Юлия БОЯДЖИЕВА

 Веднъж, едно малко дете попитало мъдреца на селото –„Защо според теб човек има две очи, а не едно“? А мъдрецът отговорил:

 - Толкова са му необходими! Едното е за да гледа навън света с него, а другото е за да гледа навътре света в себе си!

Славяна, явно беше прочела тази мъдрост някъде и често я чувстваше инстинктивно в себе си. Почувства я и тази сутрин, затова не пожела да стане веднага от леглото. А и не бързаше чак толкова. Алармата на телефона се включи за втори път, но тя я прекъсна и изключи. Не отвори даже очите си. Тишината, която се беше настанила в стаята, й допадаше. Дори си помисли - за да си наясно с нещата си, ти трябва време и едно тихо пространство в него! Точно тогава човек надниква в себе си, анализира живота си, упреква се, оправдава се, атакува спомените си и дори да не иска се връща към тях. И..........

С Валери се запознаха в семейство, което беше приятелско и за двамата. Едно от децата им имаше рожден ден и на тържеството бяха поканени и той, и тя. Tогава Валери й направи добро впечатление, беше внимателен, държеше се възпитано, а чувството му за хумор направо я очарова. Към края на вечерта той й предложи да я изпрати, тя прие и тръгнаха. Точно тогава Славяна забеляза, че Валери накуцва леко с единия крак. Не го попита нищо, беше й неудобно, помисли си дори, че причина за това е карането на ски в планината. Чак след втората им среща, след като се запозна с майката на Валери, Славяна разбра за причината, седалищно раждане с усложнение - луксация на лявата тазобедрена става. Установили са това късно, едва когато Валери е проходил. Но заради съжаление и жал от страна на нея и баща му не са предприели никакви мерки и левият крак на Валери е останал с 2,5 см по-къс от десния. Не му личеше много, но все пак тя забелязваше винаги, неговото смущение от този факт. Това още повече  привърза Славяна към Валери. Срещите им зачестиха и когато той й предложи да се омъжи за него тя прие. Така станаха семейство. Заживяха самостоятелно още в началото. Работиха и двамата и имаха възможност да си позволят уютен апартамент, в който да заживеят щастливи и достатъчно средства за развлечения, за да не усещат скуката в ежедневието си. Не пропускаха събития, гостувания, бяха винаги заедно. Тяхните приятели дори често се шегуваха с този факт, като ги оприличаваха на момченце и момиченце вързани в мартеница. Славяна и Валери се радваха на това, смееха се и се чувстваха наистина щастливи.

А когато Славяна забременя щастието им премина в някакво вълшебство. Радостта им се засили още повече, когато им съобщиха, че детето, което тя носи в утробата си - ще е момче. Усмивките не слизаха от лицата им, всяка вечер избираха име, разговорите бяха дълги, покупките в синьо безкрайни. А и Славяна караше спокойна бременност, нямаше промяна в настроението й, не й ставаше лошо, за това нейното състояние с нищо не промени техния ритъм на живот. До момента, в който тя излезе в майчинство. Беше вече понапълняла, килограмите й тежаха, не издържаше на безсъние и нямаше желание да излиза често за разлика от Валери. Той обаче си остана със същите потребности, както преди. Не се прибираше веднага след работа, събираше се с приятели „за да се почерпят за бебето“, както той се изразяваше, често прекаляваше с алкохола, връщаше се вкъщи и заспиваше веднага, не разговаряше със Славяна. Тя беше засегната от всичко това, но се надяваше, че е временно и е от радост заради предстоящото раждане на сина им.

Но раждането на Иво, това име избраха в последния момент, с нищо не промени поведението на Валери. Дори пиянските му вечери зачестиха, прибираше се късно през нощта, не даваше обяснение къде е бил, не се съобразяваше с присъствието на бебе, говореше на висок тон, капризничеше, понякога плачеше. Когато не беше в това състояние, а то беше рядкост, Славяна правеше опит да разговаря с него, молеше го да престани с ергенското си поведение, Валери обещаваше, а на следващия ден същото.....Тя все още имаше чувства към него и продължаваше да се надява, че всичко ще отмине. Обясняваше си го, че след раждането на Иво Валери се е почувствал пренебрегнат и това е засилило комплекса му, който без това носеше в себе си заради крака. Това я накара да му отделя повече внимание, време, но всичко остана без резултат. Нещата дори се задълбочаваха. Виковете и крясъците на Валери се превърнаха в агресия. Той започна, не само с думи, а и с действия да малтретира Славяна. Удряше я, блъскаше я, биеше я! И всичко това се случваше пред очите на Иво. Докато той беше малък не разбираше точно какво се случва, а когато стана по-голям осъзнаваше нещата, но не знаеше какво да направи и как да постъпи. В такива моменти се затваряше в стаята си, плачеше и пищеше от ужас.

Славяня страдаше от всичко това. Разбираше, че Иво расте здраво, но нещастно дете. И причината за това е Валери - със своето постоянно пиянството. По професия тя беше социален работник и често се питаше, защо след като алкохолизмът на даден човек обременява хората, променя  жизнения цикъл на едно семейството и най-вече на децата в него, не се счита за социалнозначимо заболяване и с приоритет да се лекува? Славяна си задаваше и ред други въпроси, на повечето от които знаеше отговорите, но все още не беше решителна да се отдели от съпруга си.

Едва, месец преди Иво да започне първи клас Славяня взе решение да се раздели с Валери. Мислеше си - детето ще е вече ученик, ще учи, ще му е необходимо спокойствие и аз съм длъжна да му го осигуря. Задейства процедурата и Валери напусна дома им. Заживяха спокойно. Но един ден учителката на Иво се обади, за да я уведоми, че го е вдигнала на дъската, но той през цялото време е мълчал, не казал и дума. Славяна обеща да разговаря вкъщи с него, за да разбере причината.  Прибра се от работа и веднага попита Иво, защо е мълчал на дъската, но той не отговори нищо. В първите минути Славяна си помисли - това е поведение на отрицанието, много деца в тази възраст го проявяват, ще му мине, ще се оправи. Но когато, не след дълго Иво се опита да каже нещо и произнесе думите с много дрезгав глас Славяна разбра, че той има сериозен здравен проблем.

На следващия ден, още рано сутринта бяха в кабинета на лекуващия им лекар, който ги насочи към специалист. От него научиха и диагнозата - тумор на ларинкса, но трябва да се направят изследвания, за да се разбере точно какъв е, за да се предприеме адекватно лечение. Когато Славяна чу всичко това  изтръпна. Очите й се напълниха със сълзи, а мислите й започнаха да атакуват съзнанието й. Аз, аз съм виновна, отдавна трябваше да се разделя с баща му, за да не се стигне до тук! Причина за този тумор са навярно писъците на Иво от ужаса, който преживяваше в миговете на агресия от страна на Валери! Аз, аз съм виновна - непрекъснато се упрекваше Славяна и плачеше неутешимо.

Успокои се едва, след като резултатите от изследванията бяха готови. Туморът беше доброкачествен - папилом и можеше да се оперира амбулаторно с местна упойка. Операцията мина бързо и безпроблемно.

- Очаква се гласът на Иво да се възстанови до три седмици - съобщи лекарят и продължи - но трябва всяка седмица да идвате на контролен преглед!

Славяна и Иво се прибраха вкъщи успокоени. Радостта се върна на лицата им, Славяна престана да плаче. Целуваше и хвалеше сина си за героизма и смелостта, проявени в болницата. А той искаше да разбере всичко за операцията, но не можеше и не биваше да говори. Реши да пише на лист. Беше му трудно, затова се ограничи само с един въпрос и написа.

- С какво ме оперира докторът?

- Със скалпел! - отговори Славяна с думи.

- А какво е това скалпел? - написа отново Иво.

- Нож за операция - отговори майка му.

През следващите две седмици, Славяна и Иво посетиха лекаря два пъти. Всичко беше наред и се предполагаше, че през третата седмица Иво ще проговори. Славяна се зарадва тогава, но после.....? Ето измина и третата седмица, а Иво още не говореше, защо? - притесняваше се тя. Може би днес ще разбере?

Днес беше поредният контролен преглед. Славяна погледна часовника и реши, че е време вече да става. Трябваше да се приготви, да събуди Иво, да закусят и да тръгнат към болницата. Там ги очакваше лекарят. Той прегледа гърлото на Иво и с равномерен глас каза:

- Всичко е спокойно, няма видима причина Иво да не говори. Затова ще чакаме, още е рано да предприемем други действия.

Славяна, леко се притесни от думите на лекаря. Силно се надяваше той да каже, че е въпрос на ден, два, но.......! Въпреки това благодари, хвана ръката на Иво и тръгнаха към вратата. В този момент Иво се обърна и с висок глас попита.

- Докторе, ти Бог ли си?

- Защо мислиш така? - с изненада и усмивка попита лекарят.

- Защото много хора с нож в ръка убиват други хора и животни, гледал съм го по телевизията, а ти с нож в ръка върна усмивката на мама и моя глас!

- Ако аз съм Бог, ти си ангел момчето ми! - отговори докторът.

- Не! Аз не съм Ангел, аз съм Иво!

- Зная, че си Иво! Нали сме вече приятели, но си ангел, защото ангелите са онези същества, които слизат от небето на земята, за да радват с добри думи хората. А ти днес зарадва мен и мама.

Славяна не успя да скрие сълзите си от радост. Погали главата на Иво, наведи се и прошепна в ухото му.

- Ти наистина си моят ангел детето ми!