в-к Лечител
в-к Лечител
 

Жажда

Брой: 41, 14 октомври 2021 - МОЗЪЧНИТЕ ТУМОРИ

Магдалена БОРИСОВА

 Това лято щеше да промени живота ми или поне отношението ми към живота и изобилието в него, но аз още не знаех това. Нещата при мен не вървяха или по-точно всичко вървеше към провал. Провалях се във всичко - скъсах с приятелката си, бях изпаднал в творческа криза, квартирата ми се беше превърнала в кочина, банката отказваше да ми отпусне ипотечен кредит. С две думи - бях на път да стана поредния алкохолизиран неудачник на прага на четиридесетте - без семейство, без дом, а скоро и без работа. Трябваше нещо да предприема спешно! Като за начало - да се махна от София за известно време. Нямах достатъчно пари, за да пътувам, и затова реших да замина за родното село на майка ми, скътано в пазвите на планината, където като дете прекарвах ваканциите при баба и дядо. От години там никой не живееше, но един-два пъти годишно ходех да нагледам къщата. Ако я стегна малко, а после ще мога да я продам доста изгодно. Парите щяха да ми помогнат за първата вноска. Няма защо да стои и да се руши. Решението някак само изплува в главата ми една нощ и не мислих дълго. Още на другия ден взех два месеца неплатена отпуска, събрах един сак дрехи и потеглих.

В селото, някога изпълнено с хора, животни и детски викове, сега бяха останали около двайсетина старци. Повечето къщи изглеждаха занемарени и някак тъжни. Гледаха ме със своите неизмити прозорчета, приличащи на гуреливи старчески очи и сякаш се опитваха да познаят аз чие момче съм. Но въпреки това селото кипеше от живот - шумни колонии от птички огласяха със своето цвърчене, жужаха насекоми, гущерчета се припичаха по дуварите. Буйната зеленина и чуроликането, граченето и жуженето създаваха контраст с пустите къщи и ги караха да изглеждат още по-самотни.

Присъствието ми първо беше регистрирано от съседката - баба Марта. От нея научих, че внукът на баба Кунка си бил дошъл от Америката и щял да остане шест месеца в селото. Иво - бяхме първи приятели като деца. Беше ми като брат. Не се бяхме виждали двайсет години. Когато бяхме на петнайсет техните спечелиха зелена карта и заминаха. Не се бях сещал за него отдавна. Дали той ме помнеше?

Разбира се, че ме помнеше! И както става с истинските приятели, независимо колко дълго време не са се виждали, щом се срещнат продължават от там, до където са били стигнали, все едно че огромната пропаст от време и пространство между тях никога не са съществували. Видяхме се още същия ден и от тогава всяка сутрин си пиехме заедно кафето. Започнахме да си припомняме нашите томсойерски приключения, надежди и мечти. Иво беше основал софтуерна фирма и всъщност беше доста богат, но с нищо не демонстрираше гордост или надменност. Също като мен до сега беше останал ерген. Единствената странност, ако така може да се нарече, беше неговият възторг към всичко наоколо. Гледаше природата с очите на чужденец и всичко му се струваше неописуемо красиво, ароматно и пленително. Дори му го казах, а той отвърна:

- Не, не с очите на чужденец, а с очите на българин. Радвам се на всичко това два пъти - един път защото е хубаво и втори път защото е нашe, българско. Аз винаги съм се чувствал българин. Знаеш ли какво искам? Да използвам времето си и да пообиколя. Ще ме придружиш ли?

- Да пообиколиш? Какво имаш предвид?

- Ами да си направим няколко екскурзии. Да разгледаме страната.

Направихме няколко еднодневни екскурзии до различни градчета: Карлово, Калофер, Трявна, Търново. Навсякъде Иво правеше купища снимки, които постваше във фейсбука си, а после ми четеше възторжен коментарите на своите американски приятели, които след всяка нова екскурзия все повече искаха да дойдат у нас. И всъщност бяха напълно прави - самият аз бях забравил, колко живописна може да бъде родината ми, колко удивителни неща може да видиш, какви спиращи дъха гледки се откриват почти след всеки завой. Но безгрижните дни внезапно свършиха за мен. Една мрачна тайна ми се откри внезапно.

- И кога летиш обратно? – попитах нехайно една вечер, докато си пиехме ракийцата на сайванта у тях и чакахме да се опекат гъбите, които по-рано сами бяхме набрали в гората.

- Никога.

- Ама нали каза, че си само за шест месеца? Кога си промени решението?

- Не съм го променял. Точно шест месеца ми дават докторите - изрече го напълно спокойно и с особен блясък в очите.

- Ти... ти... ти си болен - зяпнах от почуда и моментално изтрезнях при тези думи.

- Рак - думата прозвуча, като траурен гонг в тишината на лятна вечер.

- Ти си луд! Какво мислиш, че правиш тук?! Трябва да се лекуваш.

- Ходих при трима професори. Неспасяем случай съм. Исках да прекарам последните си дни тук - в родината, а не натъпкан с тръбички и оплешивял в някоя скъпоплатена и изчистена до блясък клиника.

- Защо не ми каза по-рано, братче? - безпомощно попитах.

- Защото не исках да ме третираш болен. – Иво напълни чашите ни до горе. Вдигна своята към светлината и я огледа. - Знаеш ли, нашата сливова ми е по-вкусна от шейсетгодишно уиски, а повярвай ми пил съм много скъпи и качествени уискита. Наздраве! - и той люсна ракията в гърлото си.

- Дали е добра идея да пиеш?

- Всичко, за което жадуваш е добро за теб. – каза философски обреченият ми приятел. Как може да е толкова несправедлив светът към мен - тъкмо открих стария си другар и ето че съвсем скоро пак и завинаги щях да го изгубя. Как може да е толкова несправедлив и към него? Защо? Той продължаваше да развива своята теория за жаждата. - Щом организма ти копнее за нещо, независимо какво: ракия, вино, храна, секс, любов, наказание, прегръдка – значи има нужда от него. Знаеш ли, че в Америка има терапия с прегръдки? Точно така се чувствам откакто си дойдох - прегърнат - от въздуха, който ухае на билки и косено сено, нахранен с истинска храна и, разбира се, напоен.

- Стана късно! Ще се прибирам. Хайде, време е и ти да си лягаш!

- Не се дръж с мен като с малко дете! Аз имам шибан рак, а не мозъчно разстройство!

- О, кей, прави каквото искаш! Аз се прибирам. Утре сутрин ще дойда да те взема точно в девет.

Тази нощ не можах да заспя. Мислите ми бяха тревожни и ядни. Защо? Защо на него? Защо не ми каза по-рано? Защо по дяволите?! После започнах да се чудя как ли бих постъпил на негово място, ако научех, че ми остават само шест месеца. Спомних си една книга на Ерих Мария Ремарк „Искрица живот”. Главната героиня беше болна от туберкулоза. Избяга от клиниката и се отдаде на светски живот. Разбирах я, щях да разбера и Иво ако беше се отдал на забавления и лукс - при това можеше да си го позволи! Една дума ми се въртеше в главата. Жажда. Той ми говореше за своята жажда. Ракията била по-хубава от уискито. Нашата ракия. Пълни глупости, но все пак както казват руснаците „На вкус и на цвет товариш нет!”. И все пак чувствах се длъжен да направя нещо за него. Нещо. Не знам какво точно, но не можех да продължа по същия начин и да се преструвам, че нищо няма. Сетих се за баба Митка - билкарката.

- Скачай в колата! - му наредих сутринта.

- Къде отиваме? - любопитства Иво.

- На гости - отговорих неопределено.

- На кого?

- Ще видиш като стигнем – уклончиво отговорих. Не исках да му кажа, че го водя при билкарка от страх да не скочи от колата в движение. Когато загасих мотора пред схлупената стогодишна плетена къщичка, замазана с кал, Иво остана на мястото си и дори не си свали колана.

- Кой живее тук?

- Баба Митка. Брат, разбери ме, че не можах да спя цяла нощ. Реших, че ако не направя нищо за теб чувство на вина ще ме мъчи до края на живота ми. Моля те, срещни се с тази жена. Помогнала е на много хора. Може да ти помогне или поне няма да ти навреди.

- О, кей! - радушно прие за моя изненада. - Не биваше да ти казвам снощи. Ракията ми развърза езика. Съжалявам, че си се измъчвал. Хайде да я видим тази знахарка! Мисля, че поне това ти дължа.

Баба Митка изслуша сухото излагане на диагнозата, после му премери пулса, прекръсти се и каза:

- Огън имаш ти в тялото си и той отвътре иска да те унищожи. Синко, коварна е твоята болест, но за всяка болест природата е пратила и лек. Твоят лек е водата. Ей там, под попския баир, има изворче. Само от тази вода ще пиеш. Колкото-толкова. Минава покрай находища от разни лековити скали и е много полезна. Що булки от нея са заченаха. Само тука я има. Айде, сполука! Пари не ща!

Честно казано останах разочарован от баба Митка - бях очаквал сложни рецепти с билки, а тя препоръча изворна вода, дето от нея булките зачевали. Да бе! Вода?! С това ли се лекува рак?! Не вярвах, че Иво ще вземе на сериозно думите на билкарката, но той съвестно през два дена ходеше и пълнеше тубите с водата от изворчето. Всичко останало продължи по старому. Сутрин си пиехме заедно кафето, скитахме из околностите или правехме екскурзии до други селца и градчета, вечер си пиехме на сайванта ракийката и философствахме за политиката, футбола и звездите. Дори за три дни и до морето отидохме. Повече не отворихме дума за рака. Следях го тайно за симптоми. Сега от всяко негово закашляне или изпотяване ми трепваше сърцето. Понякога късно нощем лежах и съжалявах, че отпуската ми и живота на Иво изтичаха. Като изключим това или пък точно заради него, това беше най-хубавото ми лято от детските години насам. Отказах се от идеята да продавам къщата, поне засега. Пари се печелят, но семейна къща, пазеща толкова спомени - не!

Лятото свърши. Прибрах се в София. Отначало се чувах по няколко пъти на ден с Иво. Бях се върнал различен - по-силен, по-спокоен. Отново плувах в свои води. Нещата при мен потръгнаха на добре. Имах много идеи и енергия за тяхното осъществяване. Това се забеляза от шефовете ми и дори получих повишение. Работата ме поглъщаше и поразредих обажданията си до Иво. Въпреки че след разговорите с него се чувствах зареден. Той кипеше от енергия и ентусиазъм и някак си успяваше да ги предаде и на мен. Той използваше времето си оптимално – прибираше реколтата, стягаше къщата, и ходеше на малки организирани екскурзии до Рила и Родопите. Бях чел и за други подобни случаи на болни и знаех, че този прилив на енергия е показател за близък край. Но важното беше, че той е щастлив - повтарях си аз. Искаше ми се пак да попътувам с него. Обещавах му, че в събота ще отскоча до село, но обикновено нещо неотложно изникваше. После срещнах Ани, а след нея Силвия. И така неусетно минаха два-три месеца, през които не можахме да се видим.

Една вечер Иво, омотан с шал и шапка, цъфна на вратата на апартамента ми. Него ден тъкмо беше паднал първият сняг за всеобща изненада на всички.

- Щом Мохамед не отива при планината, планината отива при Мохамед - ми каза вместо поздрав. Изглеждаше си съвсем нормално. Не знам какво бях очаквал. Стори ми се отслабнал, но пък по-жизнен.

- Влизай, влизай! – посрещнах го радушно, но и някак гузно. Дали пък не намирах време да се отбия до село от страх, че трябва да го видя и той ще изглежда болен?

Домъкна две туби – едната с неизменната лековита вода, а другата с домашно приготвено лично от него червено вино от асмите от моята и неговата градини.

- Днес ходих на доктор - изтърси небрежно на края на вечерята Иво. -Част от разсейките са изчезнали, а самият тумор е значително намалял. Изпратих резултатите онлайн и на американските професори и те потвърдиха, че е намалял. А след като разбраха, че не съм си правил химио- или лъчетерапия съвсем се шашнаха. Единият едва не припадна, а другият каза, че това е дело на Спасителят Джизас.

- Това е наистина чудо! Може би онова изворче наистина е лековито.

- И аз така си помислих. Дадох водата за анализ в една лаборатория - в нея няма нищо.

- Как така?- разлях малко червено вино по покривката. Петното, което се образува, имаше формата на въпросителна, ама без точката отдолу.

- Нищо! Нито един минерал. Просто чиста изворна вода. И въпреки това смятам, че тя също ми помогна.

- Как?

- Ами, казах ти го и преди. Дойдох в България не за да се лекувам, а за да умра на спокойствие. Копнеех да ме прегърне родната земя. Не се страхувах от смъртта. Но от както се прибрах, започнах да чувствам отново вкуса на плодовете и зеленчуците. Храната ми се услаждаше, виното и ракията ми се услаждаха. Въздухът ме упойваше. Виждах отново звездите над мен, пееха ми щурчета. Къпех се гол в реката, както едно време и водата отмиваше от тялото ми отровите. Срещнах стар приятел. Отидохме на море. Бях щастлив. Имаше толкова много места, които исках да посетя и започнах да се страхувам, че няма да ми стигне времето. Само поради тази причина приех да пия водата от онова изворче. Мисля, че точно жаждата ми да виждам и разглеждам, да дишам и ям от нашето родно българско ми помогна. Тя е събудила и другата, голямата жаждата с главно Ж - жаждата за живот на всяка моя клетка и тялото ми само се е изцелило. Родината ме е изцелила - Иво целият сияеше от щастие.

- Звучи абсурдно, при нашата здравна система. Обикновено тук става обратното.

- Така го чувствам, братче. Нали руснаците казваха „У дома и стените лекуват”. Прави са били копелетата!

- Вероятно. Ей, нямаш представа колко се радвам за теб! Трябва да се ощипя. Това наистина е чудо! Сега като оздравееш, мислиш ли да се връщаш в САЩ?

- В никакъв случай. Ще продам фирмата на партньора си. С парите мога да започна нов бизнес тук.

След шест месеца туморът му беше безследно изчезнал. Писаха за случая в няколко списания. В селото ни Митьо – собственика на хоремага, отвори хотел и започнаха да се стичат онкоболни от цялата страна, за да пият от чудодейното изворче. Не знам дали имаше друго чудодейно изцеление. Иво откри туристическа фирма и ме взе за съдружник. Сега популяризираме България като туристическа дестинация зад океана. Обичам да пътувам с групите и да гледам как туристите се възхищават на прекрасната ни природа, чистата вода, красивата архитектура. Това ме изпълва с такава гордост!



Брой: 41, 14 октомври 2021
 
 
Продукти
 
РОЙБОС (ROOIBOS)
 
Вивания® GLA+E
 
ДИБУС (DIBUS)
 
Lechitel.BG :::
 
pycnogenol
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД