в-к Лечител
в-к Лечител
 

Когато няма никаква надежда

Брой: 29, 21 юли 2011 - ВИСОКО КРЪВНО
     Тази година се навършват 20 години от едно събитие, което никога няма да забравя. Предполагам, че някои от вас ще се почудят, а други дори може и да се присмеят над това, което ще прочетат, защото ще им се стори нереално. Аз обаче вярвам, че ще има немалко читатели, за които споделеното ще се окаже от реална полза. Най-вече за тези от вас споделям тази истинска, лична история. 
     Преди 20 години една моя много близка жена се разболя от нещо ужасно. Тогава тя беше 50-годишна. Случи се така, че без особени симптоми за каквото и да е заболяване, просто усещайки известно неразположение, тя посети доктор. Лошата новина дойде като гръм от ясно небе. Докторите й откриха едновременно няколко сериозни болести. Най-страшните от тях бяха гонартроза, мускулна атрофия и сърдечна недостатъчност. Първото е заболяване, което е свързано с изяждане (разпад) на коленните стави. Второто води до пълна немощ и неподвижност. А третото е свързано с неспособността на сърцето да изтласква необходимото количество кръв за задоволяването на метаболитните нужди на тъканите. 
     Диагнозите бяха потвърдени паралелно от няколко специалиста. Прогнозите бяха най-много до година тя да се обездвижи напълно. Първоначално трябваше да пострадат краката й, после цялото тяло, и накрая, поради атрофията и слабото сърце, да се стигне до летален завършек. 
     Тя беше много интелигентна, начетена и всеотдайна жена. Родена е в Пловдив, но почти през целия си живот е живяла в София. По професия е химик. В семейно положение е разведена, с две деца. 
     В онзи период от живота си тя работеше във Военна болница в София и имаше не само много познати, но и солидни връзки там. Затова, когато се почуства зле, веднага се обърна за съдействие към приятелите си и използва всичките си връзки в местоработата си. Успоредно с това започна да посещава и болниците Александровска, Окръжна, както и една частна клиника. Или казано с други думи – посвети всичките си сили на това да разреши здравния си проблем. В продължение на половин година тя премина през невероятно психическо и физическо напрежение. Съответно направи всичко възможно, за да си помогне по какъвто и да е начин, но уви, без резултат. Вместо това с всяка измината седмица тя се влошаваше все повече и повече, от което страдаше не само физически, но и емоционално. От жена на положение, здрава, красива, работеща и отворена за света, тя бързо се превръщаше в жалка картина. Коленете я боляха както никога, мускулите отказваха да работят, а слабото сърце не й позволяваше да премести сама дори лека пазарска чанта. Докато се усети, противно на волята й, започна да се движи много бавно. Започна също така и да не може да пресича в нужното време на кръстовищата. Не можеше да се качва без чужда помощ в превозните средства. А скоро след това не можеше да ходи без някой да я придържа. Следващата фаза беше още по-ужасна – тя не можеше вече да стои дори права за повече от пет минути. В този период по съвет на нейни приятели тя се обърна към народни лечители и екстрасенси. Опита какво ли още не, но отникъде не получи разрешение на проблемите си. Напротив – положението й се влошаваше толкова бързо, че бе лесно осезаемо дори в очите на страничните наблюдатели. Към целия този здравословен регрес, като добавим и силните болки, които изпитваше, бе съвсем логично тя да загуби всякаква вяра. В следствие на това, съвсем закономерно, тя изпадна в апатия. По мое мнение, в онзи критичен период тя се предаде напълно. 
     Сподавена в сълзи, бледа като платно, увита в две одеяла и трепереща от болка и мъка, една вечер тя сподели с мен, че е отчаяна до краен предел и че вече не вижда никаква надежда. Тогава аз бях прекалено млад, за да реагирам адекватно. Завършвах гимназия и едновременно с това се готвих за приемни изпити в университета. Беше ми истински трудно, защото исках да я успокоя по някакъв начин, но не знаех как. Виждах я, че страда много и че едвам търпи болките. Това ме измъчваше ужасно. ''Щом, при всичките й солидни контакти, никой не можеше да й помогне, какво следва от тук нататък? – питах се тогава аз. – Какво повече може да се направи?'' И тогава, изпълнен от състрадание и желание да помогна, аз се осмелих да й предложа нещо коренно различно. Предложението ми бе да направи опит да тръгне по единствения неизпробван до този момент път: пътят към вярата. По-конкретно казано, предложих й да посети и да се обърне за съвет към един възрастен монах в квартал ''Княжево'', който се казваше Сергий и който днес не е измежду живите. Онези времена бяха смутни. Хората все още бяха объркани и нямаха почти никаква идея за Бога, а църквите за тях бяха просто по-различни сгради. Така че, честно казано, аз не очаквах тя да се вслуша в съвета ми. Но, както често става в живота – оказва се, че правилата винаги имат изключения. Или иначе казано, за моя изненада - тя се съгласи да опита. 
     Гледайки сега назад към онова време, съвсем не мога да съм сигурен какви са били нейните мотиви, но каквито и да са били те, важното за мен тогава бе, че тя каза: ''Добре''. 
     И така, една утрин, подкрепяна изцяло от мен, тя се отправи бавно и неуверено от кв. ''Сухата Река'', където живееше, към кв. ''Княжево'', където живееше споменатия монах. За да стигнем до него трябваше да сменим три превозни средства и да пътувахме повече от час. За нея това беше убийствено изпитание. 
     Когато пристигнахме, тя изглеждаше толкова изтощена, че направо се свлече на пода. Пред вратата на отеца имаше доста чакащи хора, които, като я видяха, я подканиха да мине първа. Тя обаче пожела търпеливо да изчака реда си. 
     Срещата между нея и отец Сергий беше дълга. Когато тя излезе, изглеждаше все така бледа и немощна, но в очите й се бе появил един живец, който ме озадачи. ''Трябва да се погрижа за душата си – сподели тя, – и после всичко ще си дойде на мястото''. Онова, което се случи в следващите дни с нея, меко казано, ме изненада. Тя сподели, че отец Сергий я е посъветвал да пости три дни, да се изповяда и после да се причасти. Аз бях наясно с тези практики, но ме озадачи нейната покорност да се вслушва в тези съвети. Когато изминаха трите дни тя отново посети с мен отеца. Тогава тя се изповяда за пръв път в живота си. А на следващия ден, както бе и заръката, се причасти. 
     Свидетели на случилото се с нея от този ден насетне са всичките нейни роднини, семейството й, съседите от ''Сухата река'', бившите колеги от ''Военна болница'', всичките й приятели, лекуващите я лекари и на последно място и аз самия. 
     Крайно отпадналата физически, полупарализирана и видимо отиващата си от този свят жена, започна осезаемо да се подобрява. Бе изминал по-малко от месец от посещението й при монаха, а тя вече можеше да ходи напълно сама. А за изненада на всички, два месеца по-късно, се върна и на работа. Когато колегите й от ''Военна болница'' я видяха да се движи напълно свободно, да се изкачва сама по стъпалата и да носи различни предмети се изумиха, а докторите изпаднаха в нещо като шок. Те я подложиха на всички възможни изследвания, за да си изяснят обрата в състоянието й. Резултатите от тези изследвания показаха неочаквана клинична картина – жената бе е напълно оздравяла! Случилото се бе необяснимо. В очите на лекуващите я лекари и на другите специалисти от болницата този обрат изглеждаше нелогичен. И наистина – логично обяснение на случилото се нямаше, защото случилото се бе чудо! Благодарение на него тя трайно промени възгледите си се превърна в истинска православна християнка. 
     Изводът е от тази чудна история е красноречив. Когато здравето ни е силно повредено, и когато дори самия ни живот е застрашен, е по-добре вместо да се отчайваме, да почерпим сили от примера на такива хора. Съзнавам, че е трудно изведнъж да повярваме в нещо, в което повечето от нас всъщност, никога не са вярвали истински. Но преди да захвърлим прочетеното настрана и да насочим погледа си към опаковките с медикаментите или телефоните на докторите би било добре поне за момент да се замислим, че може би има и друго решение на нашите проблеми, както и, че няма нищо случайно в нашия живот, а всичко, което ни спохожда има цел и смисъл. 
     Сега, 20 години по-късно, тази жена е все още жива, здрава и независима. Наскоро навърши 70 години, и въпреки сериозната възраст, тя все така се чувства уверена в себе си и още продължава да работи. 
     Според потвърдените лекарски диагнози тази жена отдавна трябваше да е починала. С нея обаче се случи нещо необяснимо и тя не само оцеля, но и днес се радва на завидни старини. Какво именно се случи тогава с нея и как толкова много лекари не успяха да обяснят нейната клинична промяна оставям уважаемия читател да прецени сам. 
     На края само ще добавя, че тази жена продължава и до ден днешен редовно да посещава близкия до дома й православен храм и дълбоко да вярва, че в онзи критичен момент и е помогнал не някой друг, но Сам Бог. 
     Тази жена се казва Мария. Тя е моята майка. 


     Мартин РАЛЧЕВСКИ, 
     Ексмът, Англия


Брой: 29, 21 юли 2011
 
 
Продукти
 
ЛактаХелп
 
АстаКапс
 
АЦЕРОЛА без захар (ACEROLA) 75мг
 
Lechitel.BG :::
 
pycnogenol
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД