Докторе, кажи ми истината!
Блажени са незнаещите
"Дай на болния любов и разумно убеждение, но главното - остави го в неведение за това, което му предстои, и особено за това, което го заплашва" - препоръчвал на своите последователи Хипократ, най-авторитетният теоретик на лечебното дело през античността и средните векове. Зад този съвет се крие представата за болестта на първо място като страдание, което лекарят е призван да облекчи. От тази гледна точка е напълно достатъчно болният само да изпълнява указанията на доктора, а неговото съзнание да не бъде обременявано с възможните неблагоприятни прогнози, в това число и смъртна опасност, задълбочаващи физическото страдание. "Кой ви е дал право да ми казвате това?" - избухнал Зигмунд Фройд, когато узнал, че е болен от рак. Основателят на психоанализата бил безусловно мъжествен и любознателен човек, но не виждал смисъл да носи в себе си ужаса, който е невъзможно да бъде предотвратен. И нещо повече, той считал, че лекарят няма право да стоварва върху пациента такова бреме.
Освен това според привържениците на тази традиция "страшната" диагноза усложнява лечението. Както е известно, ефектът на плацебото действа двупосочно и ако пациентът е уверен, че вече нищо не може да му помогне, ефективността практически от всяко лечение значително намалява. Диагнозата присъда може да подтикне някои болни към твърде опасни и непредвидими стъпки. В много публикации на тази тема е описан конкретен клиничен случай: един лекар онколог съобщил неутешителната диагноза на пациент, който правел впечатление на спокоен, уверен и уравновесен човек. Той изслушал препоръките на доктора, взел си документите за допълнителни изследвания и хоспитализация, благодарил на лекаря, излязъл в коридора и се хвърлил от прозореца. Наистина, популярността на тази история сред защитниците на тайната на диагнозата навежда на мисълта, че даденият случай е едва ли не уникален. Но кой знае колко болни, узнавайки за истинското състояние на нещата, са се отказали от лечение или просто са изгубили желание и сили да се съпротивляват на своята болест?
Накрая винаги остава вероятността за това, че ужасната диагноза е погрешна, и тогава страданията, които тя е причинила на болния, могат да се окажат съвсем напразни. Още по-често се случва лекарят да определи всичко правилно, но пациентът да е възприел неговите думи твърде категорично, смятайки вероятния печален изход за неизбежен. Тези, които били редом с Евгени Евстигнеев в последните дни от живота му, разказват, че, когато британският медик му излагал възможните варианти за лечение на исхемичната болест на сърцето и разказвал за сериозността на това заболяване, великият актьор поради грешка в превода или под влияние на някакви собствени преживявания решил, че животът му виси буквално на косъм и е безсмислено да се бори повече. Косъмът наистина се скъсал и Евгени Александрович умрял, без да дочака операцията.
Но независимо от тези напълно разумни разсъждения в европейската медицинска традиция
скриването на диагнозата от пациента
винаги е било по-скоро право на лекаря, отколкото негово задължение. Работата е там, че този подход крие в себе си неизбежен етичен проблем. Неговите привърженици обикновено използват благозвучни думи от типа "скриване на диагнозата". Но ако докторът наистина иска болният да не подозира за своята обреченост, той трябва да лъже и лъже колкото може по-убедително. В отговор на напрегнатите въпроси "Докторе, какво ми е? Какво ме очаква?", лекарят не може да замълчи, да промени темата или безгрижно да подхвърли "За какво ви е да знаете? Изпълнявайте указанията, а останалото не е ваша работа!" - болният веднага ще разбере, че нещата са зле.
Впрочем десетилетия наред социалистическата медицина не се смущаваше от подобни етични тънкости: диагнозите в нея се фалшифицирали редовно, при това не само когато ставало дума за неизлечими смъртоносни заболявания. Напълно лъжливи диагнози се поставяли и в историята на заболявания на участници в изпитанията на оръжия за масово поразяване, и в справките за смъртта на затворници, които били давани на техните роднини. И това били не злоупотреби на отделни медици, които от време на време се случват във всяка страна, а, обратното, задължителни изисквания, от чието изпълнение лекарите практически не можели да се отклонят. Същото се отнасяло и за безнадеждно болните. Известно е, че "лъжесвидетелството" по отношение на неизлечимо болните и умиращи пациенти било деонтологична норма в социалистическата медицина. Отказът да се съобщава истината на болния бил дори теоретично обоснован: в борбата за живот на пациента трябва да се използват всички възможности, а доколкото страхът от смъртта отслабва организма в неговата борба с болестта, приближавайки по този начин самата смърт, то съобщаването на болния на неговата истинска диагноза се приравнявало към неоказване на достатъчно медицинска помощ. По този начин лишаването на човек от правото на достоверна информация за собственото му състояние се превръщало в защита на неговото право на медицинска помощ. Подобно разсъждение напълно би се вписало в набора от лозунги в знаменитата антиутопия на Джордж Оруел "1984": "Свободата - това е робство", "Войната - това е мир" и т.н.
Лекарството - по-лошо от болестта
В същото време в световната медицина този подход ставал все по-малко популярен от началото на 50-те години на миналия век. Днес в развитите страни на Европа и в Северна Америка той е просто невъзможен: приетите там стандарти и правила на взаимоотношения между лекар и пациент изискват предоставянето на болния на цялата информация за неговото заболяване, съществуващите методи за лечение и техните възможни последствия.
Владимир ЙОНЕВ
Пълния текст четете на страници 12 и 13 от новия бр.49 на в. "Лечител".
