в-к Лечител
в-к Лечител
 

Лекар

Брой: 47, 24 ноември 2011 - АНТИМЕДИЦИНА

     Разказ от Мартин Ралчевски

     Мила мамо, 
     Откакто напуснах България, животът ми потръгна на толкова бързи обороти, че вече, както сама знаеш, трета година все не ми остава време да седна и да ти разкажа подробно за себе си. Вчера обаче ми се случи нещо необикновено, което не мога да премълча. 
     Ти знаеш, че Ню Йорк е огромен град, в който има всичко. Освен многото университети, има хиляди магазини, ресторанти, коли, къщи, паркове и най-същественото - милиони хора. Те са забързани и често груби. Това обаче ми правеше впечатление само в началото. Сега вече не ги забелязвам. За мен хубавото е, че се намирам именно тук, защото, макар и да звучи малко изтъркано, Ню Йорк си остава градът на неограничените възможности. Един мой преподавал, по биохимия, обича да казва, че най-важното нещо в този свят е адаптивността на индивида. Колкото по-адаптивен е той, толкова по-големи шансове за успех има. И е съвсем прав! Аз съм напълно отдаден на заниманията и, крачка по крачка, се доближавам към голямата си мечта. Знам, че щом стана лекар, всичко ще се промени. Щом се дипломирам, после ми трябва само година стаж в някоя болница и след това мога да започна частна практика. А започна ли частна практика тук, само за пет години, ще стана милионер. Всичко това обаче съм ти говорил вече, още докато бяхме заедно, и ти го знаеш. Пътят, по който съм поел, е труден, но славен, както са казали хората. Като това, за трудността, съвсем не са празни приказки. Понякога толкова много се уморявам, че забравям кой съм всъщност. Случва ми се по цели седмици подред да не мога да вдига глава от книгите. Само учене, учене и пак учене, в паузите хапвам нещо набързо и пак залягам над учебниците. Ти ме познаваш и знаеш, че винаги съм бил амбициозен и учението никога не ме е плашило, но, да ти призная, напоследък напрежението ми идва в повече. Тези състояния на умствена преумора не могат да се преразкажат с думи. В подобни моменти често ми идва да зарежа всичко, но после бързо си припомням, че усилието ми ще се възнагради и това ми дава сили да продължа. 
     Но да преминем към повода, който ме провокира да напиша това писмо. В четвъртък, тоест вчера, тъкмо да започнем следобедните занимания и, по принуда, затвориха университета. Причината бе, че някой се бе обадил, че в сградата имало бомба. Разбира се, бомба нямаше, но ни изпратиха всички по домовете. На практика се случи така, че аз получих почивен полуден, а не бях имал такъв от пролетта. Първата мисъл, която ми дойде, бе, че това е добър шанс да поуча по-усилено по алергология, защото в тази област имам най-много трудности. Тръгнах си с тази мисъл, но виж какво нещо е съдбата – явно не ми беше писано да уча този следобед. 
     След метрото винаги взимам автобус за няколко спирки. Пътят минава близо до „Оушън Брииз Парк“ и аз всеки път, с известна завист, гледам към разхождащите се там хора. И така, както обикновено, поех с автобуса за вкъщи, но, когато наближих парка, нещо в мозъка ми сякаш просветна и аз, напук на плановете си, реших да сляза и да повървя малко сред зеленината. Тръгнах по една алея, ей така, без ясна цел. По едно време съзрях в далечината морето и ми стана някак мило. Спомних си как някога в България, когато бях малък, всяко лято ходех с теб и татко на море. Умилих се и закрачих към брега. Стигнах до пясъка, а после и до водата. Доближих се и, като неразумен малчуган, реших да я пипна, без да си намокря обувките. Е... да, ама не стана така, както я мислех. Една вълна ме изпревари и ми заля краката. Отстъпих назад, събух се и седнах на пясъка. Не помня колко време съм стоял така. Бях като хипнотизиран от прибоя и не разбрах кога и как се приближи и седна до мен онзи старец. Представи ми се, а аз веднага го усетих, че не е тукашен. Съвпадението беше невероятно, но се оказа българин. Той така сладко ми заговори и омая, че съвсем забравих за мокрите си крака и че трябваше да се прибирам да уча. Къщата му бе наблизо и човекът ме покани у тях. Даде ми нови чорапи и ми предложи чай с бейлис. Стоплих се, отпуснах се и се сприятелихме. И така, изслушах одисеята му. Казваше се Благовест и беше родом от Велико Търново. Дошъл бил нелегално в Америка през седемдесетте години на миналия век и стъпка по стъпка, както сам се изрази, за по-малко от тридесет години, изградил живота си от почти нищо, до напълно изплатена къща с четири спални, собствен малък бизнес и прилична спестена сума в банката. Разкри ми още, че от около година бил предал бизнеса изцяло в ръцете на децата си и се е оттеглил напълно. Първото нещо, което сторил, когато се освободил от задълженията си, било да посети България, за да я разгледа. Кацнал в София и оттам веднага се запътил за Търново. Там обаче се оказал като в „небрано лозе“. Станало му мъчно, като видял в какво се е превърнала родната му къща, решил да я оправи и да остане там до края на дните си. Върнал се в Америка и споделил намерението с децата си, а те, представяш ли си, го сметнали за луд и му се присмели в очите. Тогава той получил инсулт и едва не си заминал. Прескочил трапа, но животът му се преобърнал на сто и осемдесет градуса. По неговите думи, в онзи момент осъзнал колко суетно е всичко, което с толкова труд е изградил, и изпаднал в отчаяние. Човекът беше много искрен и целият трепереше, докато ми говореше. Гледката беше покъртителна. Ние, „докторите“, имаме конкретна дума за това състояние, но сега няма да те занимавам с тия неща. Искам да ти кажа само обаче, че с чистосърдечността си този мил дядо успя да ме предразположи и постепенно стана така, че и аз, на свой ред, му се разкрих. Като ме изслуша и разбра към какво се стремя, той отиде в другата стая и донесе оттам една пачка долари. Сложи ги на масата и ми каза, че мога да ги взема, но само, ако му обещая нещо. В първия момент си помислих, че това е някаква шега, но той беше каменно сериозен. Попитах го колко е точно сумата и когато ми отговори, силно се заинтересувах. И... виж какво стана после. Аз „наострих“ уши, а той взе парите и ме плесна с тях през лицето. „Тези пари са твои – рече ми той. – Купи си билет и още тия дни се върни в България. Остави тези планове за сполука тук, а иди и остани близо до майка си, защото тя сигурно е вече на възраст и това може да са последните години от живота й.“ 
     Тази реплика успя да ме жегне и да се почувствам виновен. Затова и реших да ти напиша някой ред. Но паралелно с това не загубих здравия си разум и разбрах, че дядото всъщност иска от мен нещо невъзможно. Казах му, че няма смисъл да говорим за това, но той ме помоли все пак да си помисля и утре да му се обадя, за да му съобщя решението си. Прецених, че няма нищо да загубя, ако му обещая и, без да се замислям на сериозно, се съгласих. Прибрах се, изкъпах се и седнах пред учебниците. Гледам ги, ама нищо не ми влиза в главата. Поколебах се и включих компютъра. Да се купи билет до България, беше възможно наистина и в последния момент. Дълго стоях пред монитора и се чудех какво ли би станало, ако наистина го сторя. В главата ми се занизаха едни интересни картини и... откарах часове в този унес. Накрая се получи така, че за пръв път от много време насам си легнах, без да прочета и един ред от медицинските си книги. Изкарах тежка нощ. Едвам дочаках сутринта и веднага му позвъних, за да му кажа, че се отказвам от обещанието си и че няма да взема парите. Вдигна обаче дъщеря му и ми съобщи ужасната новина – дядото бе починал тази нощ. 
     Не съм суеверен и мисля, че никога няма да бъда, но неочакваната поява на този дядо, а после и тази странна последователност в събитията, ме накара да се позамисля над някои неща и да погледна към бъдещето малко по иначе. Затова сега ще бъде съвсем честен с теб, мамо. Моля те, да ме разбереш правилно. Искам ми се да се върна, но не мога! Не мога просто, ей така да зарежа следването си по средата. Нали ме разбираш? Аз си направих изводите от тази среща и когато завърша, най-тържествено ти обещавам, че ще го направя. Не ти обещавам обаче, че ще остана завинаги при теб – това би било неразумно. Но определено ще се върна поне за няколко месеца. Така че вече може да започнеш да броиш дните. Времето ще се изтърколи бързо. Няма да усетим как ще минат следващите три години. Това, все пак, са някакви си само три години. Докато се обърнем - и пак ще сме заедно. 

     С обич, 
     Георги

     ЕПИЛОГ 
     След изминаването на трите години Георги удържа на обещанието си и, щом се сдоби с така желаната диплома, се завърна в България. От летището обаче той пое не към дома си, а към гробищата, където го „очакваше“ майка му. 

     Послепис 
     Георги никога повече не се завърна в Америка. В България създаде свое собствено семейство и стана баща на две прекрасни и здрави деца. С времето успя да се наложи като добър и търсен лекар. 
     Днес той помага на хиляди нуждаещи се и отрудени българи. 
 
     Ексмът, Англия



Брой: 47, 24 ноември 2011
 
 
Продукти
 
ПИМАКС КАЛЦИЙ+МАГНЕЗИЙ (PIIMAX)
 
СЕРРАФЛЕКС®
 
Витатабс E50
 
Lechitel.BG :::
 
САМЕНТО
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД