в-к Лечител
в-к Лечител
 

В памет на един достоен българин

Брой: 14, 9 април 2015 - ВЕЛИКДЕН
Протодякон Петър Янъков

Беше през късното лято на 56-а година. Баща ми и майка ми седяха в двора ни, а аз отворих вратата на непознат възрастен мъж и го заведох при тях. Нищо особено – двамата ми родители бяха известни журналисти – сладкодумни и най-важното – при тях можеше да се споделят неща, които беше опасно да се разискват другаде.
Родителите се зарадваха много на това посещение. А човекът, спомням си, като омагьосан гледаше изпадалите по земята плодове.
– Иване, какво ги правите? Може ли да си напълня с тях една мрежичка за вкъщи?
Необичайна молба. Трябваше да минат години, за да разбера, че тези плодове, на които ние не обръщахме внимание, са храна, а този достоен човек управляващите бяха намерили начин да държат дълги години близо до гладна смърт.
Това бе Коста Муравиев – последният преди деветосептемврийския преврат министър-председател на България.
– Казах му на бачо Коста да не поема управлението на страната по това смутно време – разказа баща ми, след като гостенинът си отиде. – Не повярва.
– Иване, тази държава е като кораб без кормчия, ако никой не я подхване, ще се разбие.
– Бачо Коста, всеки момент руснаците ще напоят конете на Дунава. И после са тук. А ти какво ще правиш?
– Чиста ми е съвестта. И нашата политика ще е такава, че наистина правителството ни да е демократично.
– Не ме послуша бачо Коста. Разсъждаваше като отговорен политик, а имаше близки около него, които се блазнеха да получат постове. И сега ми каза колко дълбоко се е лъгал, че ще дойде власт, която изобщо се интересува от демокрация.
Наскоро след това посещение станаха унгарските събития. И всички политически затворници отново бяха прибрани на „топло”.
Мина доста време. Бачо Коста пак бе на свобода. Една привечер, тъкмо се бях прибрал от училище, баща ми ме повика, даде ми една банкнота от сто лева и ми каза:
– Ще я занесеш на бачо Коста. Кажи му, че имам да му връщам тези пари.
После ми каза адреса, на който трябваше да отида в „града” (така наричахме в нашия краен квартал тогава центъра на София), и ме предупреди много внимателно и предпазливо да го посетя, защото не било изключено да има наблюдаващи агенти.
Справих се със задачата, звъннах, отвори ми самият Муравиев. Напомних му кой съм, по какъв повод идвам. Очите на възрастния човек се насълзиха.
– Само Иван се досети как съм и реши да ми помогне.
После ме покани да влезна в една голяма и празна стая, в която имаше само две големи кожени кресла, масичка с гипсова отливка на бюст на Стамболийски. Никакви пердета, никакви килими, само десетки празни рафтове за книги. Много потискаща гледка.
– Всичко ми иззеха, моето момче. Покъщнина, пет хиляди тома книги на три езика. Оставиха ми само този бюст на най-скъпия за мен човек, мой пример в живота и политиката. Моя свако Стамболийски.
Минаха много години. Баща ми почина, Муравиев – също, задомих се. От близък роднина на Муравиев, семеен приятел на родителите ми, майка ми получи да прочетем екземпляр от мемоарите на Муравиев, който беше депозиран в БАН. Интересни събития за интересни времена. Но... описанието спираше до девети септември.
Едно от най-скъпите наследства, което баща ми ни остави, беше дружбата му с великия лечител и българин Петър Димков. При цялата си огромна заетост той намираше време да общуваме. При една такава среща ние му разказахме за мемоарите, които ни бяха развълнували толкова много. А той ни разказа следното:
– След излизането си на свобода Муравиев дойде при мен да го прегледам. Беше се уплашил, че и психически не е добре, защото по време на разпитите, от време на време, е усещал, че наблюдава отвисоко собственото си тяло. (Днес за това явление вече има достатъчно съобщения.)
Аз се засмях.
– Абе, Коста, не се оплаквай, ние се чудим как да постигнем това, което се е случило на теб.
И Муравиев ми разказа съдбата си след деветосептемврийските събития:
– Когато по радиото обявиха, че има ново правителство, аз безпроблемно се прибрах в селото си. Там останах десетина дни, когато дойдоха и ме откараха в София. Оттам ме качиха на самолет и с други министри, с регентите ни закараха в Москва. Затвориха ни и започнаха с разпитите. Нямаше физически разправи, но психически – колкото искаш, – глад, безсъние. И кофи с мастило.
Веднага ми направи впечатление, че ме разпитваха за строго определени дни, даже часове – с кого и къде съм бил, какво се е случило и хиляди подробности, за които невинаги можех да си спомня.
Един ден дойде да ме посети човекът, който отговаряше за нашите разпити. Погледнах го и си припомних, че го познавам отпреди четвърт век.
Това беше по времето, когато Стамболийски беше във Франция, за да подпише Ньойския договор. При мен дойде един руснак, който твърдеше, че е избягал от Съветска Русия. Искаше обезателно среща с министър-председателя по важен според него въпрос. Каза му кога това ще е възможно.
Когато Стамболийски се прибра, тази среща се състоя.
– Господин Стамболийски – каза руснакът, – дошъл съм да ви направя едно изгодно за Вас предложение. Ако ми възложите, готов съм за шест месеца така да организирам вашата сигурност, че Вие да знаете какво мисли за Вашето правителство и за Вас всеки пълнолетен българин.
– Вие ми предлагате всеки гражданин да бъде шпиониран?
– Да! – отвърна руснакът.
– Коста – обърна се към мен Стамболийски, – след двадесет и четири часа този човек да е напуснал България.
Този човек напусна България в определения срок. А аз разбрах, че и дворецът, и правителството сме били непрекъснато шпионирани от Съветския съюз.
Ако днес този достоен човек – Муравиев, беше жив, щеше да види, че целият български народ е и продължава да бъде шпиониран от тази „велика” държава. И още по-страшно – да бъде тласкан от тези шпиони, които ние ласкаво наричаме пета колона, към едно ново робство, по-страшно и от турското.


Брой: 14, 9 април 2015
 
 
Продукти
 
Витатабс - лактоферин + С
 
АЦЕРОЛА без захар (ACEROLA) 75мг
 
Витатабс® С дуо – липозомен витамин С 400 mg
 
Lechitel.BG :::
 
Книга Лечител
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД