Брой: 15, 12 април 2018 - ЛОША ПАМЕТ

Антонина ХАБОВА

На 17 март 2018 г. Общокитайското събрание на народните представители избра Си Дзинпин за втори 5-годишен мандат на поста президент на Китайската народна република (КНР) и като председател на Централната военна комисия, която е най-висшият държавен орган по въпросите на отбраната и военната стратегия. Преизбирането на президента Си Дзинпин става в момента, когато международната система преминава през дълбоки, трансформационни процеси, а един от ключовите фактори на промяната е именно Китай. 
Китай е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН,
космическа сила,
както и една от ядрените държави в света. Страната има най-многобройните въоръжени сили и е на второ място по разходи за отбрана след Съединените щати. Важен ресурс за Китай представлява активната китайска диаспора по целия свят (около 50 млн.), която запазва силната връзка с родината и се превръща във влиятелно китайско лоби в чужбина.
Днешен Китай е продукт на своята хилядолетна история и културна традиция. По тази причина възходът на Китай, издигането му като голяма сила на глобалната сцена и отношенията му с другите центрове на силата в международната система не може да се разбере единствено през призмата на икономическия растеж от последните години, а и през характеристиките, които му е отредила неговата култура. Както посочва Х. Кисинджър, никоя държава не може да претендира за такава съкровена връзка с древното си минало и с класическите принципи на стратегията и държавното изкуство, както Китай.
В края на 70-те годии на ХХ в., под ръководството на Дън Сяопин, Китай започва мащабни реформи, чиято цел е реализирането на плавен преход от високоцентрализирана планова икономика към пазарна икономика и постепенно отваряне на страната към света. Китайското ръководство, обаче, не следва „стандартния“ пакет от реформи, предлаган от институции като Международния валутен фонд и Световната банка (т.нар. „Вашингтонски консеснус“). Пекин прилага свой „китайски модел“ за развитие, който се разглежда от някои като алтернатива на либерално-пазарния подход, налаган от „Вашингтонския консенсус“. Характерни за този модел са водещата роля на държавата в икономиката, постепенна реформа вместо неолиберална шокова терапия, селективно културно заимстване от чужди идеи, отсъствие на политически либерализъм, силна водеща роля на управляващата комунистическа партия, повишено внимание към развитието на науката и образованието. Водещо е разбирането, че всяка държава и всяка култура имат своите традиции и ценности, които са продукт на средата, на историята и които са най-подходящи за съответното общество. Устойчива, според китайското виждане, може да бъде само тази система, чиито корени са дълбоко в местната култура и традиции.
В резултат на реализираните през последните четири десетилетия реформи
Китай изпреварва Съединените щати като лидер в световната търговия,
утвърждава се като втората най-голяма икономика в света и като притежател на най-големите валутни запаси (над 3 трлн. щ.д. в края на 2017 г.). Ако в началото на 80-те години на ХХ в. приблизително 53% от китайците живеят под линията на бедността, през 2016 г. те вече са едва 7,2% по данни на Азиатската банка за развитие.
Нарастваща активност на международната сцена. Акумулираната икономическа сила на Китай и промяната на регионалната и глобална среда в началото на ХХI в. засилват стремежа на Пекин за по-голяма роля при определяне на дневния ред в Азия и в международната система, като цяло.
През годините на реформи Китай е фокусиран предимно върху идеята за своето мирно развитие и модернизация. Китайската външната политика е пасивна, тя се реализира в контекст, който другите субекти в системата творят. Основната цел на външната политика на страната и днес остава осъществяването на модернизация, създаването на благоприятна и мирна външна среда и предприемане на стъпки, които подпомагат по-нататъшното развитие на китайската икономика. Постепенно обаче се изоставя стриктно следвания до този момент подход, заложен от Дън Сяопин, за „снижаване” и „прикриване на собствените способности”.
Промяната в поведението на Китай на международната сцена се свързва с името именно на Си Дзинпин, който поема поста на президент на Китайската народна република през март 2013 г. Под ръководството на президента Си Дзинпин китайската държава демонстрира по-активно и иновативно външнополитическо поведение. Китайската външна политика вече изглежда по-глобалистка, характеризира се с по-голяма инициативност по отношение на въпроси от регионалния и глобалния дневен ред и, до известна степен, по-силна воля за поемане на отговорност при решаването на тези въпроси.
Китай започва все повече да залага на многостранния подход, за сметка на доминиращия дълги години в дипломацията на страната двустранен подход. Пекин укрепва своята мрежа от партньорства, в това число чрез такива формати като БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) и Шанхайската организация за сътрудничество (Китай, Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, Индия и Пакистан). Лансират се и серия от нови инициативи, сред които „Един пояс, един път“, Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции, Нова банка за развитие. През 2015 г., когато се честват 70 години от основаването на ООН, президентът Си Дзинпин обявява учредяването на специален Фонд за мир и развитие Китай – ООН с капитал от 1 млрд. щ.д., който ще действа в продължение на 10 години.
Съществена промяна се забелязва и във военната дипломация на Китай. През последните години се увеличава броят на мироопазващите мисии под егидата на ООН, в които страната участва със свой контингент. Активизира се сътрудничеството на Пекин във военната област с други държави, увеличава се броят на съвместните военни учения, участието на КНР в международни военни форуми. През 2017 г. Китай открива първата си военна база в чужбина, която се намира в Джибути – само на няколко километра от американската военна база в малката африканска страна.
„Един пояс, един път“
Особено място в съвременната външна политика на Китай заема инициативата „Един пояс, един път“ - най-значимата външнополитическа инициатива на Пекин през последните десетилетия, както и най-амбициозният геостратегически проект на глобалната сцена, чиято основна цел е свързване на Азия, Европа и Африка.
Редица са предизвикателствата, които стоят на пътя на реализирането на новата китайска стратегия. Силата на Китай обаче отново може да се окаже в различния подход, който поставя в центъра държавния суверенитет, принципа за ненамеса във вътрешните работи; подход, който не налага „универсални” правила, а търси сътрудничество между различни държави, с различни култури и политически системи. Китайското ръководство декларира, че инициативата е отворена за всички, не поставя политически или икономически изисквания към държавите-участнички, предвижда механизъм на консултации за преодоляване на различията. В полза на китайската стратегия може да заработи и типичната за азиатските народи склонност да виждат развитието на своите общества в мащабите на векове и хилядолетия и да придават първостепенно значение не на краткосрочните резултати, а на умножаването на дългосрочните изгоди.
Китай в Централна и Източна Европа
В контекста на стратегията „Един пояс, един път“ нараства значението на региона на ЦИЕ (Централна и Източна Европа). Държавите от ЦИЕ имат важна роля за реализирането на проекти, обезпечаващи свързаността между Китай и Европа, за създаването на континентални и морски транспортни пътища, по които да върви преноса на товари между Китай и Европа. Китай инициира специалния формат „16+1”, чиято основна задача е стимулиране на сътрудничеството на Китай именно с шестнадесетте държави от региона (Албания, Босна и Херцеговина, България, Естония, Латвия, Литва, Македония, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Сърбия, Унгария, Хърватия, Черна гора, Чехия).
„16+1“ предоставя платформа за развитие преди всичко на двустранните отношения между Китай и всяка една от шестнадесетте държави от ЦИЕ. Форматът на инициативата позволява развитието на сътрудничество на различни нива и в различни сфери, а успехът му ще се определя, до голяма степен, и от финансовата обезпеченост, осигурена от китайска страна.
Налице е различно ниво на активност и динамика в отношенията на Китай с всяка една от държавите в ЦИЕ. Водещи позиции в диалога с Китай имат държавите от Вишеградската четворка (Полша, Унгария, Чехия и, в по-малка степен, Словакия), които имат и най-голям потенциал за търговия и инвестиции. На тях се пада най-голям дял от обема на търговията на Китай с държавите от ЦИЕ, те успяват да привлекат и най-голям обем китайски инвестиции през последните години. От балканските държави особено активна в диалога с Пекин е Сърбия, която има и подписано споразумение за стратегическо партньорство с китайската страна.
България привлича интереса на Китай с членството си в ЕС,
както и с ролята, която би имала като звено в развитието на стратегията „Един пояс, един път”. Китайската страна все още обръща сериозно внимание и на факта, че България е втората държава в света, която признава Китайската народна република през 1949 г.
Между двете държави има подписан Меморандум за разбирателство в подкрепа на изграждането на „Един пояс, един път”. В рамките на формата „16+1” България е домакин на Асоциация за поощряване на селскостопанско сътрудничество Китай – ЦИЕ. Страната ни, обаче, не е достатъчно активна в развитието на отношенията си с азиатската държава. Липсват сериозни съвместни икономически проекти и солидни китайски инвестиции. Въпреки благоприятното географско положение, България все още остава встрани от основните маршрути, които Китай се стреми да изгражда по Новия път на коприната.
България ще бъде домакин на тазгодишната среща на върха във формата „16+1”. Това е добра възможност за постигане на важни договорености на най-високо държавно ниво, с които да се даде тласък на диалога между двете страни и да се реализира неизползвания потенциал в българо-китайските отношения.