12 март - Световен ден за борба с бъбречните заболявания
Бъбречните заболявания у нас нарастват стремително. Хората си казват, щом не ме боли, означава, че нямам проблем. А всъщност пациентите с болни бъбреци се увеличават с всяка година. Мизерията в диализните центрове е достигнала краен предел. Асоциация на пациентите с бъбречни заболявания се опитва да развива просветна дейност, за да може обществото да разбере значимостта на проблема и принципа, че, ако се открие навреме, може да се излекува. Разговаряхме с Иван ДИМИТРОВ, който е неин секретар.
• Г-н Димитров, имате ли данни колко са българите с бъбречни заболявания?
- Около 3 хиляди души у нас са на хемодиализно лечение. Около 120-130 човека са на перитониална диализа. Параметрите, с които на година нараства заболеваемостта и появата на нови случаи, нуждаещи се от диализно лечение, е около 1000-1500 на година. Това не е никак малка цифра. Нарастването на този здравословен проблем не е характерно само за България, а за целия свят. Не случайно бъбречните заболявания са наречени тихата епидемия. Те много бързо ескалират и затова някои европейски държави започват да предприемат специални програми за профилактика. У нас подобно нещо не съществува под никаква форма. Трансплантираните в България са около 420 души, докато в списъка на чакащите има поне около 1000 човека.
• А как стои въпросът с трансплантациите у нас?
- В асоциацията започваме да получаваме обаждания от хора, които се интересуват как могат да си направят т.нар. типизация - необходимите изследвания, които трябва да се извършат, за да могат да бъдат типизирани за трансплантация. Оказва се, че на голяма част от тях им е казано, че не е нужно да правят това, защото е много трудоемко. И пациентите стоят с години на хемодиализа, без въобще да предприемат някакви стъпки към трансплантация. От тези 3 хиляди души повечето не са се записали по няколко причини. Първата е страхът какво ще се случи след трансплантирането. Другите са обезверени тотално и не могат да съберат средства за чужбина. А тези, които имат финансовата възможност, никой не иска да ги вземе на лечение в друга държава, защото нашата страна не е член на нито една организация, свързана с донорска банка. Много от българите остаряват и умират на апаратите.
Един хемодиализен струва на държавата на месец около 2 хиляди лева, а вече трансплантиран - около 500 лева. Причините да не се случват трансплантации са чисто икономически, защото някой няма сметка да се правят. Лекарите, които работят в диализите, са потърпевши - всеки ден са в много тежки условия заедно с болните и живеят с техните съдби.
• Колко време един човек може да бъде на хемодиализа?
- Ние искаме някой специалист да го каже официално. По принцип след петата година се уврежда функцията на други органи - сърце, черен дроб. След толкова години на хемодиализа, дори след успешно извършена трансплантация, хората пак си заминават. И причината не е в присаждането на бъбрека, а от съпътстващите заболявания, например сърдечни проблеми. Все пак, всичко е много индивидуално. Има диализни центрове, които пречистват добре, но има и места, където е невероятен ад. Хемодиализните центрове са в мазета, хигиената е под всякаква критика. Апаратите са остарели отдавна и диализата не е качествена. Хората събират пари, отиват на трансплантация с мисълта, че могат и да не се завърнат, защото организмът им е вече много увреден. Това не са единични случаи. Сега ние се борим да се подсигурят нови апарати, защото пациентите не са само в държавните болници, а и в малките центрове в общините, които не могат да си позволят да купуват нови машини. Те са много скъпи, а и са приоритет на държавата. Човек може да стои в мизерия, но е важно кръвта да се пречиства добре. У нас няма райониране на хемодиализните центрове и всеки може да посещава желания от него. Но не го правят, отиват там, където им е най-близо, дори и качеството да е лошо.
• Все още актуален ли е проблемът за заразяването с хепатит С на хемодиализни пациенти?
- Да, все още. Около 600 човека от тези 3 хиляди са болни от хепатит С или В. Причината е, че не навсякъде у нас се правят необходимите изследвания. Във всички европейски държави има т.нар. жълти стаи или жълти апарати, които са само за хепатитни, а у нас не всеки център има такива. Един ден това може да се случи и със серопозитивен пациент. Ние отдавна тръбим да се предприемат мерки, но нищо не се прави по въпроса. У нас апаратите излизат извън строя и лекарите са принудени да лекуват на по-малки интервали (не по 4 часа хемодиализа, а например по 3), за да вземат повече пациенти на един апарат. В цялата тази суматоха не се знае какво може да се случи. Съществува абсолютен геноцид, защото 3 хиляди човека са подложени на бавна смърт. Не им се осигурява правото на избор да се лекуват, което е нарушаване на конституционните права на всеки един гражданин. За съжаление държавата търгува със здравето на хората.
Има деца на хемодиализа, които не искат да живеят, защото ще прекарат живота си на тези апарати. Има случаи и с възрастни пациенти на диализа, които заявяват, че им е омръзнал този живот и спират умишлено да ходят на хемодиализа, за да си отидат от този свят. В Европа, когато на пациент се постави подобна диагноза, с него започват да работят психолози. У нас такова нещо не съществува. Сега нашата асоциация е изработила проект, за да може психолози и психотерапевти да работят с децата на хемодиализа, техните семейства, с възрастни пациенти и трансплантираните.
• Все пак има ли нещо положително в нашата страна по отношение на хората с бъбречни заболявания?
- Съвсем скоро ще се открият два центъра в Пловдив и Варна за наблюдение на бъбречно трансплантирани. Тяхното реализиране е под контрола на нашата асоциация. Така пациент от Пловдив не трябва да пътува до София, а ще може да отиде в Пловдив. До момента тези хора нямаха право на избор, защото столицата беше единственото място за наблюдение. Откриването на центровете стана с помощта на министър Желев. За жалост има депутати, които се бият в гърдите колко са загрижени, не полагат никакви усилия, за да се подобри животът на хората с бъбречни заболявания. В Европа животът на тези пациенти е изцяло подсигурен, дори се мисли за тяхната реинтеграция, а у нас за такива неща не може и да става дума. Българското социално министерство не полага абсолютно никакви грижи. Когато отидат да кандидатстват за работа и покажат документ от ТЕЛК, че са трансплантирани, абсолютно никъде не ги одобряват. По принцип им се подсигурява посещаване на санаториуми, но са такива мъки при изготвянето на необходимите документи, че много от хората не се занимават.
• Напоследък се говори много често за профилактика на рака на гърдата и на маточната шийка, как стои въпросът за бъбреците?
- Сега най-сериозните заболявания са рак и бъбреци. 80-90% от тях са с тих период. У нас няма профилактика за бъбречните заболявания. Разрешаването на проблема за превантивната дейност трябва да започне от джипитата. Здравната каса не отпуска на личните лекари направления за пълна кръвна картина с креатинин и урея, които са най-важните показатели, за да се види състоянието на бъбреците. В европейските държави профилактично изследване на креатинин и урея се прави на шест месеца.
Ракът звучи страшно, за разлика от бъбречните заболявания. Но истината е друга - двете неща по значимост са еднакви. От бъбречните проблеми идват и раковите, и обратно. Един трансплантиран от имуносупресивното лечение е подложен на риск от раково заболяване. Бъбречните болести у нас нарастват стремително. Хората си казват, щом не ме боли бъбрекът, означава, че няма проблем. Когато заболи, нещата се отишли много напред и са необратими.
Необходимо е бъбречните заболявания да станат приоритет на държавата. Ние, като асоциация, изземаме функцията на държавните органи. Борим се за апарати, медикаменти, за адекватно лечение, молим се и искаме някой да обърне внимание на този значим проблем за съдбите на толкова много българи и заедно да направим кампании, за да може хората да разберат сериозността и значимостта на проблема.
Интервюто взе
Елица ПАЛОВА
