най-много Ви харесва и не Ви харесва у нас?
- На мен много ми харесва страната ви. Харесват ми храната, природата и хората. Едно нещо, което не ми харесва, е, че тук е съвсем нормално човек да изхвърли боклука, където си иска. Природата в България ще е много по-красива, ако е чиста.
• Какво е мнението Ви за българите като нация, поведение и отношение към другите хора?
- Българите са много гостоприемни. Скоро една жена ми каза, че в България е по-важно да нахраниш гостите си и да останеш гладен, дори ако имаш само една филия хляб. Ако имахме такава поговорка в Америка, ние щяхме да кажем: "Дай половината филия на гостите, а другата запази за себе си." Аз не вярвам, че американците са алчни. Ние просто имаме друга представа за справедливост.
Още една разлика, която съм забелязал, е, че хората в Америка много внимават във взаимоотношенията си с другите. Ние по принцип си подбираме думите, за да не обиждаме никого. Много рядко се чува разговор, който не започва с "моля” и не свършва с "благодаря”. Това е нещо хубаво обаче понякога използваме тази учтивост, за да пазим дистанция един от друг. В България хората не внимават толкова много да бъдат винаги учтиви. Може би заради това тук се водят открити и честни разговори.
Интервюто взе Марги ИВАНОВА
