Милена Крумова
– Милите ми листенца, ще ви почистя, ще ви погаля и ще растете на воля. Няма страшно... На топло сте, на светло сте, растете! – говореше осемдесетгодишната баба Невена на саксиите си с подправки и нежно докосваше обичаните си растения в дома. – М-м-м! Миришете божествено! Босилек за белия ми дроб, за да дишам леко, за старите ми кокали, дето ме носят из градината… Чубрицата, за да си хапвам на воля и да укротявам лошото кръвно налягане… Кориандърът ми! О, защитнико мой! Пазиш ли ме от неприятели? Добър си ти!... Розмаринче, ухаеш! Ровиш ли в мислите ми? И какво изрови, а? Добре ли съм с паметта?... Ох, тези посетители не ви ли досадиха? На мен много ми омръзнаха въпросите им : „Как живеете?”, „С какво се храните?”, „Пиете ли алкохол?”, „В колко часа се събуждате, работите ли в градината, колко работите?”, „Какви лекарства взимате?”, „Имате ли хронични заболявания?”… И все едно и също, колко журналисти се изсипаха, колко доктори, инспектори!... И питат пак и пак… Нищо не им е ясно. Тоя странен вирус ги уплаши и обърка. Само че аз нищо не усетих освен леката си кашлица! Вярно, беше досадна, продължителна, но мина и замина. А после заваляха тия ми ти посетители с техните въпроси: „Как се преборихте с коронавируса? Какво лекарство използвахте?” Да, ама аз лекарствата не ги харесвам! Вирусът дойде, без да е канен, откъде да знам защо, а после избяга от мен и прати любопитните. Те казват, че съм уникален случай! В рисковата група, заразена, но излекувана. Е, да кажа честно, не знам как се случи. Живея същия живот като моите съседи. И те работят всеки ден, стават рано, ядат баница, бързат за полето, грижат се за стопанството, срещат се с други хора. Е, по-млади са от мен, по-пъргави, повече роднини, приятели… А аз до магазина, съседката Мима и някой от внуците ми, ако дойде...
В този момент портата в градината се отвори със скърцане и двама странни посетители, облечени в предпазни костюми и маски, се приближиха до къщата на баба Невена. Тя ги съзря, докато разравяше почвата на подправките си до прозореца, и заклати с досада глава:
– Ето! Идват отново! Ох, божке! Нямам мира!... Нещо пак е станало, има нещо нередно, пак ще ме питат!... Хайде, оставям ви, милички, ще трябва да обърна внимание на гостите!
Жената изми ръцете си, усърдно ги разтри с дезинфектант и сложи бавно своята маска. Отвори вратата и попита странните хора:
– Добър ден, какво Ви води насам?
– От Регионалната здравна инспекция сме, имаме въпроси към Вас! – обявиха маскираните.
– Аз първо ще поискам документи да ми покажете, че нали знаете, лоши хора колкото искаш!
Извадиха специалните си карти и ги подадоха към жената. Тя недовиждаше, но съзря имената им и печатите. После ги заразпитва. Поинтересува се какво ги връща отново тук. Сети се, че вече бяха идвали и преди същите инспектори с дълга поредица от въпроси.
– Можем да говорим на двора, по-безопасно е! Искаме да разберем в какви условия живеете, за да направим специална статистика за заболяването. Разбрахме, че сте преболедували леко и търсим причината за това. Ще ни помогнете ли да попълним въпросника, който сме донесли?
– Ами, да. Четете ми, аз ще отговарям. Вие пишете, че очилата ми са вътре някъде, да не ги търся. Ето сядайте тук, баби! На двора има достатъчно място…
И се започна… Отново същите въпроси. Бабата вече автоматично отговаряше на тях, беше ги запомнила и дори не се замисляше. А гостите пишеха ли пишеха… Нищо ново и чудно нямаше в ежедневието на възрастната жена. Все същите условия на живот, които се откриваха и при най-тежките случаи.
Спряха се и се озадачиха чак когато я попитаха за любимото й занимание. Забелязаха, че тя се зарея в далечината и се замисли. Много любими неща беше имала навред. Беше преживяла различни радости и мъки. Можеше да разказва за безброй мили моменти, които я изпълваха с щастие. Горските пътеки я радваха, полето с благоуханията си, животните в селските дворове, хората с тяхното мило „Добро утро, бабо!”, роднините, усмивките им, успехите им. Преброди много любими спомени, а после се върна в настоящето. Стана внезапно и бодро обяви:
– Елате, заповядайте в дома ми! Имам нещо да Ви покажа!
Здравните инспектори влязоха плахо в къщурката. Първото нещо, което усетиха, беше силният аромат на подправки и билки. Дори под маските им мирисът си пробиваше път и изпълваше ноздрите им, отваряше широко очите им и прочистваше съзнанието им.
– Бабо Невена, какъв е този силен аромат? – попита един от гостите.
– Любимото ми занимание – моите растения, моите приятели! Аз се грижа за тях, те за мене. Говоря им всеки ден, знаят, че ги обичам! Тя, любовта, е истинска чародейка...