В динамичното ежедневие на един вестник има много напрежение, но се случват и съвсем непредвидени, непредсказуеми ситуации, които се трупат в спомените на екипа като своеобразен редакционен фолклор. Макар да са бивали и драматични, през огледалото на отминалите години днес навяват усмивки, като албум със стари фотографии...
В навечерието на Деня на шегата предлагаме на читателите откъс от спомените на създателя на вестника Атанас Цонков, публикувани в автобиографията му със заглавие "Има начин!".
Като вестникар и издател на медицински вестник съм се притеснявал от много неизвестности в този бизнес, но никога не бях допускал, че ще бъда смъртно заплашен...
Имаше един лечител от Видин, някакъв Любо, който лекуваше ревматизъм с билката брей. Бяхме го поканили в нашия здравен център да експериментираме лечението му и написахме нещо по този повод във вестника. И един прекрасен ден, влиза секретарката в кабинета и ми казва, че дошъл в редакцията някакъв мъж, който иска да се срещнем, но поведението му нещо я обезпокоило.
Отивам аз и виждам някакъв непознат човек. Каня го в стаичката за гости – тогава бяхме под наем в апартамент на ул. "Шипка", 12. И онзи, с влизането, поставя на масата пистолет: "Предайте ми, казва, оня ваш лечител Любо, дето го писахте във вестника. Иначе ще ви избия всичките!" Оказа се, че сме попаднали без вина в някаква балканска любовна драма – лечителят отмъкнал жената на посетителя с пистолета, който пък бил полицай, но цивилно облечен! Виждам го, че не е на себе си, пък – въоръжен... Преглътнах веднъж-дваж и успях да му кажа, че сме се разделили с този Любо преди повече от месец. "Да де, и жена ми я няма оттогава! Знам, че е с него – къде е, питам?!"
Поуспокои се чак като му дадох някакъв домашен телефон на лечителя, на който той отдавна не се обаждаше. Прибра си пистолета и си тръгна... Така щях мърцина да стана жертва на един алтернативен медицински метод...
Друга извънредна ситуация се създаде, когато един ден в редакцията се втурна млада жена, живееща в същата кооперация, с бебе в ръце. "Бебето ми спря да диша – помогнете! Нали сте медицински вестник!" Тя вероятно е предполагала, че сме все лекари, пък то няма нито един... Аз се стъписах. Всички гледат към мен, а аз – към Господ, защото нямам никаква представа как да се помогне на двумесечно бебе, което е спряло да диша. И тогава Кети Мичева, една от екипа – оправна, веща жена, взе бебето, тупна го нещо по гръбчето, обърна го някак... И пред ужасените ни погледи онова дете си пое въздух и... оживя! Беше щастлив ден в нашата редакция, че сме спасили едно бебе, което се оказа докторско – баща му бил лекар, ама при инцидента го нямало, на работа отишъл.
В първите месеци на "Лечител", когато го правехме с жена ми у дома и редакционният адрес, написан във вестника, беше домашният ни адрес, хора идваха направо вкъщи. И то – по всяко време на денонощието. Една нощ на вратата се звъни – беше един и половина. Отварям: някаква жена от Перник, имала здравен проблем – и дошла да търси съвет от редакцията посред нощите!
В друг един, наистина спешен медицински случай ме потърсиха чак от Хасково по телефона. Някакъв 40-годишен мъж умираше от болки в пениса си – страдаше от приапизъм. Аз дотогава не бях и чувал подобна диагноза (народното й название е доста цветисто: "куродървица") и не знам и до днес да има за нея друго лечение освен инжекции, поставени от специалист, а понякога се налага и операция. Човекът обаче явно искаше да избегне лекаря и беше потърсил мен... Но единственото, което можах да го посъветвам, бе спешно да потърси именно лекар... Много се потиснах тогава, почувствах безсилието си като удар по моето самочувствие, професионализъм, авторитет. После се поинтересувах повече за това състояние, но не ме утеши и информацията, че при такава криза и лекарите невинаги могат да помогнат адекватно...
Нека спомена и една комична случка в редакцията, която ме постави едва ли не в ролята на Дон Жуан. Идва една засукана журналистка от Радио "Христо Ботев" – да направи с мен интервю по повод успеха на "Лечител". Разговаряхме в малкото ми кабинетче и когато дойде време тя да си тръгне, станах да я изпратя. И докато да отворя вратата – полата на журналистката се свлече на земята, моля ви се! Копче ли се е скъсало, що ли – не знам, но аз се намерих като в небрано лозе! Добре че Светла, съпругата ми, или друг от екипа не влезе в този момент – върви обяснявай, че "не е това, което си мислиш...".
