в-к Лечител
в-к Лечител
 

Новият роман на Мартин РАЛЧЕВСКИ

Брой: 46, 14 ноември 2013 - ДИАБЕТЪТ

     Мартин РАЛЧЕВСКИ е роден на 4 март 1974 г. в София. През 1998 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски”: география и теология. През 2003 г. в Мексико, гр. Кабо Сан Лукас, той взима участие като каскадьор в популярния филм „Троя” с Брад Пит. Там, далеч от дома, през жарките и дълги работни дни за пръв път усеща силното желание да напише книга. По време на престоя си в Мексико написва десетина стихотворения на английски език. 
     След завръщането си в България е приет за редовен докторант в Богословския факултет към Софийския университет. През 2006 г. завършва докторантурата си, но не е допуснат до публична защита на дисертацията си. Несправедливата ситуация събужда у него желанието да напише книга, което се превръща в реалност. За две години написва два романа: „Безкрайна нощ” и „Горски дух”. В началото на 2009 г. емигрира със семейството си във Великобритания. Тук той продължава да пише - написва романите „Полубогиня“, "30 паунда" и най-новия си, пети роман - "Измама".

     На нашите читатели Мартин Ралчевски е познат и от разказите и есетата му, публикувани на страниците на в. "Лечител".

     Калин ТЕРЗИЙСКИ: Аз искам да благословя този роман

     Много трудно ми е да пиша за книги, особено за такива, които ме интригуват и ми харесват. По-лесно бих се отдал на критика и отричане – но съзнавам, че това е чест феномен, особено в наши дни, особено в България. Лесно е да отричаме и да мразим, но трудно е да харесваме и хвалим. Особено когато става въпрос за произведение на изкуството. Романът „Измама“ е едно от тия произведения на изкуството, които ме хвърлят именно в тия води. И ми се налага да заменя обичайната си настройка на негодуващ и отричащ с по-благородната настройка на харесващ и благославящ. 
     Да, казах – благославящ. Защото аз искам да благословя този роман. Развит върху истински случай – един от многото потресаващи и тъжни до дъното на самото понятие Тъга случаи, които прелитат покрай нас, блъскат се в нас и ни нараняват, при това – винаги смъртоносно – без да забележим. Всеки ден по един или два такива случая ни убиват, без да забележим въобще своята смърт и да пролеем сълза за нея. Защото – както е казал Джон Дън – не питай за кого бие камбаната – тя бие за теб! Когато в този великолепен роман умира един млад и пълен с любов човек – умираме отново и още веднъж Аз, Ти и Той. Един млад мъж иска да спаси своето дете. Като му подари живота си. Като черно и отровно цвете. Тъжна история. 
     Но аз знам едно друго нещо, което може би не знаят читателите на романа. В който ще видят и философия, и упование, и мрачен реализъм. Но те може би няма да знаят, че винаги в дъното му стои една непоколебима надежда. Надежда – с главна буква. Както ние пишем и Бог. И ще ви кажа защо аз я виждам непрекъснато там. Защото Мартин, тоя чудесен разказвач на тъжни истории – е християнин. А който има вяра в Бог, той е сеяч на Надежда. Слава Богу.

Откъс от новия роман на Мартин РАЛЧЕВСКИ „Измама“

     Борис вървеше бавно по булевард „Патриарх Евтимий“ и мислеше за предстоящото страшно събитие. През главата му бяха преминали възможните последствия и той се опитваше да запази спокойствие. Всичко беше добре обмислено и сякаш нямаше място за тревога. Но не беше съвсем така – едно нещо не му даваше мира. Чудеше се, как ли щеше да постъпи един ден дъщеря му, когато научи истината? Той не беше глупав и знаеше, че колкото и добре да се справи със задачата, рано или късно всички тайни, дори и най-добре пазените, стават явни. Това го объркваше и плашеше. Скоро трябваше да действа. А изпитваше досадни терзания. 
     Дали някога Йоана щеше да му прости? 
     Въпросът се впи в мозъка му като пиявица. Той се хвана с две ръце за главата. Чувстваше, че душата му се разкъсва. Наоколо бе пълно с хора, които бързаха в различни посоки. Но него никой не го забелязваше. Забави ход. Подпря се на едно дърво и наведе глава. А пред очите му оживя една страшна легенда, която знаеше от покойната си баба. 
     През осемдесетте години на миналия век в едно бедно село край Пловдив някой си Асен – баща на две момчета и две момичета, измъчен от беднотията и мизерията, продал по-малкия си син. Дениз – така се казвало момчето – имал чуден глас. Той често пеел пред дома си. Песните му били тъжни, но прелестни. Затова близки и далечни се спирали, за да го слушат. Веднъж през махалата минавали богати цигани. Те чули пленителния глас на момчето и веднага попитали за майка му и баща му. Нуша и Асен излезли пред портата. Онези им предложили да направят от него съвършения просяк. Давали им солидна сума. Асен примрял от радост, а Нуша възнегодувала. Той обаче я набил и я принудил да мълчи. После вързал насила сина си и го натикал в чуждата кола. Детето било отведено в неизвестна посока. 
     Изминали едва три дни обаче и престъпниците били разкрити. Осъдили ги по бързата процедура и ги тикнали за дълго зад решетките. Момчето било върнато на родителите си. Нуша го прегърнала и от този ден почти забравила за другите си деца. А Асен го гледал вцепенен. Той допускал всичко, но не и това. Дето било сляпо! В махалата тръгнал слух, че преходящите цигани са го ослепили. Нуша се страхувала и не посмяла да свидетелства срещу мъжа си. А Дениз се затворил в себе си. Така бащата дори не бил заподозрян. 
     Съвестта обаче замъчила Асен и той почнал да пие. Пиел с парите от престъплението. С тях хранел и другите си деца. Нуша никога не седнала с него на една маса и не легнала с него в едно легло. Децата чувствали, че нещо не е наред, но никое не смеело да попита. 
     Така времето бавно и мъчително се търкаляло напред, докато една вечер... Асен си хапвал пред телевизора, когато изневиделица пред него се изправил висок, космат мъж с ужасно лице. Той се взрял в Асен, а после с бърз жест извадил сам очите си. Асен се строполил на пода в несвяст. 
     От този ден насетне той спрял да пие и се преобразил. Намерил си работа и започнал да се грижи за Дениз, както никога. Обсипвал го с внимание, подаръци и любов. Момчето обаче помнело виновника за слепотата си и оставало безразлично към закъснелите чувства на баща си. 
     Минали години, децата на Нуша и Асен се оженили и напуснали къщата. Останал само Дениз. По навика си той присядал вечер на едно столче пред портата и дълго пеел. През това време Асен се затварял вътре и плачел. 
     „Пак ли си се изпотил, момчето ми“, шепнел му той и внимателно го преобличал. 
     „Купих ти спрайт, нали ти много обичаш спрайт? Вземи, ето ти чашата. Сложих ти и лед.“ 
     „Днес съм взел котлети. Майка ти сега ще ги изпече, а аз ще ги обезкостя. И кисели краставички има. Нали обичаш котлети, Дени?“ 
     „Здравей, сине. Аз съм. Твоят баща... изродът е тук. Изчадието е при тебе, момчето ми. Нося ти ново яке и шапка... за зимата.“ 
     „Ще готвим кавърма, сине. Искаш ли да сложа лук? Или пък да я направим без лук? Кавърмата се прави винаги с много лук... Но ако кажеш, няма да слагаме, а? Как я предпочиташ?“ 
     „Тежък ден имах днес. Нищо не съм ял и краката ме болят ужасно. Ама остави ме мене... аз не съм важен. Ти ми кажи как си, сине? Как прекара деня?“ 
     „Млад бях тогава момчето ми... и не само млад, но и глупав... много глупав... нямахме пари за нищо, за хляб дори... и си мислех, че ще помогна на сестрите и брат ти... ама... виж каква я сторих... Прошка не заслужавам..., но поне да знам, че не си гладен..., че не ти е студено..., че не те боли нещо... Ей това ми стига.“ 
     Така говорел Асен на вече почти петдесетгодишния си син и всеки път очите му плували в сълзи. 
     „Няма да ти проговори, Асене – карала му се Нуша. – За толкова много години как не се умори да се надяваш. И сто години да му прислужваш, нищо няма да промениш. И... пак ще идеш в ада. Там долу, на най-страшното. Там ще идеш!“ 
     „Сигурно си права, Нуше... Аз... пак го видях!“ 
     „Кого си видял, бе?“ 
     „Онзи, косматия, със страшното лице. Яви ми се отново!“ 
     „Може би се кани да те вземе...“ 
     „Що говориш така? Знаеш ли... няма по-страшно същество от него!“ 
     „И ти какво? Уплаши се и отиде пак при попа?“ 
     „Да. Защо да не ида. Той е учен човек. Разбира ги тия неща.“ 
     „И що ти рече попът? Че трябва Дениз да ти проговори, нали? Пак същото ли ти каза?“ 
     „Точно така. Една дума само, но трябва да ми продума.“ 
     „Туй никога няма да се случи, Асене. Дениз отдавна е зрял мъж. Той помни греха ти. Прошка няма да има!“ 
     „Кой пък ти говори за прошка, бе Нуше. Искам само да ми проговори, не друго.“ 
     Неусетно колелото на живота се извъртяло и часът на Асен наближил. Той лежал на смъртния си одър и дишал тежко. Нуша седяла на един строшен стол край него, а Дениз стоял прав малко по-далеч. * * *



Брой: 46, 14 ноември 2013
 
 
Продукти
 
ЕВОНИЯ (EVONIA)
 
ЕхинаСтик
 
КОЛОНИК ПЛЮС® - ИНУЛИН (COLONIC plus INULIN)
 
Lechitel.BG :::
 
УБИГОЛД Q10
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД